Владимир Войнович
Москва 2042 (7)

Похищение

Същия ден ми се случи нещо, което сега може да се нарече смешно, но тогава изобщо не ми беше смешно.

Като се върнах от полицията, реших да не мисля повече за всичките си подозрения и да се поразсея.

Яхнах колелото и тръгнах да покарам из близката щокдорфска гора.

По време на изгнанието си бях свикнал да карам колело и обичах тези разходки. Обикнах и гората — предимно иглолистна, тя разделя селцето от покрайнините на Мюнхен и много ми напомня за горите край Москва, с тази разлика, че е пресечена на безброй квадрати от асфалтирани и чакълени алеи с пътепоказатели на всеки кръстопът и подробни планове на всеки втори. Така че за да се загуби човек в нея, трябва наистина да се поизмъчи.

Карах по любимата си алея, съединяваща Бухендорф с Нойрид — права, асфалтирана и в делник винаги без жив човек. Карах доста бързо, обмислях предстоящото си пътешествие и очевидно така съм се бил увлякъл в мисли, че не забелязах онова, което ме очакваше отпред.

И до днес не знам какво беше. Най-вероятно опънато през алеята въже, в което съм се блъснал, паднал съм и съм изгубил съзнание. А може да са ми го изгубили и по друг начин, нищо определено не мога да кажа. Помня само, че си карах колелото и си мислех. А после — дупка в паметта, и после, както казват американците, се открих на някакво диванче, което подскачаше под мен.

Помислих, че съм си вкъщи и че има земетресение, и понечих да скоча. Но веднага забелязах, че, първо, тялото нещо не ще да ме слуша и че, второ, не съм си вкъщи, а в някакъв бус с перденца на прозорците. И че бусът кара бързо, а пред мен седят трима души, двама с нормални костюми, а третият целият в бяло, лекар сигурно.

Божичко! — рекох си. — Какво е станало, какво ме е прегазило и къде ме карат? После се поразмърдах, та да се поопипам и да проверя доколко е цял организмът ми.

И щом проявих признаци на живот, хората срещу мен също се размърдаха и лекарят каза нещо на непознат език. Вгледах се в него и видях, че изобщо не е лекар, а най-вероятно арабин с национална бяла хламида и също толкова бяло було, което покриваше половината му лице. Двамата други вероятно също бяха араби, но облечени като европейци. Те — двамата с костюмите — бяха някъде на по трийсет, а онзи с хламидата беше по-голямшък.

Като видяха, че съм се свестил, те първо си казаха нещо, после този с хламидата заговори бързо, високо и заповедно. И като си отвори устата, от зъбите му излезе някакво синкаво сияние, от което в буса стана някак по-светло.

Когато млъкна, единият от спътниците му кимна, обърна се към мен и заговори на английски. Нарече ме по име (като добави „мистър“, разбира се) и каза, че Негово височество (тоест този с хламидата) ми поднасял най-искрените си извинения, че се било наложило да се отнесат с мен така безцеремонно. И че при други обстоятелства никога нямало да си позволят да се отнесат така с толкова уважаван и достоен човек, какъвто безусловно съм бил. Единствено изключителната необходимост ги била подтикнала към подобни действия, за което Негово височество още веднъж и изключително съжалявал.

Очевидно след случилото се паметта ми не беше съвсем наред, така че не знаех за какво именно съжалява Негово височество и реших да си мълча.

— Но Негово височество — продължи преводачът — се надява, че сте достатъчно добре и няма да ни се сърдите. От своя страна Негово височество е готов да ви възмезди материално щетите, нанесени ни от нас неволно.

При тези думи Негово височество енергично закима (без да си маха булото обаче), после си бръкна под полите, дълго тършува и рови из гънките, накрая измъкна нещо малко и кожено, приличаше на кесия, и внимателно го сложи на малката масичка помежду ни.

— Какво е това? — попитах и погледнах кесията накриво.

— Малък личен дар от Негово височество — усмихна се преводачът (Височеството също се усмихна притеснено). — Малко злато.

Затворих очи и се замислих какви са тези хора и какво искат от мен. Не можах да измисля нищо, така че отворих очи и ги попитах направо.

Негово височество задърдори бързо и после преводачът ми обясни, че те били представители на една малка, но много богата арабска страна. И като научили за предстоящото ми пътуване…

— Как така сте научили? — прекъснах го.

— При нас, в Изтока, казват — тихо отговори преводачът, — че като си долепиш ухото до земята, научаваш какво става по целия свят.

Та значи като си долепили ушите до земята и научили за плановете ми, те решили да се обърнат към мен с една малка, но много деликатна молба. Надявали се, че във великия Съветски съюз, този пръв приятел на арабските народи, след известно време някои тайни вече няма да бъдат тайни. И те, моите спътници в момента, щели да са ми много благодарни, ако успея да намеря и да им донеса подробен чертеж на една най-обикновена водородна бомба, която им била нужна единствено за мирни цели. Ако съм им направел тази услуга, то те и лично Негово височество щели да ми се отплатят и торбата злато, която съм щял да получа за няколкото сантиметра фотокадри, щяла да е поне петдесет пъти по-голяма от кесийката, която била пред мен сега.

Първият ми душевен подтик беше незабавно да ги пратя при шайтана им. Но, честно казано, не бях сигурен, че откровеността ми ще бъде оценена благоприятно по отношение на персоната ми. Така че реших да се възползвам от челния опит на Настрадин ходжа, който, както се знае, навремето обещал на падишаха за двайсет години да научи едно магаре да говори. При което преценил, че не рискува нищо, понеже за двайсет години или падишахът щял да умре, или магарето, или пък той, Настрадин, щял да иде при Аллах.

Понеже не исках спътниците ми да помислят, че горя от желание да изпълня исканото, казах, че, разбира се, ще се постарая (и не толкова заради парите, колкото поради огромното уважение, което изпитвам към страната им и лично към Негово височество) да направя всичко според скромните си сили, но че не мога да обещая нищо конкретно. Казах, че не мога дори да си представя каква ще е страната ми след толкова време и че не знам какви сведения ще са за общо ползване и какви все още ще са си секретни.

— Разбирате ли — казах, — много искам да ви помогна, ала от друга страна, всяка незаконна дейност противоречи на моралните ми принципи.

Те веднага задрънкаха нещо на арабски и после Неговото височество на чист руски без никакъв акцент каза:

— Ние не възразяваме срещу принципите ви и не ви предлагаме да направите нищо незаконно. Но като се връщате от прекрасното бъдеще в трудното ни настояще, може би трябва да имате предвид и себе си, и децата си, и внуците си.

— Ваше височество — попитах смаяно. — Къде сте научили руски толкова добре?

— В Московския университет за дружба между народите „Патрис Лумумба“ — доволно ми отговори Височеството и ми се усмихна, излъчвайки загадъчно сияние.

С това разговорът ни свърши и след пет минути похитителите ми ме свалиха заедно с колелото ми и с кожената кесия на някаква улица.

Докато слизах, не се сдържах и попитах Височеството зъбите му от платина ли са.

— Е, моля ви се — отговори Височеството. — Разполагам с достатъчно средства, за да си позволя диамантени коронки.