Владимир Войнович
Москва 2042 (67)

Супчо

Предавам диалога ни с Едисон Ксенофонтович като разговор без прекъсване, проведен на едно място. В действителност, докато говорехме, по моя настойчива молба отвързаха младия терорист от стълба, загърнаха го в чаршафи и го изнесоха. А ние с професора излязохме от лабораторията и тръгнахме към кабинета му, който впрочем също се оказа отделна лаборатория, охранявана отвън от цял взвод автоматчици от БЕЗО.

Кабинетът беше празен, ако не броим някакво странно същество, което миеше и бършеше разни колби и епруветки на мивката.

Това същество, което носеше само нещо като набедрена превръзка, беше, изглежда, от женски пол, за което свидетелстваха увисналите му гърди, но пък беше някак прекалено безформено и безвъзрастно за жена — можеше да му се дадат и трийсет, и шейсет години.

Съществото — работеше бавно и апатично — не ни обърна никакво внимание; просто се туткаше и унило си пееше старата песничка: „Че съм млада, млада съм, ама нямам дрешки. Никой няма да ме вземе без дрешки купешки.“

— Как е, Супчо? — попита професорът. — Всичко ли изми и избърса?

— Да — каза съществото. — Всичко свърших.

— Willst du schlafen?^[1] — попита професорът на немски.

— Ja^[2] — отговори съществото, без изобщо да се учуди.

— What else would you like to do?^[3]

— Nothing.^[4]

— Не искаш ли да потичаш или да почетеш нещо? — попита Едисон Ксенофонтович.

— Не искам — отговори съществото. — Искам само да спя.

— Е, върви да спиш тогава — разреши му професорът и съществото хвърли кърпата в ъгъла и бързо излезе.

— Що за странно име за жена? — попитах. — Супчо?

Професорът ми обясни, че Супчо било галено от Супер и че съществото не било жена, но не било и мъж, нито пък хермафродит.

— Ами какво е? — попитах.

— Редактиран супермен — каза професорът.

Аз естествено не разбрах нищо. Тогава той издърпа чекмеджето на бюрото си и извади една снимка. Снимка на гол атлет, който вероятно много се занимаваше с културизъм. Мускулите му изпъваха кожата и изобщо целият му облик излъчваше огромна сила и показваше големи запаси жизнена енергия.

— Познахте ли го? — попита професорът.

— Не — казах решително. — Кой е това?

— Това е Супчо преди редакцията.

И с тъжна усмивка ми разказа една печална история. Супчо бил първият истински успех на професора в създаването на универсалния човек. Бил с идеална физика и хармонично развит. Еднакво добре бил приспособен и за физически, и за интелектуален труд. За секунди правел наум невероятно сложни математически изчисления. Пишел потресаващи стихотворения и съчинявал гениална музика, а картините му незабавно се изкупували от най-добрите музеи в Третия кръг. Правел чудеса в спорта — вдигал четиристотин килограма, тичал сто метра за 8,8 секунди и на ринга с лекота побеждавал всички световни шампиони тежка категория, вярно, само по точки. Имал всички възможни достойнства и само един недостатък — бил прекалено добър. И затова само се защитавал и отбивал ударите, като съвсем леко докосвал противниците си, за да не им причини болка.

— И какво стана с прекалено добрия ви Супчо? — попитах заинтригувано.

На професора явно не му се разказваше, но така или иначе беше почнал.

Всички научни и други постижения в Москореп се признават едва след утвърждаването им от Редакционната комисия и Едисон Ксенофонтович представил създанието си пред нея.

Супчо се явил пред комисията, счупил собствения си рекорд на щанги, поправил разваления часовник на един от членовете на комисията, изкарал сто точки от сто възможни в стрелбата с пистолет, доказал теоремата на Гаус, изсвирил на роял Бетховеновата „Апасионата“, прочел откъс от Илиадата на старогръцки и на немски — целия текст на Комунистическия манифест. Колкото до собствените му стихотворения — членовете на комисията, всички, освен председателя, го аплодирали прави.

— А председателят? — попитах.

Оказа се, че през това време председателят спял. И дори не чул как останалите членове на комисията поздравявали Едисон Ксенофонтович и създанието му. Опипвали Супчо, гъделичкали го, тупали го по раменете, задавали му най-коварни въпроси, за да го скъсат, но той, разбира се, отговарял веднага и безпогрешно.

После почнало обсъждането. Някой казал, че Супчо изглежда почти идеално, но че ушите му били малко щръкнали и не можело ли да ги поприберат малко. Имало забележки и за формата на носа и очите. Като разбрал, че Супчо яде много, един от членовете на комисията предложил да му махнат стомаха оперативно. И точно в този момент председателят се събудил и казал, че външните органи на Супчо също нещо много изпъкват.

— Засто? — попитал.

Едисон Ксенофонтович се притеснил и почнал да обяснява, че било съвсем ясно защо, нали Супчо трябвало да създава потомство.

— Засто? — повторил председателят. — Няма нузда. Нека да си е само той. Обаче да е прилишен, та да могат да го гледат и децицата.

— И вие не възразихте? — попитах потресен.

— Възразих, разбира се! И продължих да възразявам. Писах жалби и обяснения, събирах подписи от учените, търках праговете на какви ли не инстанции, накрая се свързах дори лично с Гениалисимуса.

— И той не пожела да ви помогне?

— Виждате ли — каза Едисон Ксенофонтович. — Гениалисимусът има огромна власт, но когато нещата опрат до Редакционната комисия, дори той е почти безсилен. Той направи всичко, което можа, а после ми се обади и каза, че трябва да им отстъпим поне мъничко. Да отстъпим малкото, за да запазим голямото. Така че нямах изход…

— И кастрирахте нещастния Супчо? — попитах ужасено.

— Ами да. — Професорът тъжно кимна. — Точно така, кастрирах го. Какво да ви кажа… Нещо от него остана, разбира се. Много е добросъвестен. Мие, мете, чисти, пере. Но всичко останало изчезна. Затова пък може да пее с женски глас.