Владимир Войнович
Москва 2042 (34)

Дългогащник

Мечтаех за глътка чист въздух, но в носа ме удари такава воня, че насмалко щях да падна. Няма да я описвам подробно, но миризмата беше като в отдавна нечистен, но често употребяван нужник.

В двора към една тъмнозелена будка се виеше дълга опашка и военни и от двата пола, предимно нисши чинове, си дишаха във вратовете; всички носеха пластмасови бидончета, стари тенджери и нощни гърнета.

Над покрива на будката се издигаше плакат в грубо скована рамка. На плаката беше нарисуван работник с лице, изразяващо уверен оптимизъм. В мускулестата си ръка държеше огромно нощно гърне. Текстът под плаката гласеше:

— Какво дават? — попитах една късокрака лелка, която току-що беше минала през будката. Носеше бидонче, а на ушите й висяха големи пластмасови обици.

— Не се дава, а се предава — каза тя и ме огледа от главата до петите прекалено подробно.

— А какво се предава? — попитах.

— Как какво? — учуди се тя на неосведомеността ми. — Говна, какво друго.

Помислих си, че ми се подиграва, но като се имаше предвид вонята, с която постепенно почвах да свиквам, работникът на плаката и общият вид на опашката, реших, че може да говори и сериозно. Но непредпазливо попитах:

— А защо ги предават?

— Как така защо ги предават? — разкрещя се тя. — Ти побъркан ли си бе? Не знаел за какво ги предават! Че и дълги гащи навлякъл. Срамота! Пък после разправят — младежите били не знам какви си. Че какви да са, като гледат от такива като теб!

— Точно така! — каза един попрегърбен петдесетинагодишен мъж. — И аз го гледам, че не е облечен като хората.

Надойдоха още хора, минали през будката, дойдоха и няколко от опашката. Всички бяха недоволни от любопитството ми и от дългия ми панталон и даже се чуха възгласи да ме набият. Лелката обаче каза, че нямало да е зле да ме набият, но все пак щяло да е по-добре просто да ме отведат в БЕЗО.

— Ама моля ви се, граждани! — развиках се и аз. — Защо в БЕЗО, какво общо има БЕЗО? Добре де, не съм разбрал нещо в живота ви, виновен ли съм за това? Току-що пристигнах и съм, така да се каже, чужденец.

Някой от тълпата викна, че щом съм чужденец, значи точно в БЕЗО трябва да ме заведат, обаче останалите не подкрепиха призива му, пък и при думата „чужденец“ хората почнаха да се пръскат.

Само лелката с обиците не се успокояваше и се опитваше да ги спре, като обясняваше, че изобщо не съм чужденец.

— Знам ги аз чужденците! И езика им знам! — викаше тя на притихналата опашка. — Чужденците само повтарят: „би-те-дрите“, а тоя си говори съвсем като нас.

Докато опашката обмисляше думите й, реших да не чакам да стане някоя беля, полекичка се отдалечих, измъкнах се от двора и излязох на една улица, която навремето се казваше „Николска“, а после „25-и октомври“. Бях много горд, че веднага я познах. Погледнах ъгъла на първата пресечка, за да се убедя в правотата си, и направо замръзнах. На табелата на стената с бели букви на син фон пишеше: УЛИЦА „КАРЦЕВ“! Въпреки дори толкова сърдечното посрещане, с което предния ден ме бяха развълнували комуняните, все пак не можех да повярвам, че заслугите ми са оценени толкова високо от потомците. Дори си помислих, че е може би някаква тъпа шега и че табелата с името ми е закачена само на тази стена. Но като минах по улицата чак до Червения площад, видях същите табели и на други сгради. Бях много горд и едновременно с това настроен войнствено. Дори си помислих дали да не се върна в приемателния пункт за вторични продукти, да намеря оная гадна лелка, дето уж много разбирала чужди езици, да я довлека тук и да й дам да разбере кого ще тормози с идиотските си подозрения. Но като ленив и незлопаметен, веднага се отказах от тази идея. Още повече че ме очакваха нови впечатления.

Ако почна подробно да описвам чувствата си, породени от всичко, което видях през първия ден на пребиваването си в Москореп, ще трябва прекалено често да пиша, че бях удивен, изумен, поразен, потресен, смаян и така нататък. И наистина, представете си, че излизате на Червения площад и не виждате там нито храма „Василий Блажени“, нито мавзолея на Ленин, нито дори паметника на Минин и Пожарски. Виждате само ГУМ, Историческия музей, Лобното място, статуя на Гениалисимуса и Спаската кула. При което звездата на кулата не е рубинена, а ламаринена или от пластмаса. И часовникът показва единайсет и половина, въпреки че още е осем без четвърт. Попогледах часовника и разбрах, че е спрял.

Спрях някакъв комсър, който буташе на количка чувал стърготини, и го попитах къде е всичко? Той се учуди на въпроса ми, огледа ме от главата до петите, като особено дълго гледа панталоните ми. А после ме попита от кой кръг идвам. Избегнах прекия отговор и казах, че съм латвиец.

— То си личи — каза комсърът. — По акцента.

За мое удоволствие той се оказа (което, както забелязах впоследствие, беше доста рядко при комуняните) доста осведомен и словоохотлив. Без да спира да се оглежда, ми обясни, че всичко, за което питам, още по времето, когато парите съществували, било продадено на американците от корупционистите, а може би и от реформистите.

— Как? — възкликнах. — Нима тези народни врагове са продали даже мавзолея на Ленин?

— По-тихо! — Той вдигна пръст пред устата си, но преди да си тръгне, шепнешком каза, че не само мавзолея, но и онзи, който бил в него, ги продали на някакъв нефтен магнат, който изкупувал мумии по цял свят и вече бил събрал колекция, в която освен Владимир Илич влизали Мао Дзъдун, Георги Димитров и четирима египетски фараони.

Исках да го попитам кой е този магнат, но човекът внезапно се уплаши от нещо, хвана количката и бързо я забута към сградата, където навремето беше хотел „Москва“. Вдигнах рамене и тръгнах в същата посока с намерението да изляза на Болшой театър, пред който от прозореца бях видял заинтересувалия ме паметник на Гениалисимуса.

Въпреки че основната тълпа работници и служащи вече видимо я нямаше, на проспект „Маркс“ (той между другото си се казваше пак така) имаше предостатъчно хора. Както и в съня ми, много от тях ми приличаха на най-различни предишни мои познати. Понякога даже толкова, че почти се хвърлях към някой от тях с разтворени обятия, но после веднага се освестявах и си напомнях, че мога да намеря познатите си (и то ако имам късмет) единствено в гробищата.

Както бях забелязал от прозореца, всеки носеше по нещо. Кой гърне, кой мрежа, кой торба. Един комсър буташе стар телевизор без екран, друг се беше изгърбил под чувал въглища, а някаква дама крепеше на главата си раиран матрак с жълти петна и стърчаща от дупките слама. Навсякъде, изпреварвайки минувачите, търчаха деца. На гърбовете им имаше чанти, а в ръцете — метлички, с които махаха толкова дружно, че от прахоляк не можеше да се диша.

Не издържах и хванах едно от ученичетата за врата.

— Защо търчиш и махаш с тая метла, та само прахоляк вдигаш? — изръмжах.

— Ами какво да правя? — захленчи то, докато се мъчеше да се измъкне. — Бързам за предкомоба, а до първия час остават само десет минути.

— Ами бягай да учиш тогава — казах му. — Няма какво да вдигаш прах. За тая работа си има чистачи.

— Какви? — учуди се момчето. — Какви чистачи?

Разбрах, че очевидно пак съм се изложил.

— Най-обикновени — изсумтях, пуснах момчето и тръгнах към площад „Свердлов“, който сега се казваше площад „Четирите подвига на Гениалисимуса“. Пластмасовото изваяние на извършителя на четирите подвига се извисяваше по средата му. Паметникът беше висок три метра и половина, без да се брои постаментът. Гениалисимусът беше с лъснати ботуши и шинел, оставен от скулптора разкопчан вероятно за да се виждат многобройните ордени, с които бяха окичени широките гърди на монумента. Като потупваше с ръкавиците по десния си крак, Гениалисимусът с бащинска усмивка гледаше проспекта, движещите се парни камиони и замръзналия на отсрещната страна Карл Маркс. Обиколих около статуята, опитах да преброя ордените на гърдите й, на сто четиридесет и няколко се обърках, махнах с ръка и тръгнах по улицата, която в моето време се наричаше „Пушкинска“, а сега — „Предварителните замисли на Гениалисимуса“.

Още през тази моя първа разходка забелязах, че наред с булевардите, улиците и уличките, запазили предишните си имена, са се появили много други, отразяващи постиженията на комуняните и още повече, посветени на едни или други страни от дейността на Гениалисимуса. Така изобщо не се учудих, като видях, че бившият Пушкински площад се нарича „Литературните дарби на Гениалисимуса“. И паметника видях, естествено не на Пушкин, а на Гениалисимуса. Впрочем Пушкин също го имаше.

Тукашният пластмасов Гениалисимус беше същият калибър като онзи пред Болшой театър, но с лятна униформа и без ръкавици. В лявата си ръка държеше пластмасова книга, на която можеше да се прочете „Избрано“. Дясната му ръка беше положена бащински на къдравата глава на юношата Пушкин, който беше със съвсем лилипутски ръст; но другите лилипути в груповата статуя бяха още по-малки. Сред представителите на предварителната литература се открояваха Гогол, Лермонтов, Грибоедов, Толстой, Достоевски и разни други от по-късните времена. Приятно ми е да ви съобщя, че намерих и себе си в тази група. Стоях зад Гениалисимуса и се държах с една ръка за левия му ботуш. Не намерих сред лилипутите Карнавалов и още веднъж се убедих, че в двайсет и първи век изобщо са го забравили. Открих един брадат с размерите на мишка в групата на предварителните писатели от моето време, но това явно не беше Карнавалов, а вероятно професор Синявски.

След като обиколих паметника, се озовах отново пред ботушите на Гениалисимуса и на пиедестала прочетох отдавна познатите ми думи: „И паметта за мен в народа ще е свята — че с лирата си светли чувства будех аз.“^[1]

През това време на площада спря голям червен паробус. От него се изсипа цяла орда момчета и момичета воглаве с една жена с лейтенантски пагони. Децата веднага се развикаха и почнаха да се блъскат, но жената (разбрах, че това беше учителката) се отдалечи на две-три крачки от тях, изпъна дясната си ръка настрани и изкомандва:

— В две редици, строй се!

Децата дисциплинирано се строиха, подравниха се, изпънаха се при командата „мирно“ и се отпуснаха при „свободно“.

— И така, деца — почна учителката, — пред вас е паметникът на нашия любим вожд, учител, баща на всички деца и приятел на цялото прогресивно човечество Гениалисимуса. Паметникът е изработен от висококачествена пластмаса от колектива на Червенознаменния отряд на народните комунистически скулптори и е одобрен от Редакционната комисия и Върховния петоъгълник. Иванов, колко паметника на Гениалисимуса има в Москва?

— Сто осемдесет и четири! — викна Иванов.

— Правилно! Сто осемдесет и четири. И сто осемдесет и петият сега се монтира на Ленинские гори — Гениалисимус. Всички паметници на нашия любим вожд отразяват едни или други страни на неговата гениалност. Един паметник му е издигнат като на гениален революционер, друг като на гениален теоретик на научния комунизъм, трети като на гениален практик и така нататък. А този паметник е издигнат в чест на неговите гениални литературни дарби. Семьонова, колко тома наброяват събраните съчинения на Гениалисимуса?

— Шестстотин и шестнайсет — бързо отговори Семьонова.

— Грешка. Вчера излязоха още два. Комков, стига си се въртял. И така, деца, този паметник е скулптурна група, чиято централна фигура е самият Гениалисимус. Второстепенните фигури са на неговите литературни предшественици, представители на предварителната литература. Интересното е, че всяка статуя на предварителен автор е изработена в строго съответствие със съотношението на мащаба на дарбата на дадения автор и мащаба на дарбата на Гениалисимуса.

Щом чух това, веднага отидох зад Гениалисимуса и пак огледах жалката си фигурка. Като цяло бях разочарован. Отношението на масата ми към масата на Гениалисимуса не беше много ласкателно за особата ми.

Върнах се отпред, продължих да слушам учителката и извлякох много полезни сведения. Научих, че общата маса на всички предварителни писатели, взети заедно, е равна на масата на Гениалисимуса. Освен това Гениалисимусът представлявал един вид могъщо дърво, израсло от ненужните вече леторасли. Също както дърво влагата, Гениалисимусът бил поел в себе си и преработил всичко ценно, създадено от предварителната литература, след което потребността от същата изобщо отпаднала.

— И наистина — каза учителката, — погледнете дори само думите, изсечени на пиедестала: „И паметта за мен в народа ще е свята…“ Кой от предварителните писатели би могъл да го каже толкова просто, толкова скромно и толкова гениално?

— Пушкин — обадих се неочаквано за самия себе си.

Някое от децата изхихика, но веднага млъкна. Учителката ме изгледа намръщено от главата до петите и се обърна към учениците.

— Деца, бързо в паробуса! Отиваме да разгледаме Паметника на Научните открития на Гениалисимуса.

Децата започнаха да влитат в паробуса като пчели в кошер.

Преди да се вмъкне след тях, учителката се обърна и още веднъж ме огледа от горе до долу. После каза високо и ясно:

— А вие, дългогащник такъв, по-добре си дръжте езика зад зъбите.

И като леко полюшваше издулия късата й пола задник, се скри в паробуса.

Погледнах панталоните си и пак не разбрах какво не им харесват тукашните хора. Панталон като панталон. Много приличен даже. Щом искат да си ходят по къси гащи, нямам нищо против, но какво са се заяли с мене?