Владимир Войнович
Москва 2042 (25)

Номер 38276

Събуди ме тишина и не разбрах веднага какво става. Машината ни вече не бучеше, не съскаше и не се тресеше. Повечето пътници бяха станали и заедно с чантите, куфарчетата и папките си мълчаливо се бяха струпали между седалките.

Хем пиян, хем още сънен, аз не можах веднага да си спомня откъде, къде и защо летя с тях. Но щом погледнах навън, веднага си спомних.

През илюминатора видях обрасло с пожълтяла трева поле, напукани писти и рульожки и зад тях голямо здание от стъкло и бетон. Под козирката му с големи букви пишеше:

М О С К В А

Под надписа имаше някакви портрети, а над козирката, в лъчите на горещото юлско слънце, ярко блестеше рубинена звезда.

Е, можех ли да остана спокоен? Невероятно развълнуван, аз скочих и в този момент по радиото съобщиха, че служителите от летището не могат да намерят подходяща стълба за нашия космоплан, така че молят всички ни да не се притесняваме, да не се тълпим пред вратата и че ще ни съобщят кога ще слезем.

— Е, трябваше да се очаква — каза младият ми съсед, докато си сядаше на мястото. — Нашият космоплан сигурно вече е остарял за тях и просто нямат подходящи приспособления.

Не отговорих. Гледах през илюминатора и не можех да откъсна поглед от това, което виждах. До нашия космоплан, точно до него, беше спрял много очуканият и силно наклонен наляво самолет Ил-62, номер… 38276.

Какво можеше да означава това?

Нищо не разбирах. Не разбирах как така тази допотопна таратайка, която не можеше да достигне дори скоростта на звука, може да е стигнала тук преди нас.

И изведнъж се сетих: провокация! Да, разбира се — целият този полет в бъдещето си беше хитро натъкмена провокация.

Ама как ни бяха изработили, а?

Значи и Руди, който ме уверяваше, че пътешествията във времето вече били реалност, и фройлайн Глобке, и Джон, и арабските похитители, и Льошка Букашов, и целият екипаж на самолета, дето ни го пробутаха за космоплан, всички бяха действали по един и същ щателно разработен в КГБ сценарий и ме бяха докарали в Москва, само че не в две хиляди и не знам коя си година, ами в тази, сегашната.

И аз, глупакът му с глупак, да се хвана на тая тъпа въдица.

Изтрезнях веднага и трескаво почнах да търся изход от положението. Обаче какво можех да измисля?

Потиснах първия панически импулс да побягна, да се скрия в клозета или да се завра под седалката. От малък знам, че в критични моменти глупавите действия по-бързо те водят към края. Но какво да направя? „Нападни екипажа! — подсказа ми дяволът ми, но не беше много сигурен. — Нападаш екипажа, взимаш заложници и искаш самолетът незабавно да се върне в Мюнхен.“ Отхвърлих и тази идея като неосъществима. Нямах нито бомба, нито пистолет, нито джобно ножче дори, нищо, с което да мога да заплаша екипажа. И докато обмислях положението и гледах навън, изведнъж забелязах, че портретите на фронтона на аерогарата изобщо не са онези, с които се сбогувах, когато излитах оттук преди няколко години. Не ги виждах добре през запотеното стъкло, но в тях имаше нещо непривично.

Бяха пет.

Най-отляво беше нарисуван мъж, който приличаше на Иисус Христос, но не във вретище, ами с костюм с жилетка, вратовръзка и май дори с ланец. До него беше Карл Маркс. Двата портрета вдясно изобразяваха Енгелс и Ленин. Но ме потресоха не портретите на основоположниците на единствено правилния научен светоглед и дори не и Иисус Христос (макар да не му беше мястото в тази компания), а персоната, изобразена на средния портрет. Този брадат човек във възширока униформа с маршалски пагони, с разкопчано копче на яката, приличаше… на кого, кажете?… Да, да! На него, на Льошка Букашов, с когото пихме бира в Английския парк, който само преди три часа гледаше как излитам от мюнхенското летище и когото май току-що бях видял в странния космически апарат. Този Льошка, макар да беше с брада, приличаше повече на истинския Льошка, понеже изглеждаше охранен и самоуверен също като в живота; вярно, погледът му беше мъничко по-пронизващ, отколкото в действителност.

Стиснах се за главата и застенах.

„Божичко! — помислих си. — Какво става? Защо непрекъснато ми се привижда тоя проклетник Букашов? Наистина ли вече ме хваща делирът?“

„Добре де — казах пак на себе си. — Да допуснем, че не съм бил в космоса, а съм летял на най-обикновен боинг. Да допуснем, че Проксима Центавър и космическият аквариум, в който плуваше Букашов, са само оптични измами, разработени в лабораториите на КГБ. Но какво означават тези портрети? Пак ли само номера, за да ме заблудят? Не може да бъде.“

Властите в родината ми открай време се бяха отнасяли най-сериозно към това къде, кога, какви и в какъв ред да се окачват портрети; в миналото за всякакви волнодумства по въпроса се даваха доста сериозни присъди. Честно казано, просто не можех да повярвам, че тези портрети са закачени само за да преметнат един попаднал в капана глупак като мен. Но какво можеше тогава да означава всичко това? Какво излизаше? Че Льошка е летял на ила по-бързо, отколкото аз на боинга? Че за три часа полет е успял да стане маршал, да си пусне брада, да вземе властта и да накачи портретите си? Идиотски предположения, но нищо по-правдоподобно не ми хрумваше.

Докато напъвах празната си глава, до космоплана се приближиха две тромави транспортни средства, боядисани в жабешкозелено — някакви странни комбинации между бронетранспортьор и локомотив. Със сигурност поне ги задвижваше пара — от комините над предниците им излизаха бели кълбета. Щом бронетранспортьорите спряха между нас и кипнатия ил, люковете им се отвориха и от тях заизскачаха военни по къси гащета и с къси автомати. И бързо заобиколиха самолета и насочиха оръжията си към нас.

В същия момент захърка и радиото и хер Ото Шмит ни съобщи, че московските власти така и не са намерили стълба, така че ще трябва да слезем по аварийната, за което той, командирът на полета, се извинявал от името на екипажа и на цялата компания „Луфтханза“.

Всички вече толкова искаха да слязат, че им беше все тая дали ще го направят по аварийната стълба, или ще се спуснат по въже. Забелязах обаче, че на никого освен на мен портретите не му правят никакво впечатление.

Опашката тръгна напред. Взех си куфарчето и се наредих последен. Предпоследен беше младият ми съсед.

Пред отворения люк двете стюардеси, уморено усмихнати, ни пожелаваха приятно прекарване и ни напомняха, че обратният полет е точно след един месец.

Често казано, много се вълнувах — не знаех какво ме чака долу. Затова, докато минавах покрай стюардесите, помолих едната да ми даде още някое смирнофче и зяпнах срещу нея, та да й покажа, че отвътре направо ме е изгорило.

Тя отначало не ме разбра, а когато ме разбра, доста хладно ми обясни, че компанията обслужва пътниците само по време на полета и че полетът вече е свършил.

Пак зинах и се затупах по гърдите, обяснявах и с думи, и със знаци, че много я моля, понеже имам копфшмерце, главоболие сиреч, обаче тя се отнесе към обясненията ми равнодушно като самата природа.

Междувременно, докато се опитвах да й обясня проблема си, останалите пътници вече бяха слезли от самолета. Погледнах през отворения люк и веднага се дръпнах назад. Земята беше далече, а стълбата изглеждаше ама абсолютно ненадеждна. После от къде на къде, след като съм платил толкова пари, трябва да слизам като маймуна? Но пък като видях какво става долу, съвсем ми призля. Слезлите вече пътници бяха заобиколени от десетки военни, които бяха насочили автоматите си към тях. И военните един по един вкарваха пътниците в единия бронетранспортьор.

— Давай, давай, по-живо! — подвикваше един набит офицер с четири звездички на пагоните, очевидно капитан.

Бронетранспортьорът пъшкаше и пухтеше, и поглъщаше пътниците, които безропотно се качваха в него. Само един се опита да се възпротиви — моят съсед-терорист.

— Геносе! — викна той на капитана. — Их бин айн комунист. Не трябва давай-давай, трябва дружба-мир. Не трябва давай-давай.

— Как така да не трябва? — зачуди се капитанът. — Трябва си то, трябва си. — И се засмя и така изрита терориста в задника, че той влезе във вратата на бронетранспотрьора като топка, бита от дузпа.

После капитанът ме погледна въпросително. Притесних се и неволно отстъпих назад, но гърбът ми се опря в нещо желязно. Обърнах се и потреперих. Зад мен, опрял автомата си в гръбнака ми, стоеше незнайно как озовал се тук късокрак боец, стоеше и без да мига, ме гледаше с дръпнатите си азиатски очи.

Разбрах всичко и тръгнах към люка, за да се смъкна, и тогава чух отдолу нещо, което ме слиса.

— Рамазаев! — викна капитанът. — Няма да закачаш писателя, той не е от наш’те.

— Слушам! — отвърна Рамазаев, шмугна се покрай мен и се засмъква по стълбата като маймуна.

И още преди да се зачудя откъде знаят, че съм писател, Рамазаев и командирът му скочиха в бълващата пара машина, тя изсвири тревожно и потегли.

Не знаех какво става и погледнах стюардесата. Тя ми се усмихна — и изведнъж ми мушна в ръката едно шишенце „Смирнофф“.

— Данке шон — казах й и понечих тутакси да отворя подаръка, но видях, че долу се появява нова група военни: трима мъже и две жени. — И те бяха с къси панталонки и поли, но платът беше по-качествен, отколкото на първата група. И всички освен един бяха с кепета. Звездите на пагоните на тримата мъже и на едната жена очевидно бяха генералски; другата жена, по-младата от двете, беше само капитан. Единият от генералите явно имаше духовен чин. Носеше тъмно, но много късо, само до коленете расо с лампази под кръста, носеше и монашеска шапка, но с голяма козирка, а на гърдите му блестеше голяма, най-вероятно сребърна звезда. На края на всеки лъч на звездата имаше кръстове. Също такава звезда имаше и на шапката му. Жената-генерал също имаше лампази на полата, но като цяло униформата й не беше нещо кой знае колко странно.

Генералите бяха целите накичени с ордени, а капитанката имаше само два медала. Всички явно бяха подстригани много късо, понеже дори на жените не им се подаваше косата изпод кепетата.