Владимир Войнович
Москва 2042 (27)

Кабесен

Събуди ме рязка миризма. Някой ми даваше студена вода, друг някой ми тикаше в носа памуче с амоняк.

Огледах се и видях наведеното над мен лице на Дзержин Гаврилович. Щом видя, че съм се свестил, той се наведе още по-близо и прошепна:

— Само един въпрос: къде е ключът от касата?

Огледах се по-добре и видях, че сме в някаква малка стаичка, нещо като медицински пункт, и че и другите комписовци са тук.

— Извинете — казах с невероятно отпаднал глас. — Цялото това вълнение…

— Нищо, нищо — каза Смерчов. — Случва се. Сега ще ви заведем в хотела, в най-добрия ни хотел, там ще се успокоите, ще си починете и ще се оправите.

Изглежда, бързаха. Беше ми неудобно да ги бавя, но в резултат на всичките тези вълнения (пък и време беше вече) изпитвах определена нужда, по-точно две нужди, така че малко смутено попитах къде е клозетът.

— Клозет? — Смерчов смръщи чело и погледна въпросително Искрина Романовна.

— Класик Никитич има предвид кабесена — усмихна се Искрина Романовна.

— А, кабесенът — въздъхна Смерчов. — Разбира се, че кабесенът. Как не се сетих! Е, това е естествено. Както е казал Гениалисимусът, нищо човешко не ни е чуждо. — Той захихика.

Искрина Романовна предложи да ме заведе и аз тръгнах, като си взех и куфарчето, понеже още не се бях отървал от социалистическите си навици и ме беше страх някой да не го свие. По пътя Искрина Романовна ми обясни, че кабесен означава Кабинет за естествени нужди. Когато стигнахме до вратата на кабесена (имаше си табелка с надпис), Искрина Романовна загрижено се осведоми по каква нужда ми е нужно това заведение, по голяма или малка. Изчервих се и попитах от какво е предизвикан интересът й към такива всъщност интимни подробности. Тя отговори, че не пита от празно любопитство, а защото иска да ми помогне при оформянето на естествените ми нужди. Какво значи това разбрах след малко.

Искрина Романовна влезе в кабесена заедно с мен и отиде до седналата в единия ъгъл интелигентна на вид дама с бяла престилка и с очила, вързани на врата й с връзка за обувки. Дамата ми даде някаква бланка на сивкава хартия, в която трябваше да посоча фамилното и звездното си име, дата и място на раждане и целта на посещение на кабесена (в тази графа по указание на Искрина Романовна написах „предаване вторичен продукт“). Разписах се, написах и датата, след което Искрина Романовна излезе, а на мен вече ми беше разрешено да си свърша работата, като използвам дългия ред необходими дупки, разположени право пред очите на дамата.

Дамата ме притесняваше, понеже възнамерявах да направя и друго нещо освен описаното в бланката. Ако читателите не са забравиш (аз не бях), в джоба ми трябваше да се намира шишенцето „Смирнофф“, което ми беше дала стюардесата, и беше крайно време да го употребя. Но когато отидох до най-далечната дупка, обърнах към дежурната другата си страна и си бръкнах в джоба, не намерих никакво шишенце. И в другия джоб го нямаше. Даже си извадих джобовете да проверя не са ли скъсани. Не бяха.

Оставаше ми само горчиво да се усмихна. Може и да бяха построили комунизма, обаче все така джобеха. Някой мръсник се беше възползвал от момента, когато бях изпаднал в безсъзнание. Значи не току-така се бях разтревожил за куфарчето. Толкова се разстроих, че вече не се притеснявах, нагласих куфарчето пред мен и пристъпих към нуждите си под наблюдението на дежурната.

Загледах се в отдавна небоядисваната стена и графитите на нея. Имаше един призив, написан с химически молив: „Пролетарии от всички страни, гъзоизбърсвайте се!“

Трябва да ви кажа, че този надпис ме подразни. Никога не си бях мислил, че и при комунизма хората ще са способни на такъв вид шегички. Надписът обаче беше много избледнял и си помислих, че може да не е скорошен, а още от моето време. И ми стана малко неудобно за отминалото поколение, което не беше могло да измисли нищо по-остроумно. Под надписа видях още една дума, трибуквена. Беше написана нечетливо или някой се бе опитал да я замаже, но не съвсем успешно, защото си личеше и под замазката. Беше думата „СИМ“. Като я разчетох, чак се разсмях, с което привлякох учудения поглед на дежурната.

— Смешно ми е — казах й, — понеже тук пише „Сим“, а аз имах познат, който се казваше така.

Стори ми се, че думите ми я учудиха още повече, че може би дори я изплашиха. Тя ме изгледа някак странно, после погледна към вратата и вдигна пръст пред устата си.

Не разбрах нищо, но си помислих, че по принцип авторът на настенното съчинение е прав и че трябва да последвам призива му.

„А дали имат хартия?“ — помислих разтревожено. По времето на развития социализъм, доколкото си спомнях, в обществените тоалетни никога нямаше хартия и строителите на светлото бъдеще се сблъскваха с определени затруднения. Огледах се със съмнение и незабавно се убедих, че за тези шейсет години наистина са настъпили коренни промени към по-добър живот. Хартия имаше! И то не някакви си нарязани парченца, а цяла ролка, намотана на специално закрепено за пода устройство. Това е то комунизмът! Вярно, хартията беше вестникарска. И все пак щом някой беше рязал вестниците, беше ги лепил и навивал, значи грижата за човека в комунистическото общество наистина беше на високо равнище. Хванах крайчеца на ролката и го дръпнах. И видях нещо, за което, честно казано, не бях подготвен. Ролката не беше направена от вестници — самата тя беше вестник.

Не мога дори да опиша потреса си. Когато тръгвах на това далечно пътешествие, аз естествено бях готов за най-неочаквани неща. Очаквах да науча за някакви невъобразими научни открития, за кацането на космонавти на Марс или на Юпитер, мислех си, че Москва много ще се е променила. Че към небосвода ще се издигат прекрасни светли сгради, между които ще хвърчат някакви необикновени летателни апарати; не ми беше трудно да си представя и разни други чудеса на бъдещето. Но никога не си бях и помислял, че хората от бъдещето ще намерят толкова просто до гениалност решение на затрудненията с тоалетната хартия.

Разбира се, започнах нетърпеливо да преглеждам вестника, за да почерпя възможно повече сведения за обществото, в което се бях озовал. Вестникът си се казваше пак така — „Правда“. Около половин метър беше зает от изображенията на ордените, с които бе награден за дългогодишната си неуморна дейност за превъзпитаването на трудещите се. Под името на вестника пишеше, че е орган на Комунистическата партия на държавна сигурност. Това значи означаваше съкращението КПГБ, което бях видял на един от лозунгите.

Около метър и половина бе посветен на Гениалисимуса. Най-отгоре имаше голяма снимка до кръста, в пълна униформа и с ордени, окичили гърдите му от яката до пъпа. Под снимката имаше кратка медицинска справка за здравето на Гениалисимуса. Отначало се разтревожих, помислих си, че Гениалисимусът се е разболял, но после видях, че справката съдържа положителни сведения, които вероятно се публикуваха ежедневно. Пишеше, че след плодотворна работна нощ Гениалисимусът се чувствал добре. Сърцето, стомахът, бъбреците, черният дроб и белите му дробове функционирали отлично. След като направил препоръчаните му от лекарите физически упражнения и хапнал скромна вегетарианска храна, Гениалисимусът отново се заел със своя ежедневен титаничен труд за благото на цялото човечество. Следваха укази, подписани от Гениалисимуса. За преименуването на река Клязма в река Карл Маркс. За награждаване с ордени и медали на редица трудововъзпитателни учреждения. В тях пишеше горе-долу следното: „За големи заслуги в делото за превъзпитание на трудещите се и внедряването в съзнанието им на комунистическите идеали награждавам…“ Следваше дълъг списък на лагери с общ, строг и специален режим, надзорни учреждения и всякакви затвори, сред които видях и Лефортовския червенознаменен академичен затвор „Ф. Е. Дзержински“. Имаше най-различни телеграми, които Гениалисимусът разпращаше с десетки до разни конгреси, конференции и съвещания. Нямах много време, но прочетох една от тях. Беше адресирана до конгреса на някакви донори, които, както се казваше, с благородната си и самопожертвувателна дейност допринасяли изключително много за изпълнението на набелязания от партията курс към всеобхватна икономия и всеобща преработка на биологичните отпадъци. Целият вестник беше изключително интересен. Имаше статия за ползата от спестовността. Фейлетон за младежите, които носели дълги панталони и поли и се увличали по буржоазни танци. Карикатури, басни и бележки на фенолога. Нямах време да чета всичко това, така че се помъчих да доловя главното. От статията „Защо обичаме Гениалисимуса“ например научих, че той е всенароден вожд и заема пет висши длъжности: Генерален секретар на ЦК на КПГБ, Председател на Върховния петоъгълник, Върховен главнокомандващ, Председател на Комитета за държавна сигурност и Патриарх на цяла Русия. Научих още, че понеже се намирала в някакви си три кръга на враждебност, страната преживявала временни затруднения и че на територията на Афганистано-Пакистанската народнодемократична република временно е разположен ограничен контингент съветски войски. Научих и че цялата страна успешно се възстановява от тежките рани, нанесени й в резултат на наскоро приключилата Велика бурятско-монголска война.

Не успях да прочета нищо повече, понеже в кабесена дотича Искрина Романовна.

— Класик Никитич, още ли клечите? Чакат ви, а вие си четете вестника!

Много се притесних.

— Искрина Романовна — казах й, — ама как така влизате тук дори без да почукате? Неудобно ми е да говоря с вас от това положение.

— Какво значи неудобно? — попита тя. — Ние нямаме такива скрупули — удобно, неудобно. Но хората ви чакат и това наистина е много неудобно.

Все пак я помолих поне да се обърне и забързах. Не ми се щеше да се разделям с вестника и с удоволствие бих го взел, но отвратителната възрастна дама не откъсваше поглед от мен, пък и всъщност нямаше къде да го сложа. Толкава ролка не можеш да си я пъхнеш в пазвата, а пък куфарчето ми и без това беше натъпкано до дупка.

Така че след като употребих портрета на Гениалисимуса и част от справката за здравето му, си взех куфарчето и забързах навън.