Владимир Войнович
Москва 2042 (20)

Добре

Симич работеше толкова увлечено, че не ме чу как влизам. Наведен, той пишеше нещо, впрочем не с перодръжка, а с химикалка „Паркер“. Перодръжката, същата, с изгризания край, която навремето ми беше направила впечатление, стърчеше заедно с други перодръжки, писалки и моливи от алуминиевото канче с изчегъртаните на него инициали „С. К.“

Симич държеше паркера в юмрук, все едно е длето, и пишеше, като натискаше с рамо и късаше хартията. Не виждах какво точно съчинява, но щом изчегъртваше поредната фраза, той вдигаше химикалката като за удар, застиваше и мърдаше устни, докато я препрочете. И щом я препрочетеше, тръсваше глава и възкликваше:

— Добре!

И с рязък удар, все едно забиваше пирон, слагаше точката.

После следващата фраза и пак:

— Добре!

И пак точка.

Гледах го със завист. Личеше си, че работи уверен в себе си майстор. Беше ми неудобно да го прекъсна, но пък и да му стоя зад гърба беше глупаво. Изкашлях се, после пак. Най-после той ме чу, трепна и се обърна.

— А, ти ли си? — И нетърпеливо добави: — Какво искаш?

Казах му, че не искам нищо, че съм дошъл да си вземем довиждане и да чуя той какво иска.

— Добре — каза той и си погледна часовника. — Имаш седем минути и половина.

— Симич! — креснах извън себе си от негодувание. — Ще ме прощаваш, ама това твойто си е чисто нахалство! От дни кисна тук, понеже си ме повикал, а ти имаш само седем минути и половина за мен?

— Бяха седем и половина. — Той пак си погледна часовника. — Сега са само седем. Но ще стигнат. И не се пали толкова. Срещата ни ще е полезна и за теб. Ще вземеш с теб „Голямата зона“.

— „Голямата зона“? — учудих се. — В Мюнхен?

— Не в Мюнхен — в Москва две хиляди и… коя година беше? Четирийсет и втора, нали? Там ще я занесеш.

— Как? Всичките шейсет канари?

— Е, шейсет още не съм написал. — Симич се понамръщи. — Постоянно ме прекъсват. Написал съм само трийсет и шест.

— И искаш от мен да влача тия трийсет и шест буци в бъдещето? Защо? Не вярваш ли, че дотогава ще са излезли?

— Ще са излезли, разбира се — каза Симич. — Но ме е страх, че може да променят нещо и да ги осакатят. А искам всичко да е точно.

— Това го разбирам — съгласих се. — Но трийсет и шест просто не ми е по силите. Имам херния, с повече от пет не мога да се справя.

— Знам аз. — Симич се усмихна самодоволно. — Това, с което се справям аз, за другите е непосилно. Но ще се справиш и ти, ще се справиш.

Отвори една пластмасова кутийка и извади от нея тънка черна пластинка. Беше обикновен флопи диск от домашен компютър с явно много големи възможности.

— Ето ти ги — усмихна се Симич. — Всичките трийсет и шест. Няма да се изкилиш.

— И какво да правя с това там?

— Виж, това не знам — въздъхна Симич. — Зависи от това как ще е. Ако всичко е публикувано, ще изчетеш изданията и ще оправиш грешките…

„Да го духаш — помислих си. — Да ги изчета и трийсет и шестте си е работа за цяла година, а аз отивам само за един месец…“

— Ако няма грешки, дай диска в музея на Карнавалов…

— Ами ако няма музей? — попитах с предпазливо ехидство.

— Ако няма — кипна той било заради моите думи, било заради неблагодарните потомци, — значи там все още управляват ламтежниците. Тогава… — той се разтрепери целият и закрачи из стаята, — тогава значи следното. Намираш някакъв бъдещ компютър, слагаш му диска и почваш да копираш колкото можеш повече екземпляри и да ги разпространяваш колкото по-широко, толкова по-добре. Просто така ги раздавай. Нека хората да четат, да знаят какво представляват лакомите им управници.

— Симич — казах тихо. — Как да разпространявам? Ами че нали ако ламтежниците още управляват, ще ме арестуват, може даже и да ме разстрелят.

Изказването ми беше изключително непредпазливо. Още не бях свършил и той вече беше почервенял, трепереше и размахваше юмруци.

— Младежо! — викна така, че чак стъклата на прозорците зазвънтяха. — Срамота, младежо! Русия загива! Ненаситните ламтежници вече глозгат костите на половината свят, трябват жертви, а тебе те е страх за кожицата ти!

Като видя колко съм смутен обаче, бързо омекна и продължи:

— Добре де, разбирам. Слабостта на духа е порок, свойствен на много хора. При тебе е, защото не вярваш в Бога. Ако вярваше в Бога, щеше да знаеш, че страданията укрепват духа ни и ни пречистват от злото. И щеше да знаеш, че земният ни живот е само временна разходка и че там е почивка вечна и вечно блаженство. Помисли за това. А сега тръгвай… А, щях да забравя. На ти една бележчица. Вземи и нея и ще я дадеш там на когото трябва, лично. Но изобщо да не си помислил да я отваряш и да я четеш.

И ми връчи дебел плик с печат от червен восък. На плика с големи букви пишеше:

ДО БЪДЕЩИТЕ УПРАВНИЦИ НА РУСИЯ

После викна:

— Лео!

Вратата веднага се отвори и влезе Лео, облечен обикновено, с джинси и фланелка, от ония, дето американците им викат „ти-шърт“. На фланелката беше изобразен Симич.

— Лео — каза Сим Симич и кимна към мен. — Той си тръгва. Изпрати го до монреалския друм.

— Симич — каза Лео доста свойски, — да вземе да хапне с нас на обяд, пък после да върви, а?

— Не — решително отсече Симич. — Ще яде, като хвръкне. Няма какво да си губи времето.

На следващата сутрин кацнах в Мюнхен и пуснах писмото до бъдещите управници в първото кошче за боклук. Флопи диска го задържах и аз не знам защо.