Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Москва 2042, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
Alley (2015 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
NomaD (2015 г.)

Издание:

Владимир Войнович. Москва 2042

Руска. Първо издание

Преводач: Иван Тотоманов

Редактор: Ангелина Борисова

Художник: Владимир Марков

ИК „Анимар“, София, 2003

ISBN: 954-91332-7-3

 

© Ardis Publishers, 2901 Heatherway;

Ann Arbor, Michigan 48104

 

Предпечат и корица: Владимир Марков

 

Формат 60/90/16 Печатни коли 27,5

История

  1. — Добавяне

Харлит

Оказа се, че в Москореп все пак има и литература на хартия. Но тя се създаваше на друго място. Доколкото си спомнях, по мое време в тази трийсететажна сграда се помещаваше Съветът за икономическа взаимопомощ. Сега там се намираше Главното управление на хартиената литература (ХАРЛИТ).

— Значи имате две литератури? — попитах Смерчов, когато той ме откара там.

— Разбира се! — усмихна се той благожелателно. — Естествено, че имаме две. По ваше време е имало само една, така ли?

— Е, не съвсем — казах. — По мое време също имаше две литератури — съветска и антисъветска. Вярно, и двете бяха хартиени.

Както разбрах още във фоайето, с хартиената литература се занимаваха комписи с по-висок ранг от онези с безхартиената. Във всеки случай всички, които видях в сградата, ако не броим охраната, бяха поне лейтенанти и всички ходеха с папки под мишница.

Сградата на Харлит се различаваше от сградата на Безхарлит и с техническото си обзавеждане — два от шестнайсетте асансьора дори работеха. Качихме се с единия от тях на шестия етаж, тръгнахме по застлан с червена пътека коридор и спряхме пред една масивна врата с табелка:

Главкомпис на Москореп к. К. И. Смерчов

Влязохме в просторна приемна. На едно бюро под голям портрет на Гениалисимуса седеше секретарка — старши лейтенант.

Щом ни видя, тя веднага скочи, застана мирно и докладва на Смерчов, че участниците в летучката са се събрали и чакат.

— Добре — каза Комуний Иванович и отвори с крак една врата, тапицирана с изпокъсана черна кожа.

Кабинетът беше по-голям и от приемната. Гениалисимусът ме гледаше от натуралистично изрисуван портрет — примижал самодоволно и опрял ръка на една колона от книги. На всяка книга със златни букви пишеше: „Пълни събрани съчинения“.

Точно под портрета имаше голямо бюро с много канцеларски принадлежности и няколко телефона — всеки с различен цвят. До предната страна на бюрото беше опряна дълга маса, покрита със зелено сукно. На нея, отворили вече бележниците си, седяха остригани офицери по ризи с къси ръкави.

Щом влязохме, всички скочиха и почнаха да ме аплодират; Смерчов се присъедини към аплодисментите. Аз също им поръкоплясках малко, а после ги обиколих всичките, стиснах им демократично ръцете, представих се и накрая седнах до Смерчов.

Докато се настанявахме, влезе секретарката заедно с още една жена. Носеха подноси с чаши чай.

На мен и на Смерчов ни дадоха месингови подложки за чашите и лимон, а за офицерите нямаше нито подложки, нито лимон.

Попитах Смерчов шепнешком какво е това разделение и дали то не означава, че комсърите офицери не обичат чай с лимон. Смерчов разпери ръце и също шепнешком ми отговори, че може и да обичат, но засега нямат такава потребност. Преди да открие съвещанието, Комуний Иванович накратко ми обясни с какво се занимават той и подчинените му.

Като главен компис на републиката той ръководел създаването на хартиената Гениалисимусиана и координирал работата на различни комписовски подразделения. На подразделението, което се било събрало в момента, била възложена отговорната задача да създаде тома „Тревожни години“ — за героичното участие на Гениалисимуса в Бурятско-монголската война. Вече били написани осем от предполагаемите деветдесет и шест глави и днес…

— Днес, момчета — каза Смерчов съвсем неофициално, — пристъпваме към разработката на нова глава — „Нощ пред битката“. Става дума за битката за Улан Уде. Няма смисъл да ви обяснявам колко голямо, бих казал дори огромно политико-възпитателно значение трябва да има тази глава, сами го разбирате. В периода на тази наистина историческа битка, както знаете, Гениалисимусът е бил още обикновен генерал. Но, разбира се, още тогава той е проявил изцяло своите, така да се каже, пълководчески таланти. И значи ни трябва следното… Кой се занимаваше с природните картини? Ти ли, Жуков?

— Тъй вярно! — Жуков скочи.

— Сядай, сядай. Значи така, Жуков: тъй като ни предстои описанието на нощта пред, така да се каже, решаващото, нали, сражение, трябва, разбираш, съответно да се използват силни в художествено отношение средства, нали така? Ти умееш да описваш природата, отръки ти иде, така да се каже. От друга страна обаче, се увличаш от природата и забравяш за политическия и военния момент. Понякога даже се получават разни абстрактни картини, като вземеш да описваш луната, облаците, реката, разни славейчета и така нататък. Не че се получава лошо, само по себе си е добро, обаче понякога не пасва на момента. Сега значи помисли хубавичко и разбери едно. Това не ти е просто някаква си нощ, а нощта, така да се каже, пред най-важната битка. В описанието на природата трябва да има повечко, така да се каже, тревожно. Ако ще изобразяваш луната, значи тя да се показва само от време на време, а пък още по-добре да е закрита от черни, дори по-силно ще се изразя, със зловещи облаци да е покрита. И там естествено всякакви нощни звуци, шумолене там, пукане. Никакви славеи — те ще са, като стигнем до описанието на победата, там си описвай славеи колкото си щеш. Сега ни трябват някакви такива, нали разбираш, тревожни птици. Гарвани например. Гарваните нощем грачат ли?

— Съвсем не, комсър генерал, не грачат! — Жуков пак скочи. — Грачат денем и вечер, нощем мълчат.

— Е, като не грачат гарвани, значи тогава ще изобразиш някакви нощни птици, бухали там, не знам, ти си реши.

— Воден бик ще изобразя, комсър генерал. Водният бик пищи много тревожно.

— Отлично — удовлетворено каза генералът. — Умник си ни ти. А гарваните можем да ги тикнем в сутрешната панорама — как преди боя се събират и си мислят, разбираш, как ще си похапнат. Добре, мисля, че разбра задачата си. Минаваме към следващия въпрос. Я да видя какво съм записал? Аха. Мисли пред боя. Значи разяснявам ситуацията. Предстои тежко сражение с бурятско-монголските агресори. И Гениалисимусът естествено е обзет от най-различни мисли. Не мрачни мисли, разбира се, той като истински оптимист вярва в окончателната победа, но в този момент мислите му трябва да са мъдри, дълбоки, бих казал дори философски. На тебе ти го казвам това, Савченко. Ти си ни философът, ти имаш думата. Значи описваш мислите на Гениалисимуса, като не забравяш, че основните му мисли са велики и гениални. И главните, така да се каже, идеи в тези мисли преди боя трябва да получат отражението си. Трябва да се отрази естествено и характерният за Гениалисимуса исторически оптимизъм. Той може да мисли например така: е, може да загина, но пък животът ми няма да отиде нахалост, ще го отдам за общото щастие, нали така? Ясно ли ти е?

— Ясно — спокойно отговори Савченко.

— Нататък. За описанията на разните му там военни подготовки, дислокации на частите, описанията на видовете оръжия и тям подобни не се тревожа. Малевич — генералът посочи един от полковниците, — ти си специалист по тия неща, бивш щабен офицер, ще се справиш отлично, а ти, Щукин, ще се оправиш със сапьорните моменти, разбираш ги.

Летучката привършваше. На двамата коректори беше дадено нареждане да не допускат граматични грешки, а на поета Мерзаев беше възложена специалната задача да снабди бъдещата глава с цветисти епитети и ярки метафори.

Накрая летучката свърши и Комуний Иванович пожела на всички плодотворно творческо настроение и високи трудови успехи.

Офицерите организирано излязоха от кабинета заедно с бележниците и моливите си и ние със Смерчов останахме сами.

— Е — каза Комуний Иванович, — видяхте как работим. Много е трудно да се ръководи такъв голям колектив. Един пише едно, друг — друго, често написаното изобщо не си пасва, налага се да нареждам да го преправят. Вашите произведения колко души ги писаха?

— Как така колко! — учудих се. — Аз сам си ги пиша.

— Сам? — изуми се Смерчов. — Съвсем сам? И сам сте описвали и природата, и любовта, и изживяванията на героите, и сте следили да не допуснете идейни грешки?

— Е, което не съм правил — не съм — казах. — Тоест, разбира се, опитвах се да направя героите си непоклатими в идейно отношение, но понеже самият аз не бях много идейно устойчив, те понякога се получаваха доста порочни.

— Така си и мислех — каза Смерчов и поклати глава. — Е, за сам човек е просто невъзможно да напише голямо произведение, което да е едновременно и високохудожествено, и високоидейно. Но спокойно. Ще ви дадем цяла бригада писатели. Вие само ще им давате указанията, те ще пишат, а вие ще се подписвате.

Още преди да успея да отговоря с шега на предложението му, вратата се отвори и в кабинета нахълта Сиромахин, целият потен. Пошушна нещо на Смерчов, а после ми каза, че трябва незабавно да ме заведе в Кремъл.