Владимир Войнович
Москва 2042 (37)

Вътсиг

— Ей го! Ей го! — крещеше тя. — Диверсант! Шпионин! Дълги гащи носи, говна не предава, гади му се от храната, пък говори досущ като нас.

— Добре, добре, уважаема — каза по-якият милиционер; с полегатото си чело приличаше на питекантроп. — Ще се оправим и без вас. — И се обърна към мен. — Потребкарта имате ли?

— Имам — казах и извадих пробитото вече от две страни парче от „Зюдцойче Цайтунг“.

Да се надявам, че този номер ще мине и за трети път, и то пред тези двамата, беше наивно и глупаво, но аз често постъпвам по вдъхновение и обикновено то не ме лъже.

Този път ме излъга.

Питекантропът взе листчето, повъртя го в ръце, доближи го до очите си, отдалечи го — на лицето му се изписа крайно недоумение, после го подаде на другаря си, който също беше як, но не чак толкова. Той погледна листчето и дори неизвестно защо го духна. После попита възпитано:

— И на к’ъв език е надраскано туй?

Като се направих на учуден, казах, че според мен от пръв поглед е ясно, че туй е написано най-вече на китайски.

— И вие разбирате китайски? — попита той, както ми се стори, с уважение.

— Естествено, че разбирам. Че кой не разбира китайски?

— Ш’трябва да дойдете с нас — каза другият, якият.

— Къде? — поинтересувах се.

— Знаеш ти къде. Във вътсига.

Сетих се, че вътсигът трябва да означава вътрешна сигурност, и се подчиних.

Местният участък на вътсиг беше в другото крило на същата сграда.

Дежурният зад дървената преграда беше с три звезди на пагоните. Четирима сержанти играеха домино в ъгъла на стаята.

— Ние таковата — каза питекантропът, — ’фанахме китаец, комсър дежурен.

— Какъв китаец? — учудено го погледна дежурният.

— ’Ми обикновен китаец — каза питекантропът. — Дълги гащи носи, говна не предава, говори по нашенски, ама чете на китайски. Ей на̀. — И подаде на дежурния парчето вестник.

Дежурният дълго разглежда странната хартийка, въртя я и тъй, и инак, мръщеше се, мърдаше устни, дори я погледна срещу светлината, очевидно за да види дали няма някакви водни знаци. Накрая каза:

— А тука защо пише хиляда деветстотин осемдесет и две? Това да не е стар вестник?

— Ами да — отвърнах. — Стар, от музея.

— Ясно — каза дежурният и отвори една дебела тетрадка, на чиято корица пишеше: „Книга за регистрация на нарушителите на комреда“. После взе една дървена перодръжка (за последен път бях видял такава преди шейсет години в канчето на Симич) и я топна в стъклената мастилница. — Фамилията?

— Карцев — отговорих.

— Гле’й ти — каза дежурният. — Фамилията китайска, пък като нашите. Вие сега как сте дошли — с шпионски цели или просто така?

Тук вече, честно казано, се поуплаших. Ще вземат да ме обвинят в шпионаж и после не мога се отърва.

— Добре, момчета — казах. — Стига вече глупости. Не съм китаец. Това беше шега.

— Шега? — повтори дежурният и се спогледа с питекантропа. — Какво значи това шега? Значи не сте китаец?

— Разбира се, че не съм китаец. Вие не сте ли виждали китайци? На тях очите им са дръпнати и черни, а моите са кръгли и сини.

— А, значи не си бил китаец, а? — вбеси се изведнъж дежурният. — Щом като не си китаец, другояче ще си приказваме с тебе. Тимчук! Я го фрасни по нашенски, по комунистицки!

Юмрукът на Тимчук беше като парен чук. Ослепях не само от удара, но и от гняв. Като плюех кръв и без да виждам нищо, скочих срещу Тимчук и сигурно щях да му издера цялата мутра, ако го бях докопал, но в този момент се включиха и играчите на домино. Всички заедно ме хванаха, извиха ми ръцете зад гърба и ме повалиха на пода.

— Гадове? — крещях аз. — Какво правите?

Притиснаха носа ми във вонящия грапав под. Ритах, дърпах се и пищях от болка, докато ми извиваха ръцете.

— Мръсници! Бандити! Че и комунисти ще ми се пишете!

— Комсър дежурен — чух гласа на Тимчук. — Чухте ли, вика срещу куманистите.

Исках да възразя, че не съм против всички комунисти, а само срещу лошите комунисти, че съм за добрите комунисти. Но ми извиха ръцете още повече и през собствения си вой чух около краката ми да щракат ножици.

— Сега го вдигнете да стане — каза дежурният.

Пак се озовах пред него, пребит и мръсен. Кръвта от разбития ми нос и сцепените устни се стичаше на една струя по брадичката ми и на големи капки капеше на ризата ми. Чудесните ми панталони, купени от Кауфхоф преди да замина, сега бяха жалко подобие на къси гащета с криво изрязани крачоли и висящи парчета.

— Бащино и звездно име? — попита дежурният.

— Разкарай се, гнидо! — казах и го заплюх с кръв във физиономията.

Нали казват, че преди смъртта си човек виждал целия си живот като на кино. Докато Тимчук замахваше, и аз видях такова кино. Беше някак особено. Виждах сякаш всички кадри едновременно. Виждах се и като доматоподобно малко уродче, как ме показват на майка ми веднага щом ме е родила, и в същото време се видях в детската градина, в президиума на Съюза на съветските писатели, в мюнхенската бирария и дори в ковчега, докато ме носят към гроба, само че не познах кой ме носи.

— Спрете! Спрете! — чух звънък глас, събудих се от видението и видях Искрина Романовна — тя буквално висеше на вдигнатия юмрук на Тимчук.

— Спрете! — повтаряше тя. — Да не сте посмели да го биете!

Дежурният може би разбра, че е допуснал някаква грешка, но понеже не искаше да си го признае, попита Искрина Романовна какво ми е толкова важното, че да не могат да ме бият.

— Вие знаете ли кой е той? — продължаваше да негодува Искрина. — Ами че той е…

И се наведе към дежурния и му каза нещо на ухо.

Ситуацията рязко се промени. Дежурният изскочи иззад преградата и почти ми падна в краката, умоляваше да пощадя и него, и дечицата му, каквито може би нямаше. До него се тресеше от страх Тимчук, за секунди станал дребен и нищожен.

Естествено отрязаните крачоли ми бяха върнати веднага и с поклон, а появилата се незнайно откъде милосърдна сестра ми оказа първа помощ — залепи ми носа и устните с някаква лента, която миришеше на катран.

— Да тръгваме! — Искрина Романовна ме дърпаше за ръката, а дежурният все още ми се мотаеше пред носа, кланяше се и молеше да го пощадя.

— Да тръгваме де! — настояваше Искрина.

— Ей сега — казах, издърпах си ръката от нейната и забих лакът в муцуната на дежурния така, че носът му стана на кървав фонтан.

— На ти на тебе пък по социлистицки! А на тебе, гад — обърнах се към Тимчук, — по китайски.

И го фраснах в зурлата и сам изпищях кански от болка — мутрата на Тимчук явно беше от тухли.