Владимир Войнович
Москва 2042 (54)

В Кремъл

Пристигнахме в Кремъл в края на работния ден, почти в пет и половина.

Забелязах, че Дзержин и тук е свой човек.

Вървяхме по дългите широки коридори, постлани с червени пътеки, през някакви зали с огромни прозорци и тежки кристални полилеи, големи картини и нечии бюстове, мраморни, а понякога и бронзови, по ъглите. Мъчех се да се сетя къде ли е Георгиевската зала и къде — Грановитата палата, но не можех да се съсредоточа и да се ориентирам.

Много от вратите се охраняваха. Когато минавахме през тях, автоматчиците тракаха токове и вземаха за почест.

Накрая стигнахме в много просторна стая с дълга зелена маса по средата. На лявата стена имаше портрет на Гениалисимуса в цял ръст, с мундир и лъснати ботуши. Той гледаше отсрещната стена, от която пък го гледаха възхитено Христос, Маркс, Енгелс и Ленин.

В ъгъла, зад голямо бюро с много телефони и дори уредба седеше секретарка на средна възраст и с полковнишки пагони. Тя отговори на поздравите ни с дружелюбна усмивка, излезе през една тапицирана с кожа врата, върна се веднага и ни покани в кабинета.

Кабинетът беше голям, старинен, от едновремешния живот. Със скъпи мебели, кожени дивани и фотьойли и дълга заседателна маса. Друга маса — писалищна — с десетина различни на цвят телефони стоеше в отсрещния ъгъл и на нея, под портрет на Гениалисимуса до кръста — разгръщаше ролка „Правда“ — седеше представителен възрастен човек с абсолютно плешив полиран череп и с маршалски пагони.

Когато стана да ни посрещне, се учудих, че не е по къси гащи като всички, а със светлосин сукнен брич с червени лампази и високи ботуши. На синия му кител имаше много ордени, включително най-високите. Дзержин ни запозна и разбрах, че се намирам пред първия заместник на Гениалисимуса по БЕЗО Главен маршал на Москореп, петкратен Герой на Москореп и Герой на комунистическия труд Берий Илич Взросли. Берий Илич ме прегърна като роден син, потупа ме по рамото, каза: „Значи това сте вие!“, обърна се към Дзержин Гаврилович и попита как върви подготовката за юбилея ми. Дзержин докладва, че подготовката върви успешно, трудещите се се съревновават и поемат комунистически обещания, че Редакционната комисия е готова да публикува книгата ми в масов тираж, но…

— Точно за това „но“ ще си поговорим — прекъсна го маршалът.

Посочи ми един кожен фотьойл, седна на друг срещу мен, а Дзержин се настани на дивана.

Отначало маршалът попита как се чувствам и дали ми харесва тук.

Огледах пак кабинета и казах, че ми харесва, голям е и е просторен.

— Не — каза Берий Илич, — не ви питам за кабинета, а изобщо. Харесва ли ви в Москореп?

— И изобщо ми харесва — казах. — Много е интересно.

— И времето ли ви харесва?

— Да, харесва ми. Чудесно комунистическо време. Слънчево, без нито едно облаче.

— Вярно — съгласи се той. — Хубаво лято е. Но има и заоблачавания за жалост. Борим се с тях, но невинаги успешно. Понякога се задържат прекалено. Впрочем без облаци също не е много хубаво. Горещо е. Не мислите ли?

Казах, че да, мисля, че е доста горещо.

— Да — каза той, — да, горещичко е. Това лято не е много обичайно за нашия климатичен пояс. Много по-приятно е, разбира се, когато слънцето свети, но не заслепява, грее, но не пече безмилостно. И да има финикови палми и девойки с къси роклички за тенис да ядат сладолед и да те гледат влюбено. Нали? — И ме погледна така, сякаш виждаше до дъното на душата ми.

Изпотих се. Боже мой! Какво ставаше? Откъде можеше да знаят за съня ми? На никого не бях разказвал за него, дори на Искра. Нима въпреки изостаналата си техника можеха да наблюдават даже чуждите сънища?

— Е, можем някои нещица — подсмихна се маршалът, като ми даде да разбера, че може не само да вижда чуждите сънища, но и да чете мисли.

— И книги можем да четем — обади се Дзержин, с което вече съвсем ме шашардиса.

Откровено казано, направо ме достраша.

— Разбира се — продължи маршалът, — в реалния живот не всичко става така, както в сънищата, или поне не става толкова лесно. Нашият комунизъм също не се получи точно такъв, какъвто го планирахме. Маркс малко ни подведе. Сбърка.

— Само с две фази — намеси се Дзержин. Трябва да отбележа, че той се чувстваше съвсем свободно пред маршала.

— Да — каза маршалът, — с две. В световноисторически мащаб това не е чак толкова съществено, но за нас е важно. Грешката на Маркс е, че той обеща пълното обедняване на трудещите се при капитализма, а то настъпи…

— Настъпва — поправи го Дзержин.

— А то настъпи — повтори маршалът сърдито — при комунизма. За един човек, който във всичко вижда само смешното, това може наистина да е смешно. Да, има за какво да ни се смеете. И на късите гащи, и на вестника-ролка, и на недостига на първичен продукт. Но хубаво ли е да се присмивате на бедните? А, хубаво ли е?

— Не е — признах смутено. — Но аз се присмивах само мислено.

— Не само! — възрази Дзержин и поклати глава.

— Да, не само — повтори маршалът и ме погледна втренчено. — Та значи аз, Класик Никитич, искам да си поговоря с вас за изкуството. Това е много интересна и безкрайна тема. Що е това изкуство, защо съществува, откъде се взима в него тази странна и незнайна сила — това всъщност никой не знае. Ето вие например, доколкото знам, смятате, че изкуството е просто отражение на живота. Прав ли съм?

— Ами… — казах. — Всъщност горе-долу така смятам.

А това изобщо не е правилно! — викна маршалът, скочи от фотьойла и закрачи из кабинета като младеж. — Класик Никитич, чуйте какво ще ви кажа. Изслушайте ме внимателно. Вашата гледна точка е абсолютно погрешна. Изкуството не отразява, а преобразява живота. — Той дори заразмахва енергично ръце, сякаш се мъчеше да изобрази преобразяващата сила на изкуството. — Разбирате ли — продължи развълнувано, — преобразява. И даже нещо повече: не изкуството отразява живота, а животът отразява изкуството. Вие например се присмивате на убежденията ни…

— Боже Господи! — възкликнах. — Никога не бих посмял да…

— Добре де, стига. — Маршалът се намръщи. — Вие не искате да разберете, че знаем за вас много повече, отколкото можете да си представите. Но въпросът дори не е в това какво точно знаем за вас. Нашите знания за всичко са много по-дълбоки и обширни, отколкото знанията на хората от вашето време. И ние знаем със сигурност, че първичното е вторично, а вторичното е първично.

— Е това вече си е чиста глупост — казах неочаквано за самия себе си. — Това е метафизика, хегелианство и кантианство. Истината е, че първичното е първично, а вторичното е вторично.

На много неща ме е научил този живот, но така и не можа да ме научи да си затварям устата. Безброй пъти умни хора са ми обяснявали най-елементарното: като ти хрумне нещо, не го изтърсвай веднага. Помисли струва ли си мисълта ти да я изказваш веднага. Незрялото ми изказване подейства на маршала и на Дзержин по неочакван и може би дори злокобен за мен начин.

Без да каже нито дума, Берий Илич отиде на бюрото си, седна и почна да гледа някъде покрай мен. Дзержин гледаше маршала. И двамата мълчаха и мълчанието се проточи. После маршалът прокара ръка по лицето си, сякаш да изтрие умората, и тихо каза:

— Класик Никитич, въпросът кое е първично и кое е вторично не подлежи на обсъждане. Първичното е вторично, а вторичното е първично. Вие можете да си се позовавате на Маркс и на онези, които са ви учили навремето, че материята е първична, а съзнанието вторично, но вашите учители сами си противоречат. Изисквали са от хората съзнателност, но са пренебрегвали материалното възнаграждение. Теорията е противоречала на практиката. А при нас има пълно съответствие. Дайте по-добре да поговорим за нещо по-интересно. Например за вашия роман. Неотдавна го прочетох пак, от кора до кора. Какво да ви кажа… Интересен е. Дори бележи някакъв нов етап в творчеството ви, етап, до който едва ли бихте стигнали в Якутия.

И пак ме погледна чак в душата, и пак изтръпнах. Неочаквано той се засмя и заговори по-топло:

— Изобщо, казах ви го вече, романът ви е доста злостен. Все едно взимате едно шило и ръгате в най-болезненото място. Но фантазията ви е богата. Във всеки случай романът не е скучен, чете се. Честно ви казвам, много се смях, на места дори плаках. Всъщност той целият е, как да го кажа, смях през сълзи.

— Да — подкрепи го Дзержин. — Тази книга не е написана само за смях.

— Да, да — съгласи се маршалът. — Романът е по-сериозен, отколкото изглежда на пръв поглед. Макар че, това трябва да се каже, вие малко злоупотребявате с описанието на отрицателните страни на живота, изпитвате удоволствие да ги описвате, наслаждавате им се.

— И има прекалено много натурализъм — отбеляза Дзержин.

— Да — каза маршалът, — попрекалили сте с натурализма. Например като чета за вегетарианското свинско, и на мен почва да ми се повръща, както става с вашия герой.

— Ама моля ви се — прекъснах го. — Това не става с героя. Това се случи с мен, лично. И никъде не съм го описвал. Може би агентите ви са ме издебнали.

— Недейте така. — Маршалът се намръщи. — Недейте ни баламосва. Не сте глупав човек и виждате, че знаем всичко за вас. Виж, когато описвате съня, е съвсем друго. Дори се учудих. Излиза, че можете да изобразявате и доброто. Докато четях как слънцето свети непрекъснато, за палмите и за пеещите птички, за девойките с къси полички… Когато стигнах до описанието на този сън (а отначало не се разбира, че е сън), си помислих: ето! Така трябва! Бива го тоя кучи син! И очаквах, че и нататък ще бъде в същия дух. И тъкмо се зарадвах — хоп, ето ти го вегетарианското свинско. Пфу! — Той плю и тръгна да се разхожда из кабинета с ръце зад гърба.

— Всъщност защо не можете да го забравите това свинско? Дадохме ви всичко. Поднасят ви шунка с яйца, какви ли не пастети, хайвер. Какво не ви стига? Кафе? Не знаехме, че толкова обичате кафе. Ще ви намерим кафе — каквото си поискате. Между другото можем да си поръчаме и сега. Какво предпочитате?

— Турско — казах, абсолютно сигурен, че дори не са чували за турско кафе.

Маршалът плесна с ръце и на вратата моментално се появи секретарката.

— Три кафета — каза й маршалът. — За него турско, за мен капучино…

— За мен царевично — скромно каза Дзержин.

Секретарката излезе и буквално същата секунда се върна с поднос. И аз получих истинско турско кафе. Може би защото много ми се пиеше, ми се стори, че никога не съм опитвал по-вкусно кафе.

Събрах малко наглост и попитах маршала към коя категория потребности се числи.

— Знаете ли, отдавна не съм мислил за това — каза той. — Според мен аз съм извън всякакви потребности. Да се върнем все пак към съня ви. Щом ви се е присънил толкова прекрасен живот, защо не развиете темата по-нататък? Вижте, в крайна сметка всички ние всъщност живеем с илюзии. Сънят е първичен, а животът е вторичен и това се доказва съвсем лесно. Ами преценете сам. Когато сънуваме нещо неприятно, невинаги искаме да се събудим. А когато неприятното става в живота, винаги ни се иска да заспим. И това е правилно. Защото сънят е много по-богат от живота. Насън ядем каквото си искаме, лягаме с жените, които желаем, насън умираме и възкръсваме, а в живота ни се удава само първата половина.

В този момент влезе развълнуваната секретарка и прошепна нещо на маршала. Берий Илич също се развълнува, бързо вдигна слушалката на червения телефон и каза:

— Да. Взросли се обажда. Тъй вярно! Слушам. Веднага идваме.

Затвори и се обърна към мен. Беше много възбуден.

— Вика ни Хоризонт Тимофеевич.

— Кой? — попитах учудено.

Той се учуди повече и от мен.

— Искате да кажете, че още не знаете кой е Хоризонт Тимофеевич? — И погледна Дзержин.

Дзержин пък погледна мен. Вдигнах рамене.

— Хоризонт Тимофеевич Разин — обясни ми маршалът все така развълнувано — е председател на Редакционната комисия и по същество, може да се каже, наместник на Гениалисимуса на Земята. Вижте, само не спорете с него, моля ви. Каквото и да ви каже, съгласявайте се. В краен случай после ще оправим нещата. Я станете да ви огледам. Е, не сте много представителен… Нищо. Оправете си яката и да вървим. Ти ни чакай тук — каза той на Дзержин.