Владимир Войнович
Москва 2042 (81)

Второто пришествие

Огромна тълпа — няколко десетки хиляди души — се люшкаше около Триумфалната арка и аз се люшках заедно с всички. Стоях в най-голямата блъсканица. Хората смъкваха портретите на Гениалисимуса и платнищата с лозунгите му от всички околни сгради. Портретите и лозунгите летяха над главите на тълпата, падаха в нея и тя тутакси ги разкъсваше на стотици парченца. Близо до мен група младежи, хванати за ръце, танцуваха около горящо чучело на Гениалисимуса — то, разбира се, беше направено от вторпродукт. И димеше, топеше се и плачеше с вторични сълзи.

— Като жив се гърчи бе! — каза доволно някой.

Обърнах се и видях до себе си Дзержин Гаврилович — с дълъг панталон и дълга долна риза, от която сякаш случайно се подаваше кръст.

— Виждаш ли — каза ми той и посочи с широк жест тълпата, — всичките тези са симити.

Стоях потресен. Чудех се откъде са се взели толкова симити и как са успявали досега да се крият? Откровено казано, малко ме беше страх от тях, но се надявах, че няма да ме закачат, понеже нали все пак бях чужд човек. За Дзержин Гаврилович се боях обаче повече. Лично аз знаех, че е симит, но онези, които не знаеха, можеха да видят в него само бившия генерал от БЕЗО. А от историята знаех, че по време на народни вълнения служителите от сигурността изпадат в доста опасни положения. Дзержин Гаврилович обаче като че ли не показваше никакви признаци на безпокойство.

— Идат! Идат! — изведнъж се развика някаква жена до мен, погледнах я и видях, че е скандалджийката, заради която ме бяха вкарали във вътсиг. Сега тя беше в униформа, но без никакви отличителни знаци, а на гърдите й висеше кръст, изрязан от картон.

— Идат! Идат! — развикаха се и други.

Тълпата се развълнува, всички занапираха към средата на шосето. От ликуващите викове стенанията и воплите на прегазените почти не се чуваха и не нарушаваха общото въодушевление. Всички гледаха към Минското шосе (езикът ми не се обръща да го нарека с другото му име), където вероятно ставаше нещо, но какво точно, не можех да видя, понеже точно пред мен стоеше висок плещест работник с омацани с грес дрехи.

— Кузя, ти ли си? — попитах и го бутнах в гърба.

— Здрасти, приятел! — Той ме позна и се усмихна широко. — Гле’й к’во става, а? До вчера беше комунизъм, а днеска е… ли го какво е? — И в изблик на чувства той тегли такава тирада, че не се осмелявам да я възпроизведа тук.

През това време тълпата ставаше все по-гъста. Блъскаха ме и отляво, и отдясно, и отзад. Внезапно до мен се появи човек по скъсан потник и с пластмасов кръст на гърдите.

— Комуний Иванович! — учудих се. — Вие ли сте?

— Тихо, тихо — зашепна ми Смерчов и се наведе към ухото ми. — Мама ми казваше Колюня.

— Имали сте майка? — учудих се, но не чух отговора му, защото вълнението на тълпата достигна връхната си точка. Надигнах се на пръсти и отначало зърнах само върховете на някакви копия, а после се промуших мъничко напред и видях трима богатири, които бавно се приближаваха към Триумфалната арка. По средата, на бял кон, с развети бели одежди и с меки бели ботуши яздеше Сим Симич, а от двете му страни на дорести коне се полюшваха в седлата си отдясно Зилберович, отляво Том, и двамата с дълги мустаци и въпреки жегата с астраганени папахи. И двамата бяха въоръжени с дълги копия.

В лявата си ръка Сим Симич държеше голям чувал, а с дясната ту поздравяваше ликуващата тълпа, ту бъркаше в чувала и хвърляше около себе си американски центове.

Щом минаха през Триумфалната арка, Симич и свитата му спряха. Симич вдигна ръка и тълпата веднага се смълча. Някакъв човек подскочи към него с микрофон и се удивих, като видях, че това е Дзержин, който допреди миг беше до мен. Симич милостиво взе микрофона от ръката му и внезапно закрещя пронизително:

— Ние, Серафим Първи, цар и самодържец на цяла Русия, милостиво заявяваме, че ламтежническият комунизъм е унищожен до крак и вече не съществува. Има ли сред вас потайни ламтежници?

Понечих да викна, че всички тук са ламтежници, понеже всички до един са били членове на ламтежническата партия. Но бях далече, а Дзержин беше близо.

— Има! — викна той, шмугна се в тълпата и извлече напред опъващия се Комуний Иванович. Комуний Иванович се дърпаше, ридаеше, запъваше се в земята и накрая падна на колене пред копитата на Глагол.

Признаваш ли истинно, че си служил като пес на ламтежническото алчно и дяволско учение?

— Признавам, че служих, ваше величество — захленчи Смерчов, навел глава, — но не с вяра, ами от корист най-вече и за да удовлетворя алчните си инстинкти. Никога вече няма да му служа и проклинам часа, когато станах ламтежник.

— Вече е късно — каза царят и махна с ръка.

Под арката вече беше спряла пожарна парна кола, стълбата й беше вдигната и един симит, застанал на самия й връх, нагласяваше въжето — с голям клуп на края.

— Ваше величество, простете ми, смилете се! — Смерчов простираше ръце към Сим Симич. Дзержин дръпна бившия си колега за краката, той падна по корем и се хвана за задния крак на Глагол. Глагол ритна, копитото улучи бедната глава на Комуний Иванович и тя се пръсна като тиква.

Призля ми. Като последователен хуманист винаги съм бил против такива разправи. Съгласен съм, че хора като Комуний трябва да се бият с пръчки в конюшнята, но никога не съм бил привърженик на прекалените жестокости.

Които обаче продължиха.

Тъй като въпросът с Комуний беше решен бързо и радикално, Дзержин заряза бившия главкомпис да си подритва в самота, а самият той пак се шмугна в тълпата и извлече оттам отец Звездоний. С възпалени очи и разчорлена брадица отецът застана пред новопровъзгласилия се император.

— Признаваш ли, че си служил като пес на дяволското ламтежническо и богопротивно учение? — попита го той.

— Признавам, господарю — без изобщо да се смути, отвърна Звездоний с мелодичния си глас. — Признавам, че служих, служа и сега и до последния си дъх ще служа на светлите идеали на комунизма и на великия вожд на цялото човечество гениалния Гениалисимус…

— Разпнете го! — заповяда царят.

Тази заповед ме смая. Другите може и да не знаеха, но Симич трябваше да знае, че разпъването на кръст не е по християнски. Да те изгорят жив или да те набият на кол е друг въпрос. Но заповедта си е заповед.

Отнякъде донесоха огромен, грубо скован кръст и четирима симити почнаха да приковават нещастния отец Звездоний на него с големи ръждиви пирони. Изработените от напредналата и прогресивна промишленост на Москореп пирони естествено се кривяха и разпъвачите трябваше да ги вадят, да ги изправят и пак да ги забиват. Въпреки че търпеше невероятни мъки, отец Звездоний не се предаваше, а се блещеше и викаше с всички сили:

— О, Гена, виждаш ли ме? Виждаш ли какви мъки претърпява заради тебе жалкият ти раб Звездоний?

Мисля, че никой не може да ме заподозре в излишни симпатии към отец Звездоний, но сега, като гледах с какво мъжество и достойнство приема той мъченическата смърт заради незрелите си убеждения, изпитах към него дълбока почит и вълна на съчувствие нахлу в гърдите ми.

Звездоний се мъчеше на кръста и викаше нещо. Царят и съпровождащите го тръгнаха напред. При приближаването на конниците хората падаха на колене; аз също коленичих. Точно пред мен със звън се сипеха и се търкаляха американски центове; изхитрих се, събрах няколко и си ги пъхнах в пазвата. Видях и една монета от двайсет и пет цента и посегнах и към нея, но точно в този миг я настъпи конско копито. Помислих си, че ще мога да я взема, след като конят отмине, но конят не помръдваше и над мен надвисна зловеща тишина.

— Кой е този? — чух царствения глас. — Вдигнете го!

Някой (оказа се, че е Дзержин) ме хвана за врата, надигна ме от земята и ме изправи. Вдигнах глава и погледнах Симич. Присвил очи, той се взираше в мен толкова строго, че усетих как се разтрепервам. Зилберович и Том ме гледаха равнодушно, без да дават никакви признаци, че ме познават. Изглежда, само Глагол ме гледаше доброжелателно и пристъпваше от крак на крак.

— Ти ли си? — тихо попита Симич.

Смутих се, развълнувах се, опрях палец в гърдите си и казах:

— Аз ли? — Но веднага се опомних и си признах: — Да, аз съм, Симич.

— Не Симич, а ваше величество — поправи ме Зилберович.

— Здрасти, Лео — казах му и неочаквано за самия себе си захихиках угоднически. — Много впечатляващо изглеждаш на кон.

— Изпълни ли задачата, която ти възложих? — строго попита Сим Симич.

— Коя, Сим… тоест ваше величество? — попитах, като подскачах глупаво, кимах и си мислех: „Ей че гад! Шейсет години да лежи замразен и пак да не забрави…“ — Ако имаш… ако имате предвид флопи диска, не съм я изпълнил, понеже…

— В затвора! — отсече Симич, подръпна юздите и продължи през тълпата, като ръсеше около себе си американски центове.