Владимир Войнович
Москва 2042 (38)

Как миришеше мама

— Е, разказвайте — строго каза Искрина Романовна, когато се прибрахме в хотела. — Как попаднахте във вътсиг? Защо ви заведоха там?

Беше ми ужасно неудобно. Попипах подутия си нос с пръст и казах, че съм искал просто да се поразходя, да видя с очите си как живеят простите комуняни.

— А как ви пусна дежурната?

— Не ме е пускала. Тя спеше и аз тихичко минах покрай нея.

— Спяла, видите ли! — възмути се Искрина. — Ето до какво води загубата на бдителност! Такива хора нямат място в Москореп.

— Но тя не е виновна! — възкликнах, уплашен, че дежурната ще пострада заради мен. — Сигурно е била уморена и просто е задрямала. А аз минах много тихо. Дори се събух, та да не ме чуе.

За събуването излъгах естествено.

— Добре, разказвайте по-нататък. — Искрина седна на фотьойла и ме загледа строго като съдия.

Разказах всичко, както си беше. За опашката в двора и за скандала с жената, която знаела чужди езици. За паметника на Гениалисимуса и за прекомхрана.

— А какво правехте в Двореца на любовта?

Съвсем се притесних.

— Вие пък — казах, — всичко искате да знаете. Там е работата, че нищо не правех. Защото нямаше с кого. Дори като дете не се увличах от подобно самообслужване. А пък на моята възраст ми е отвратително дори да мисля за това.

— Никой не ви е карал насила — рязко каза тя. — Трябваше да разберете дори само по това как ви посрещнахме, че можете да разчитате на повече. Местата, които сте посетили, са предназначени за комуняни с общи потребности. За вас с решение на Върховния петоъгълник са постановени повишени потребности.

— Благодаря — казах доста хладно. — Аз обаче, ако искате да знаете, по принцип съм против неравенството. И щом съм попаднал тук, не искам никакви привилегии. Искам да съм като всички.

— Ама вие наистина сте много изостанал! — възкликна тя раздразнено. — Какво значи като всички? За какво неравенство говорите? При нас всички са равни. Всеки комунянин се ражда с общи потребности. Но после, ако се развива, усъвършенства се, изпълнява производствените задачи, спазва дисциплината, разширява кръгозора си, тогава естествено потребностите му нарастват и това се отчита. Виждам, че още изобщо не разбирате нашия живот и че е по-добре засега никъде да не ходите сам. Още повече че трябва да се подготвите за юбилея си.

— Стига с тоя юбилей! — кипнах. — Не искам никакви юбилеи. Много добре знаете, че изобщо не съм на сто години, а на много по-малко.

— Вярно, изглеждате много по-млад — съгласи се тя. — Но все пак ставате именно на сто години. Утре ще бъде публикуван указът на Върховния петоъгълник за всенародно празнуване на юбилея ви. Това е събитие с огромно политическо значение, а вие се държите съвсем лекомислено. Затова Творческият петоъгълник ми възложи да се преместя при вас и да ви проведа курс по интензивна индивидуална подготовка.

Погледнах я недоверчиво.

— Не ви разбрах. Какво значи възложили ви да се преместите при мен? Да живеете в моята стая?

— Ами да — каза тя. — Във всеки случай дотогава, докато не почнете сам да се ориентирате в нещата. Има достатъчно място за двама.

— Място има, разбира се. Кажете тогава да донесат походно легло.

— Защо? — учуди се тя. — Това легло е достатъчно широко. Надявам се, че не хъркате много силно.

— Не знам — казах несигурно. — Обикновено не хъркам, но… Вижте — казах развълнувано. — Все пак не разбирам нещо. Вие можете да ме смятате за стогодишна развалина, но аз не мога да спя в едно легло с жена като безчувствен пън. Може да ме обземат някои… как да го кажа… желания и… искам да кажа, че не гарантирам за себе си.

За пръв път, откакто се бяхме запознали, тя се засмя и каза, че съм не само изостанал, а и просто глупав. Естествено, като сме лягали в едно легло, тя не мислела да ме подлага на непосилни изпитания. Напротив, Творческият петоъгълник й бил препоръчал да удовлетворява повишените ми потребности веднага щом възникнат.

— Между другото — каза тя делово, — вероятно ще трябва да включим в интензивния курс някои неща и в това отношение. Подозирам, че представите ви за секса са също така дивашки, както и за всичко друго.

— Възможно е — съгласих се доста объркан. — Те всъщност наистина са ми малко дивашки. А вие можете да спите с когото ви падне и дори да получавате удоволствие от това, така ли?

Стори ми се, че въпросът ми я засегна и дори малко я обиди.

— Аз не спя с когото ми падне — каза тя, — а само по решение на ръководството. А удоволствието, което получавам, е като от всяка общественополезна работа.

Трябва откровено да кажа, че много се развълнувах. Крачех из стаята и се чудех как да се отнеса към всичко това. Аз също никога не съм се отказвал от общественополезната работа в тази насока, но все пак си има някакви понятия за съпружеска вярност. Може и да не съм бил винаги морално устойчив и със Степанида например не издържах, но все пак се опитвам да не изневерявам на жена си без крайна необходимост. И се опитах да обясня тези неща.

— Уважаема Искрина Романовна… — почнах.

— Можеш да ми казваш просто Искра — прекъсна ме тя с усмивка. — Или дори писенце, ако ти харесва.

Веднага естествено си спомних идиотския си сън, в който Смерчов нарече жена ми писенце и после я грабна и я отнесе, и попитах:

— Тук при вас на всички ли им викат писенце?

— Не, защо? Просто аз се казвам Искра и писе звучи почти еднакво.

Продължавах да крача из стаята и я гледах вече с нови очи. Всичките й заоблености и хлътнатинки си бяха където трябва, коленцата й бяха кръгли и загорели от слънцето. Разбира се, като изключително верен съпруг, не би трябвало да забелязвам такива неща. Но пък като законопослушен гражданин не можех да не се подчиня на такъв важен орган като Върховния петоъгълник.

— Ами, Писе — казах плахо. Щом са ни възложени такива задължения, дай да почнем да ги изпълняваме веднага.

— Добре — съгласи, се тя, премести се от фотьойла на ръба на кревата и почна да разкопчава гимнастьорката си. Видях жалко пластмасово медальонче — звезда със заоблени лъчи.

И изведнъж се изплаших. Изплаших се, че няма да съм в състояние да оправдая надеждите на Петоъгълника. Защото все още страдах от социалистическо-капиталистическите предразсъдъци, че преди такива работи човек трябва малко да подгрее. Да пийне нещо, да порецитира Пушкин и Есенин и изобщо, че за начало все трябват поне някакви въздишки, намеци, милувки.

— Добре — казах. — Ей сега. Само почакай да се обръсна, че много бода.

Извадих куфарчето си изпод кревата, сложих го на шкафчето и като обърнах гръб на Искра, почнах да ровя в него. Бръсначката сигурно беше някъде на дъното. Бързах, нервничех и почнах да хвърлям направо на пода слипове, потници, чорапи…

— Какво е това? — попита Искра.

— Кое?

— Дето го държиш.

— Това ли?

Държах тоалетен сапун „Нивеа“.

— Сапун — казах. — Тоалетен сапун.

— Сериозно? — Стори ми се смутена от нещо. — А защо е твърд? Замразен ли е?

— Защо да е замразен? — попитах неразбиращо. — Най-обикновен твърд сапун.

— Интересно — каза тя още по-смутено. — А може ли да го помириша?

Разбира се.

Подхвърлих й сапуна през леглото. Тя сръчно го хвана, вдигна го до лицето си и изведнъж извика:

— Ах!

— Какво ти стана? — уплаших се аз.

Тя седеше като вцепенена, притискаше сапуна до лицето си, миришеше го и не отваряше очи.

— Искра! — разтревожих се. — Искрина! Искрина Романовна, какво ви стана?

Тя бавно отвори очи и ме погледна така, сякаш в първия момент не ме позна.

— Така миришеше мама! — тихо каза Искра и се усмихна срамежливо.