Владимир Войнович
Москва 2042 (12)

Геният от Бескудниково

Колкото и да ревнувах и колкото и да криех завистта си зад сполучливи понякога, а понякога съвсем плоски шегички, откритият от Зилберович нов гений не напускаше въображението ми. И когато Зилберович с показна важност ме осведоми, че Сим Симич благодарение на неговата, на Зилберович, лична протекция се е съгласил да ме приеме, аз на свой ред с доста ирония благодарих за оказаната ми чест и му обясних, че да приемат някого се съгласяват обикновено много големите началници, а разните му там парнаджии и така нататък не се съгласяват да приемат, ами молят да се отбият при тях.

— Освен това съм виждал предостатъчно гении — казах му — и изобщо не ме интересуват. Но мога да дойда с теб просто от любопитство, не за друго.

Разбира се, рискувах, защото на Зилберович можеше да му щукне да не ме вземе, но, честно казано, рискът не беше голям.

На Зилберович му знаех и кътните зъби и ми беше ясно, че и на него му се иска да се изфука: и пред мен, и пред Сим Симич, като ни запознае. Защото все пак, макар да се прекланяше пред своя Леонардо, той от време на време си спомняше, че и аз не съм за изхвърляне.

Та значи една зимна привечер взехме едно шише „Кубанска“ и тръгнахме на майната си в Бескудниково.

Слязохме от влака на заледения перон: снегът ти се завира в яката, мрак (всичките лампи изпочупени), вони на замръзнала помийна яма и на нещо още по-гадно.

А после под акомпанимента на местните псета обикаляхме по някакви сокаци, където човек може да не си счупи краката само ако го бива в еквилибристиката.

В крайна сметка я намерихме тая детска градина и това мазе, вмирисано на мишовина и потни дрехи.

Та в една от стаите на мазето живееше този ярък гений, кумирът на Зилберович.

Стаята беше седем-осем квадрата. На стените имаше зеленикави тапети, на места смъкнати, на места — влажни, та заскрежени. Под тавана — прозорченце, че и с решетка, като в килия. Мебелировка: ръждясал железен креват, завит със сиво войнишко одеяло, небоядисана кухненска маса с две чекмеджета, като в горното имаше нож, направен от парче ножовка, алуминиева вилица, отдавна изгубила един от четирите си зъба, и канче, също алуминиево, с изчегъртаните върху него инициали на собственика: „С. К.“

Имаше и лавица над чешмата — най-обикновена дъска със закована ламарина, някога боядисана в синьо, но сега олющена. На лавицата имаше парче огледало колкото длан, част от самобръсначка (горната и ножчето, без дръжка), четка (пак без дръжка, само космите), а в една консервена кутия от шпроти се беше сгушило мокро парче сапун, ама толкова черен и миризлив, че и в съветските магазини трудно можеш да намериш такъв.

По стените — нищо, ако не се броеше една мъничка икона в единия ъгъл срещу вратата.

Имаше и две лампи. Едната, гола крушка, висеше от тавана, а другата, така да се каже, беше настолна. Всъщност не беше точно лампа, а някаква ужасяваща конструкция, направена от тел и увита с вестник, целия на кафяви петна. Трябва да спомена още и две очукани столчета, шкафче и една голяма ракла с катинар. В ъгъла до вратата имаше градинска мивка с алуминиев леген под нея и закачалка, на която висеше омацана с въглищен прах ватенка. Другата ватенка, малко по-чиста, беше на гърба на домакина. Освен нея той беше с ватирани гащи, валенки и галоши.

Беше висок, поизгърбен, с хлътнали страни и железни зъби.

— Симич, това е един мой приятел, запознайте се. Той впрочем, за разлика от теб, е член на Съюза на писателите — високо и както винаги малко нагло каза Зилберович.

— Симич неуверено ми подаде ръка и вместо „здравейте“ каза:

— Хубаво.

И ме погледна бързо и нащрек, както гледат бившите затворници.

Казват, че съвременните самолети си имали специална локаторна система за разпознаване на срещаните във въздуха обекти: свой — чужд.

При затворниците система няма, има усет, постиган с години.

Имам някои основания да си мисля, че Симич не ме взе за чужд. Макар че като за запознанство се държа доста странно. Без видима ирония, но с някакъв подтекст все пак почна да ме подпитва:

— Значи ей така, официално се водите писател? И даже си имате документ, че сте писател?

— Ами да — казах. — Да, водя се. И документ даже имам.

— И си пишете книгите направо на печатарската машина, така ли?

— Не — казах, — защо? Имам си пишеща машина, „Ерика“, и си тракам на нея — така пиша.

Зилберович усети, че разговорът ни кривва в неподходяща посока, и ни прекъсна:

— Симич, ти с тая перодръжка пишеш, нали?

Чак като попита, видях, че до лампата на масата има ученическа мастилница, от ония, дето не се разливат, и че от нея стърчи дебела дървена перодръжка с оглозган връх. За последно бях виждал такава в управата на един колхоз далече в целината.

— Да — каза Симич и ме погледна предизвикателно. — Точно с нея пиша.

— Симич — каза Зилберович, — нали ти подарих автоматична писалка. Къде е?

— А, писалката ли? — Той издърпа чекмеджето на масата и извади пластмасова кутийка, на която пишеше „Союз“.

— И защо пишеш с тоя боклук? — попита Зилберович.

Честно казано, понякога Зилберович и мен ме дразнеше, но в случая май не каза нищо чак толкова обидно. Сим Симич обаче, кой знае защо, изведнъж се ядоса и изгледа бедния Лео така, сякаш искаше да го изпепели.

— С такъв боклук — каза с омраза, — че и с по-голям боклук, даже с гъши и пачи боклук е написана цялата световна литература. Не на разни машини, не на ерики и мерики, а с точно ей такъв боклук!

После обаче омекна и дори позволи на Зилберович да отвори водката. Не пи почти никак обаче, ние със Зилберович излокахме всичко. Пиехме поред от чашата на домакина. И мезехме с топени сиренца с лук.

Мислех си, че сме установили добросъседски отношения, но когато Зилберович го помоли да прочете нещо, Сим Симич пак кипна и като му се облещи, почна да обяснява, че нямал какво да чете, понеже не пишел нищо. И че ако от време на време драскал някои неща, драскал ги най-вече за самия себе си. Очевидно ми нямаше доверие.

Затова пък имаше на Зилберович, и то много, понеже му довери палещата тайна на раклата. Тайната беше, че всичките тринайсет написани канари и заготовките за четирийсет и седемте ненаписани бяха именно в тази ракла, заключени с огромния кофар. Което, разбира се, Зилберович (пръв пазител на тайни) ми каза във ветровитата нощ, докато се препъвахме по заледените улици към гарата.

— Разбра ли най-после? — възкликна развълнувано Зилберович. — Разбра ли, че Симич е гений?

— Мистър Зилберович — отговорих му с въпрос. — Бихте ли ми казали ей така, на пияна глава, но най-възпитано, какво е отношението ви към женския пол?

— Какво имаш предвид? — Лео спря и обърна към мен синьото си в мрака лице и дългия си нос.

— Имам предвид защо с тия външни данни и с тоя нос, който според легендите трябва да съответства на други телесни части, преследваш гении, а не жени? Бе честно ми кажи — педал ли си, или не ти става?

— Виж какво — каза Зилберович, потръпна от студ и си придърпа реверите. — Всичко ли трябва да знаеш?

— Не — казах. — Просто ми е интересно. Но можеш и да не ми отговаряш.

— Мога — каза той. — А мога и да ти отговоря. Или, по-точно, да те попитам. Ти например можеш ли да ми кажеш какво им е хубавото на жените и за какво ни са?

— Е, ама и ти си един! — Малко се обърках. — Не че е кой знае колко хубаво, обаче е интересно. Природата си го иска. Ти да не си идиот бе? — Ядосах се. — Не разбираш ли?

— Не — каза Зилберович. — Не разбирам. Мислиш, че не съм нормален ли? Нормален съм си. Става ми и всичко съм опитал. Съгласен съм, приятно е. Обаче за пет минути удоволствие толкова ангажименти — и преди, и след това…

— А ти не искаш да имаш ангажименти с жени, така ли?

— Не искам. — Зилберович тръсна глава.

— А с гении искаш?

— С гении искам.

— Идиот — казах му.

— Ти си идиот — отвърна ми той.

Това беше единственият път, когато се заинтересувах от личния живот на Зилберович.