Владимир Войнович
Москва 2042 (55)

Наместникът на Гениалисимуса

Пак тръгнахме през разни зали и коридори. Автоматчиците тракаха с токове, вземаха за почест и замръзваха.

Секретарят на председателя на Редакционната комисия беше възрастен генерал-полковник. Но се държеше като сержант.

— Ах, вие ли сте! — възкликна той и нервно ми подаде ръка. — Хоризонт Тимофеич тъкмо излиза от процедура, така че ще може да поговори с вас. Заповядайте.

Отвори вратата на кабинета и влезе пръв, но веднага спря и ни пусна да минем. И най-после за пръв път в Москореп видях стар човек! И не само стар, а престарял!

Седеше в инвалидна количка, но не зад бюро, а почти по средата на кабинета. Изпод количката излизаха, точеха се към задната стена и влизаха в нея два маркуча — жълт и червен. Старецът в количката беше пълна развалина: главата му беше килната на една страна, езикът му висеше от устата, ръцете му бяха отпуснати безжизнено. От лявото му ухо стърчеше дебела жица, на която имаше микрофон, който приличаше на слухова тръба. Старецът, изглежда, спеше. Но щом влязохме, медицинската сестра, която стоеше до него, му би някаква инжекция направо през панталона. Той трепна, събуди се, понечи да изправи глава, но тя клюмна на другата страна. Очите му обаче останаха почти отворени.

— Кои сте пък фие? — попита той и ни огледа недоволно.

Маршалът пъргаво пристъпи към него, хвана слуховата тръба, вдигна я към устата си и почтително докладва:

— Доведох Класик по ваша заповед.

— Аха — каза Хоризонт; езикът му едва се движеше. — Клатика. Ела нафам, Клатик, ела.

Приближих се до него, взех тръбата от генерала и викнах в нея:

— Здравейте!

— А, дофре — изфъфли председателят, — дофре съм. Фишдаш ли ги тез маркучи? По шълтия ми подават пърфичен продукт, по черфения засмукфат фторичния, така че организмът дейстфа. — Опита пак да вдигне глава и дори постигна известен успех, но не успя да я задържи и тя падна на гърдите му. Сестрата мина зад него, изправи му главата и остана така — да я придържа.

Старецът като че ли се съживяваше все повече. В очите му дори се появи нещо като любопитство.

— Значи такъв си бил значи! — каза той с видимо одобрение. — Бива си те. И на колко си години?

— Скоро ще стана на сто, ваше високопревъзходителство! — викнах в тръбата.

— Млад си ти, млад си — отбеляза председателят. — Аз съм вече на сто и четри и още ифкам. Ти що си с такова фани ме?

Огледах дрехите си — бяха си наред с едно изключение — и казах:

— Ако имате предвид панталона ми, ваше високопревъзходителство, такъв ми дадоха. Моят си беше нормален, дълъг.

Какви ги дрънкате! — сърдито зашепна генерал-полковникът. — Хоризонт Тимофеевич иска да каже „звание“.

— Да — каза Хоризонт Тимофеевич на Берий Илич. Трябва да го пофисим, фсе фак ни е клатик.

— Слушам! — викна Взросли в тръбата. — Ще го направим майор. Дори полковник.

— Не, не полкофник — каза Хоризонт. — Генерау. Ти, хупафице — той се опита да вдигне очи към сестрата, — не ми фтискай така глафата. Като кимам, я поотпускай.

Сестрата обаче не му хвана вяра и лично поклати главата му.

— Добре — одобри действията й председателят. — Стига. Значи си сгласен да мафнеш оня фим и тка нататък?

Понеже не го разбирах, погледнах Взросли и видях, че ми намига оживено. Пак не разбрах нищо, но кимнах.

— Прафилно — каза председателят и сестрата ми покима с главата му. — Хупафо. Фситко слишно тряба финаги да се мафа, а което не е слишно… — и без да довърши, заспа, езикът му пак увисна и сестрата килна главата му на една страна.

Погледнах маршала, той погледна генерал-полковника, генералът разпери ръце и каза:

— Това е всичко! Хоризонт Тимофеевич даде нарежданията си и сега си почива.

Сестрата надигна маркучите и забута количката към вътрешността на кабинета. А ние тримата излязохме на пръсти в приемната.