Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Москва 2042, 1987 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Иван Тотоманов, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и начална корекция
- Alley (2015 г.)
- Допълнителна корекция и форматиране
- NomaD (2015 г.)
Издание:
Владимир Войнович. Москва 2042
Руска. Първо издание
Преводач: Иван Тотоманов
Редактор: Ангелина Борисова
Художник: Владимир Марков
ИК „Анимар“, София, 2003
ISBN: 954-91332-7-3
© Ardis Publishers, 2901 Heatherway;
Ann Arbor, Michigan 48104
Предпечат и корица: Владимир Марков
Формат 60/90/16 Печатни коли 27,5
История
- — Добавяне
Клетвата
В просторната светла зала Дзержин Гаврилович Сиромахин ми честити банята. Беше сам. Останалите си били тръгнали.
— Е, а сега, драги мой, последната формалност и отиваме да си почиваш.
Влязохме през една врата с табелка: „Кабинет за удовлетворяване на ритуални потребности“. Уплаших се, че пак ще има нещо неприлично, но сгреших.
Зад една дълга маса на столове с високи облегалки, под голям портрет на Гениалисимуса седяха три дебели лелки и трите с генералско звание. Очевидно бяха някакъв вид съд. Изглеждаха достатъчно строго, но старшата (тя седеше по средата) все пак ми каза комплимента, който вече бях чул — че добре съм се запазил за възрастта си.
Веднага след това обаче лицето й стана сурово и тя заяви, че след като стъпвам на основната свещена територия на Москореп, трябва да положа клетва като гражданин на комунистическата република. И заповяда:
— Повтаряйте след мен!
Разбира се, не помня цялата клетва. Помня само, че почваше с благодарност към Гениалисимуса за оказаната ми чест. Като комунистически гражданин аз се заклевах да спазвам най-строга дисциплина в производството, в бита и в обществения живот, да изпълнявам и преизпълнявам производствените планове, да се боря за всяческа икономия и цялостна вторична преработка, свято да пазя държавната, обществената и професионалната тайна, тясно да сътруднича с органите на държавна сигурност и да им съобщавам за всички известни ми антикомунистически заговори, действия, казвания или мисли.
Послушно повтарях почти всичко предидущо, но тук спрях и погледнах съдийките.
— Знаете ли — казах им. — Нещо няма да се получи. Не мога да доноснича.
— Как така да не можете? — учуди се главната съдийка. — Нали можете дори романи да пишете, както знам.
— Да де — казах, — но романите не са нищо. И все пак не са доноси.
— Недейте така — успокои ме тя. — Доноси се пишат много по-лесно. Не е нужно да измисляте нещо, каквото чуете, това донасяте. Кой къде какъв виц е казал, кой как е реагирал. Съвсем е просто.
— За вас може и да е просто — избухнах, — но за мен не е. И в онзи живот не бях слушалка, а сега пък изобщо няма да стана.
Трите жени се спогледаха.
— Дзержин Гаврилович — каза сърдито старшата. — Що за зелен комсър ни водите? Защо не го обработихте предварително? Поговорете с него и после, когато го уговорите, ще го доведете пак.
Видях, че Дзержин е притеснен. Щом излязохме в залата, той ме хвана за ръката и ме повлече към един ъгъл.
— Да не сте се побъркали, драги ми? — зашепна ми той и се заоглежда боязливо. — Как можахте да ми погодите такъв номер? Как можахте да кажете такова нещо?
— Че какво толкова съм казал? — попитах.
— Нима дори не разбирате какво казахте? Вие демонстративно отказахте да сътрудничите на органите и дори казахте една дума — „слушалка“. Не зная къде сте я чули. Това е остаряла, ужасна дума. При нас, разбира се, има пълна свобода в границите на разумните потребности, но за такива думи наказват не само в кръговете на враждебността, но и тук. Така че хайде да се върнем и вече без номера.
— Не — казах твърдо. — Независимо дали ви харесва, или не, но аз изобщо не пристигнах тук, за да стана доносник.
— О, Гена! — възкликна той. — Колко дълбоко са залегнали у вас социалистическите предразсъдъци! Толкова ли е трудно да се повторят някакви си думи? Това е само ритуал. Ще се закълнете, че ще доносничите, а няма да го правите. Или ще пишете лъжливи доноси и ще ги давате право на мен. А пък аз няма да ги предавам нагоре.
— Знаете ли какво ще ви кажа! — възмутих се вече съвсем. — За какъв ме мислите? Ако комунизмът ви е такъв, че не можете без доносници, изобщо не искам да остана във вашата Московска република дори и час повече. Веднага си заминавам за Щокдорф.
— Ами заминавайте си — внезапно се разсърди той. — Ей сега ще наредя да ви върнат нещата и можете да си тръгвате. Щом не ви е интересно да видите как живеем… Всъщност това май изобщо не ви е нужно. Вие сте си свикнали да си измисляте романите и значи и за нас ще измислите разни нелепици и небивалици. Е, това не е нещо ново. Толкова клевети вече са изсипани отгоре ни. Една повече, една по-малко…
И се обърна към прозореца обиден и огорчен.
На мен също ми стана неприятно. Не обичам да обиждам хората. А освен това си помислих, че наистина дойдох тук, рискувайки, така да се каже, дори живота си, а сега още от прага да се обърна и да се махна, без дори да надникна какво има зад него…
— Добре — казах. — Да ви вземат дяволите. Съгласен съм. Но отстъпвам за последен път.
— Браво! — Сиромахин чак подскочи от радост. — Знаех си, че сте разумен човек и ще постъпите правилно. А колкото до доносите, ще ви кажа една тайна: те няма на какво да се пишат. Положението с хартията в Москвореп е… ка-та-стро-фал-но.