Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Москва 2042, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
Alley (2015 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
NomaD (2015 г.)

Издание:

Владимир Войнович. Москва 2042

Руска. Първо издание

Преводач: Иван Тотоманов

Редактор: Ангелина Борисова

Художник: Владимир Марков

ИК „Анимар“, София, 2003

ISBN: 954-91332-7-3

 

© Ardis Publishers, 2901 Heatherway;

Ann Arbor, Michigan 48104

 

Предпечат и корица: Владимир Марков

 

Формат 60/90/16 Печатни коли 27,5

История

  1. — Добавяне

В кръговете на враждебността

В опразненото от външна публика помещение наистина ме чакаха — и дори изглеждаха изнервени — Смерчов и заместниците му.

— Всичко наред ли е? — попита Смерчов и без да изслуша отговора ми, каза, че трябвало да тръгваме за града, прекалено много сме се били забавили тук.

Поинтересувах се къде ми е багажът и ми казаха, че ще си го получа на друго място.

Излязохме.

Слънцето висеше в зенита и напичаше невероятно. До разнебитения тротоар се готвеше за заминаване колона от два бронетранспортьора (един отпред и един отзад) и четири парокамиона с високи очукани канати, на които с големи букви пишеше „ДЕЛЕГАЦИОНЕН“. В каросериите бяха натоварени хора, очевидно същите, които преди малко толкова сърдечно ме бяха посрещнали в сградата на аерогарата. Бяха натъпкани толкова плътно, че приличаха на четири многоглави организма с унили, равнодушни към всичко лица. Помахах им, но никой дори не опита да ми отговори, може би защото им беше трудно да си измъкнат ръцете.

Предният бронетранспортьор даде сигнал и цялата колона, като изпускаше кълбета пушек и пара, бавно се отлепи от тротоара. В последния камион видях затиснатата с гърди до канатата бедна Гандзя. Страдалческото й лице беше покрито с едри капки пот и на него беше изписано покорно търпение. Срещнах погледа й и й помахах специално. Тя ми отговори с кисела усмивка и се обърна, явно не й беше до мене.

Колоната се изтегли, пушекът се разсея и на площада останаха няколко бронетранспортьора и петнайсетина леки коли, едни парни, други с газгенератори.

Смерчов ми обясни, че трябвало да минат на парна и газгенераторна тяга, след като култистите, волунтаристите, корупционистите и реформистите в резултат на хищническа експлоатация на природните ресурси окончателно изтощили нефтените залежи в Баку и Тюмен. Сега бензиновите двигатели се използвали само във военната техника и в специалните транспортни средства.

Отидохме до единия бронетранспортьор, пред който стоеше младеж с къс излинял комбинезон и танкистски шлем.

Той беше водачът на това тромаво транспортно средство и колкото и да е странно, се казваше само Вася.

Вътре беше почти тъмно и горещо като в сауна. Щом седнах до Вася, веднага се облях в пот и се уплаших, че това ще е последното ми пътуване — просто нямаше да го понеса.

Смерчов и спътниците му се настаниха отзад на дълги дървени пейки, разположени отстрани.

Вася затвори бронираната врата, изсвири със свирката, задърпа някакви лостове и потеглихме.

След няколко сложни маневри на нещо като детелина Вася най-после изкара бойната си машина на широкото шосе, което в предишния си живот познавах като Ленинградско. За толкова години шосето беше станало абсолютно негодно. На места асфалтът се беше напукал, на места се беше надул, а на места изобщо го нямаше. Вася изкусно лавираше между дупките, но от време на време или се разсейваше, или не можеше да се справи с управлението, така че пропадахме в разни ями и после излизахме от тях.

От двете страни на шосето имаше железобетонен зид, висок около два метра и половина, с три реда бодлива тел отгоре.

Пътят като цяло беше пуст и спокоен. Но от време на време иззад зида долитаха тухли или павета. Една тухла улучи покрива на бронетранспортьора и се пръсна с такъв грохот, все едно беше артилерийски снаряд.

— Пак тия семити — каза Вася без никакви емоции.

— Семити ли? — повторих. — Тоест евреи?

— Кои? — учуди се Вася.

— Имало е такъв народ в миналото — обясни на Вася отец Звездоний, като се наведе към него. — Много лоши хора. Разпънали са Христос. Но при нас, слава на Гениалисимуса, ги няма. Виж, в Първия кръг все още се срещат.

Попитах какво е това Първият кръг. Тук се включи Смерчов и каза, че комунизмът, построен в пределите на Голяма Москва, естествено поражда не само възхищението, но и завистта на отделни групи население, които живеят извън нея. И съответно е разбираемо, че в отношенията между комуняните и хората, които живеят извън Москореп, възниква известно напрежение и дори враждебност, които, както много точно е отбелязал Гениалисимусът, имат пръстеновидна или кръгообразна структура. В Първия кръг на враждебност влизали съветските републики, които комуняните наричали синовни, във Втория — братските социалистически страни, а в Третия — вражеските, капиталистическите.

— Неофициално — обясни ми Смерчов — за кратко ги наричаме Синовния кръг на враждебност, Братския кръг на враждебност и естествено Вражеския кръг на враждебност. А още по-често просто Първия, Втория и Третия кръг.

— Ами тези семити — попитах, — щом не са евреи, какви са?

— Първо — усмихна се Смерчов, — не се-, а симити, и второ, това са хора, за които изобщо не си струва да се говори.

— Е, за някои си струва — обади се Дзержин, но не доразви мисълта си.

Транспортьорът се движеше бавно. Може би пред нас имаше други машини — не можех да видя напред през тесния мръсен визьор, но спирахме доста често и после със скърцане потегляхме пак. Затова пък на стената, отделяща пътя от Първия кръг, можех да видя безбройни портрети на Гениалисимуса, по-често само отделни техни части все пак. Ту брадата, ту ботушите, ту лампазите.

Видях и много лозунги и призиви, сред които и вече известни ми, и нови. Като например този:

СЪСТАВНИТЕ ЧАСТИ НА НАШЕТО ЕДИНСТВО СА:

НАРОДНОСТ, ПАРТИЙНОСТ, РЕЛИГИОЗНОСТ,

БДИТЕЛНОСТ И ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ!

Попитах Смерчов откога религиозността се води съвместима с комунистическата идеология. Намеси се отец Звездоний и каза, че привличането на религията в строителството на комунизма е една от задачите, поставени от Гениалисимуса през Августовската революция. В миналото вулгаризаторите не отчитали огромните възпитателни възможности на църквата и упражнявали непрекъснат натиск върху вярващите. Сега църквата била по-малка сестра на партията и й били дадени огромни права и възможности с едно само условие: да проповядва не вяра в Бог, който, както е известно, не съществува, а в комунистическите идеали и лично в Гениалисимуса.

Попитах още защо има органи на държавна сигурност и безопасност (БЕЗО, както ги наричаха), след като самата партия, доколкото може да се съди по сегашното й име, се занимава с държавната сигурност.

— Няма ли тук някакво противоречие? — попитах.

— Никакво противоречие няма — решително възрази Смерчов. — Партията е ръководната и направляваща сила, а БЕЗО е служба. Не е ли ясно?

Като си спомням сега първия си ден в Москореп, си мисля, че макар наведнъж да ми се струпаха толкова много противоречиви и съвсем неочаквани сведения, все пак доста бързо почнах да се ориентирам в някои неща. Например сам, без ничия помощ се сетих, че думата „комсър“ означава „комунистически съратник“, „компис“ — „комунистически писател“, поздравът „слаген“ се разшифрова като „Слава на Гениалисимуса“, а пък защо вместо „О, Боже!“ възкликваха: „О, Гена!“, даже няма смисъл да ви обяснявам. Един въпрос обаче беше много съществен за мен: по какъв начин в Москореп се спазва основният принцип на комунизма: от всекиго според способностите, на всекиго според потребностите. Попитах Смерчов и той каза, че естествено именно този принцип се спазва най-непосредствено.

— Значи — попитах — всеки може да влезе в който си иска магазин и съвсем безплатно да си вземе всичко, което му трябва?

— Да — каза Смерчов, — всеки човек може да влезе където иска и да излезе оттам съвсем безплатно. Но ние нямаме магазини. Ние имаме прекомхрани, тоест предприятия за комунистическо хранене, като бившите столове. Те се разполагат в меобнатите, тоест в местата с обществено натрупване. Освен това имаме широка мрежа пукомрази — пунктове за комунистическо разпределение по местоработата на комуняните. Там всеки комунянин получава всичко, от което има нужда в границите на пълното задоволяване на потребностите.

— Ясно — казах. — А кой определя потребностите? Самият той?

— Ама това си е чиста метафизика, хегелианство и кантианство! — радостно възкликна Пропаганда Парамоновна.

Смерчов обаче не почна да дава определения, макар да каза, че въпросът ми му изглежда направо странен.

— Защо отделният човек сам да определя потребностите си? Той може да не е достатъчно подготвен. Може да има, така да се каже, някакви неизпълними желания, които да смята за потребности. Може и луната да иска да свали от небето. Не, така не може. За определянето на потребностите на всеки гражданин навсякъде има Петоъгълници, както Върховен, така и местни. В тях влизат нашите партийни и религиозни активисти, служители на БЕЗО и други. Преди да се определи какви потребности има даден човек, трябва да се изяснят неговите индивидуални, физически и морални особености, теглото му, ръстът му, идейните му възгледи, отношението му към труда, степента на участие в обществения живот. Естествено е, че човек, който се труди усърдно, изпълнява производствените задачи, провежда обществена работа и прилежно изучава трудовете на Гениалисимуса, естествено е, че потребностите на такъв човек са много по-големи, отколкото на някой лентяй или нарушител на обществената дисциплина.

— Е, нарушители в Москореп на практика няма — каза Дзержин Гаврилович.

— Нарушители няма — съгласи се Смерчов. — Но все пак не всички се трудят еднакво. Едни изпълняват плановете двеста процента, а други само сто и петдесет и да смятаме, че потребностите им са еднакви, ще е просто несправедливо, нали?