Владимир Войнович
Москва 2042 (50)

Разкритата тайна

Смерчов ми предложи да пийнем царевично кафе и влязохме в писателския упопот (удовлетворяване на повишени потребности). Там, на относително чистите маси, седяха само полковници и генерали. Въпреки ниското ми звание, всички веднага станаха и ме посрещнаха с дружни аплодисменти.

Веднага забелязах Дзержин Гаврилович в ъгъла — махаше ни приветливо за поздрав.

Дзержин седеше с някакъв много млад генерал — ако не беше званието му, щях да кажа, че е на двайсет и пет, но дори като се вземеше предвид и званието, не можех да му дам повече от трийсет. Лицето му ми се стори много познато, но разбирах, че това впечатление е измамно. Тук вече бях срещнал много хора, които ми напомняха за други, от предишния ми живот. Казах на двамата генерали: „Слаген“, и те ми отговориха със същото. Смерчов каза, че бързал за не знам къде си и затова ме предавал на грижите на Дзержин Гаврилович.

— Добре — каза Дзержин и когато Смерчов си тръгна, ми представи младия генерал като Едисон Ксенофонтович Комаров.

— Много, много се радвам! — каза той, докато енергично тръскаше ръката ми. — Както казват вашите немци, зер ангенем. Аз впрочем много обичам немския, въпреки че няма с кого да си говоря.

— Вие също ли сте писател? — попитах го.

— О, найн! — горещо и весело запротестира той. — Аз работя в съвсем друга област. Макар че професиите ни в много отношения си приличат.

— Тоест? — попитах.

— Аз съм биолог и работя върху създаването на новия човек. Разликата е, че вие създавате своите герои със силата на въображението си, а аз — с помощта на съвременната наука.

— И що за герой създавате?

— Някой път с удоволствие и ще ви разкажа, и ще ви покажа. Щом се поосвободите тук, заповядайте при мен в Комнаком…

— Къде? — попитах изненадано.

— Комиш! — викна младият човек на немски и се засмя. — За пръв път виждам човек, който да не знае какво е Комнаком.

— На Класик това може да му се прости — отбеляза Дзержин Гаврилович. — Той пристигна съвсем наскоро и още не се е ориентирал.

— Натюрлих — съгласи се младият човек и ми обясни, че Комнаком ще рече Комунистически научен комплекс и че той, Едисон Ксенофонтович, е негов генерален директор.

— И там правите биологични експерименти? — попитах.

— Правим най-различни експерименти — каза той. — В Комплекса са съсредоточени всички науки и като директор ръководя всичко, но лично аз се занимавам изключително с биология. Заповядайте, ще ви покажа. А сега, ще ме прощавате, трябва да тръгвам.

Той ми стисна ръката, ръкува се и с Дзержин Гаврилович и изчезна.

Останахме само двамата и Дзержин Гаврилович дълго ме разпитва за впечатленията ми от видяното в Безхарлит.

Одобрих изцяло равнището на техническото оборудване на комунистическите писатели, ала същевременно предпазливо изказах съмненията си относно творческата свобода, с която се ползват същите.

— Учуди ме — казах, — че всички непременно трябва да пишат така наречената Гениалисимусиана. Изобщо не се съмнявам в многобройните достойнства на Гениалисимуса, но все пак ми се струва, че писателите биха могли да работят и върху някои други теми.

Думите ми, изглежда, не се понравиха на Дзержин Гаврилович.

— А кой ви е казал, драги ми, че всички непременно трябва да пишат именно Гениалисимусианата? — попита той и се намръщи. — Смерчов ли?

— Ами да — признах и се уплаших да не би да изложа Комуний Иванович. — Той ми каза.

— Що за глупости! — разгорещено се възмути Дзержин. — Та това си е направо клевета! И вие, такъв умен и наблюдателен човек, как можахте да повярвате на такива идиотщини?

— Че как да не им повярвам! — попитах. — Нали съм съвсем нов тук.

— Повярвайте тогава на мен — решително каза Дзержин. — Репутацията ми е на много прям и правдив човек. Повярвайте ми — всичко, което ви е казал уважаемият Комуний Иванович, са само глупости и измислици. Нашите подкомписи имат такава свобода, каквато не е имал никой и никога. И пишат не каквото им се заповядва, а абсолютно всичко, което си искат. Ако искат, пишат в прослава на Гениалисимуса, ако искат, го очернят. Няма никакви ограничения.

— Странно, странно — казах, малко смутен от толкова противоречиви твърдения. — Но това, което Смерчов и Сучкин ми казаха за компютъра, който обработва всички написани текстове и избира най-доброто в идейно и художествено отношение, то вярно ли е?

— Е, то вече е вярно, разбира се — съгласи се доволно Дзержин. — Компютърът ни наистина е невероятен. Най-добрият на света. Впрочем — той ме погледна право в очите — той е моя рожба. Лично го изобретих.

— Вие?! — Насмалко да се задавя с кафето.

— Да, аз. Защо, не ви ли се вярва?

— Не-не — казах смутено. — Но пък… Щом сте изобретили толкова сложно техническо устройство, значи сте изключително надарен изобретател.

— Да-а-а — лениво се съгласи Дзержин. — Ако ще говорим без фалшива скромност, аз наистина съм изключително надарен изобретател. Между другото искате ли да видите как работи моят компютър?

— А може ли? — попитах с недоверие.

— Що за въпрос! — Дзержин разпери ръце. — За някои може и да не може, но за вас може, разбира се. Още повече че Гениалисимусът лично нареди да ви запознаем с всичко най-напредничаво в републиката.

Признавам, че бях много поласкан от неизменното внимание на Гениалисимуса към особата ми.

Излязохме от упопота и тръгнахме право към вратата, зад която се намираше уникалното електронно устройство.

Часовите взеха за почест.

Зад вратата имаше относително малка стая, в която стояха още двама часови, а зад едно бюро под портрета на Гениалисимуса седеше младолик дежурен — майор. Щом видя Дзержин, майорът скочи и като заекваше от вълнение, докладва, че по време на дежурството му на охраняемия обект няма никакви произшествия.

— Браво, браво — каза Сиромахин. — А пък ние с Класик решихме да проверим как работи машинката. Дайте книгата за посетители.

Книгата — подвързана с червен плат тетрадка — беше съвсем нова: никой преди мен не я беше ползвал. Попитах какво трябва да напиша.

— Ами напишете там, че след като сте огледали машината, се задължавате да не разказвате на никого за конструкцията и принципа й на работа.

Това не ми се стори кой знае колко обременително. В крайна сметка, както вече казах, не разбирам нищо от компютри, така че дори да ме измъчват, не мога да издам никакви тайни, свързани с тях.

След като написах каквото трябва и се подписах, Сиромахин заповяда да отворят една врата, която досега не бях забелязал. Беше желязна и тясна, като врата в подводница.

Сиромахин първо смъкна от нея голям печат от червен восък, след това почна да върти някакви ръчки и да набира разни цифри на два диска.

— Направо като в Швейцарската банка — обадих се.

— Сериозно? — Стори ми се, че Дзержин ме изгледа някак странно. — Наистина ли прилича?

— Мисля, че прилича — отговорих. — Макар че, да си призная, никога не съм влизал в Швейцарската банка.

— Никога не сте влизали в Швейцарската банка? — повтори Сиромахин.

— Никога — потретих. — Това учудва ли ви?

— Мен никога нищо не ме учудва — каза Дзержин Гаврилович. — Просто си мислех… имам сведения, че сте влизали.

— Уви — казах. — Уви! Сведенията ви не са верни.

— Странно… — Той все още не можеше да се справи с вратата. — По принцип сведенията ми винаги са си съвсем верни. А може би сте били по някакъв друг начин, а? — Той спря да върти дисковете и ме погледна втренчено.

— Какво имате предвид? — попитах.

Имам предвид, че някои хора с вашата професия имат силно развито въображение и с негова помощ могат да проникнат навсякъде, дори в Швейцарската банка. Това вярно ли е, или не?

— В известен смисъл е вярно, разбира се — съгласих се. — Човек може да проникне в банка с помощта на въображението си, но виж, да изнесе оттам нещо някак си не се получава.

— Е — усмихна се Дзержнн, — за изнасяне си има други хора, но да проникнеш мислено и отдалече, да видиш къде какво има, това не всеки го може.

Накрая успя да се справи с ключалката, вратата се отвори с ръждиво скърцане и влязохме в слабо осветено коридорче — в дъното му имаше още една врата, същата като първата. Първата я затвориха зад нас и Сиромахин чак след това отвори втората.

— А сега — каза той тържествено — дайте си ръката и затворете очи. И се опитайте да включите въображението си. После, когато отворите очи, ще е интересно да сравним онова, което сте си въобразили, с това, което ще видите.

Предвкусвайки нещо необикновено, аз с желание се включих в играта. Честно стиснах очи и неуверено запристъпвах напред, воден за ръка от Дзержин.

Вратата зад нас се затвори с грохот.

Дзержин пусна ръката ми и аз се опитах да си представя къде се намирам. Въобразих си голяма зала, осветена с луминесцентни лампи. Безброй зеленикави екрани, пъстри примигващи индикатори и мълчаливи хора в снежнобели престилки, които натискат разни копчета.

— Отворете очи! — нареди Дзержин Гаврилович.

Мисля, че всички познавате усещането, когато вървите в тъмното по стълбище и сте сигурни, че има още едно стъпало, и стъпвате — и няма никакво стъпало. Много гадно усещане, дори ако не си изкълчите крака.

Та значи представете си какво изпитах, когато отворих очи и видях, че съм в мъничка стая, осветена само от гола четирийсетватова крушка, и че няма не само компютър или нещо от този род, но няма нищо — дори стол. Единствено неизмазани, грубо варосани тухлени стени и двайсетина щръкнали от едната стена голи жици.

— Какво е това? — попитах смаяно.

— Това е гениалното ми изобретение — каза Сиромахин и се усмихна самодоволно.

— Искате да кажете, че няма никакъв компютър?

— Нищо не искам да кажа — вдигна рамене Сиромахин. — Според мен това, което виждате, или, по-точно, това, което не виждате, няма нужда от никакви думи.

— Не-не, чакайте — почнах развълнувано. — Все пак не разбирам. Нима това означава, че всичко, което пишат вашите сержанти, не се фиксира никъде и по никакъв начин?

— Много подходяща дума употребихте — зарадва се Дзержин. — Именно. Нищо не се фиксира никъде. Прекрасно, точно и много добро определение: не се фиксира.

— И сержантите не знаят нищо?

— Е, драги ми, защо имате толкова лошо мнение за нас? Нашето общество е интересно с това, че всички знаят всичко, но всички се правят, че никой не знае нищо. Стана ли ви ясно?

— Не — признах.

— Добре, ще се опитам да ви обясня. Доколкото ми е известно, по ваше време е имало, грубо казано, две категории писатели. Писатели, които хората са искали да четат, и писатели, които хората не са искали да четат. Тези обаче, които хората са искали да четат, не са били публикувани, а тези, които са публикували, никой не ги е чел. Прав ли съм?

— Почти — казах неуверено. — Не беше съвсем така, но в общи черти…

— Именно в общи черти имам предвид — каза Дзержин. — Значи така. Тогавашните корупционисти избират съвсем неправилна, необмислена, да го кажем направо, недалновидна тактика. Забраняват едни писатели и с това им създават евтина популярност и възбуждат още по-голям интерес към драсканиците им. Други, напротив, издават в огромни тиражи, но абсолютно безсмислено, понеже никой не ги чете. Прахосва се невероятно много хартия и пари също. Ами представете си. По ваше време, за да се платят на някой правоверен писател хиляда рубли, е трябвало да се похарчат поне сто хиляди за издаване на книгата му. А колко хартия отива на вятъра! Ужас! Сега положението е значително по-просто. Сега разрешаваме на всички писатели да пишат всичко, каквото искат. Ето например имаме един Охламонов…

— Да, да — казах. — Направи ми впечатление.

— Естествено. Той винаги прави впечатление. Как мислите, какво пише?

— Честно, трудно ми е да кажа… — Запънах се. — Но изглежда, как да го кажа… вдъхновен.

— Естествено — засмя се Дзержин. — Всички луди са вдъхновени. Та този вдъхновен значи непрекъснато пише едно и също: „Долу Гениалисимуса! Долу Гениалисимуса! Долу Гениалисимуса!“ И така всеки ден по осем часа.

— И вие знаете това и го търпите? — попитах изумен.

— Е, ако това беше на хартия, едва ли щяхме да го търпим, но моето изобретение ни помага да гледаме на тези неща през пръсти.

— Чакайте — казах потресено, — ако всички писатели знаят или поне се досещат, че онова, което пишат, не излиза никъде, защо тогава го правят?

— Ех, драги ми — уморено се усмихна Дзержин. — Много добре знаете, че има хора, на които само им дай да пишат нещо. А пък какво излиза и дали излиза, изобщо не ги интересува.