Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Москва 2042, 1987 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Иван Тотоманов, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и начална корекция
- Alley (2015 г.)
- Допълнителна корекция и форматиране
- NomaD (2015 г.)
Издание:
Владимир Войнович. Москва 2042
Руска. Първо издание
Преводач: Иван Тотоманов
Редактор: Ангелина Борисова
Художник: Владимир Марков
ИК „Анимар“, София, 2003
ISBN: 954-91332-7-3
© Ardis Publishers, 2901 Heatherway;
Ann Arbor, Michigan 48104
Предпечат и корица: Владимир Марков
Формат 60/90/16 Печатни коли 27,5
История
- — Добавяне
Лице в илюминатора
Не можах да огледам отвън летателния ни апарат. Не само защото нямах време, но и защото пасажерите влизаха в него през ръкав, каквито днес има във всички съвременни летища.
Отвътре си беше самолет като самолет: седалки, колани, илюминатори и стюардеси.
Пътниците бяхме малко. Десетина-дванайсет или петима-шестима (все още май виждах двойно).
Седнах до прозореца, като прекрачих през коленете на някакъв млад пъпчивец. Въпреки че беше с големи тъмни очила, лицето му ми се стори познато, но не отдадох на това никакво значение. Когато съм поркан, поне половината срещнати ми се струват познати.
Сложих куфарчето в краката си и загледах навън. Там си беше нормално като за преди полет. Разни хора със сини гащеризони оглеждаха и зареждаха каквото трябва, а един с преносима радиостанция и слушалки говореше нещо по микрофона.
Трябва да съм задрямал.
Когато се събудих за първи път, фантастичната ни таратайка вече рулираше към пистата.
Спря, тръгна, пак спря.
Погледнах през илюминатора и видях, че сме по средата на доста дълга опашка самолети, чакащи разрешение да излязат на пистата. Предната половина на опашката беше извита надясно, което ми даваше възможност да огледам самолетите пред нас. Първи бяха два самолета на „Луфтханза“, после един на „Алиталия“, след него един на израелската „Ел Ал“, след това един български Ту-154, една английска „Каравела“ и още един немски „Боинг“. Когато най-после завихме и ние, видях, че точно зад нас, навел към бетона делфинската си човка, все едно души следите ни, завива гордостта на съветския „Аерофлот“ — Ил-62, номер 38276.
Въпреки влошеното ми като цяло в резултат на алкохолизма състояние на паметта, запомних номера веднага. Първата част на числото се умножава на средната цифра и получаваш: 38×2=76. Да не запомниш толкова просто нещо трябва да си съвсем маразматик, а аз, слава Богу, още не бях.
Не можех да видя какво става в ила, разбира се, но пък и не се опитвах. Просто гледах самия самолет, общия му контур, и изведнъж ми се стори, че зад един от илюминаторите виждам долепеното до стъклото лице на… кого, а? Ама разбира се, на Льошка Букашов.
Гледах го и неволно се усмихнах. Спомних си времето, когато в Москва непрекъснато ме следваха коли, натъпкани с агенти на КГБ. Двигателите им бяха мощни, форсирани, и почти никога не успявах да се откъсна от тях.
Сега обаче ситуацията се беше променила. Сега дори Букашов да искаше да ме проследи, нямаше да успее. Той все още щеше да оглежда околностите на Мюнхен — а нашата машина вече щеше да е извън Слънчевата система.
Съобщение по радиото прекъсна мислите ми. Командирът на полета хер Ото Шмит поздрави пътниците, помоли ни да затегнем коланите и да не пушим до светването на таблото. Пожела и на нас, и на себе си успешен полет и изрази надеждата, че там, където скоро ще пристигнем, и нас, и чудесния ни космоплан няма да ни изкльопат разни динозаври или чудовищни мутанти, евентуално разплодили се на Земята след някоя ужасна ядрена катастрофа. Естествено всички пътници се засмяха, аз също, но, честно ви казвам, тая шега малко ме попритесни.
Междувременно ни дадоха разрешение за излитане, машината забуча, после тежко потегли напред и с ужасен вой започна да гълта пистата.
Минахме покрай подредените на опашка самолети, мернаха се постройките на летището, претъпканата с шарени коли автострада се появи и изчезна някъде далече надолу. Видях завоя на река Изар, четирицилиндровата сграда на „БМВ“, двата купола на Фрауен Кирхе, а после подробностите почнаха да се размиват, да се сливат, очертанията на езерата и горите се свиваха, все едно гледах през обърнат наопаки бинокъл и бързо въртях фокуса.
Сбогом, Мюнхен! Сбогом, Германия! Сбогом, досегашен мой живот! Сбогом, скапан двайсети век!