Владимир Войнович
Москва 2042 (18)

На бял кон

Проклетият му Зилберович! Не му ли стигна „Горбачов“, дето го донесох, та донесе и 0,75 бърбън и заяви, че според американците бърбънът бил най-добрата напитка на света. Те обаче тази най-добра напитка я разреждат с много сода, а ние я пихме направо и замезвахме с кисели краставички.

Разбира се, глупаво и дори кощунствено е да се разрежда такава напитка, но да се смесва с водка май също не си струваше.

Успях да си отлепя очите и се огледах.

Лежах на дървен нар с твърд дюшек. В някакво странно помещение — нещо средно между затворническа и монашеска килия. В единия ъгъл имаше иконостас, в другия — леген и селска градинска мивка (дали не беше същата, отпреди над двайсет години, която бях виждал в мазето на Симич?). Малкото прозорче беше под самия таван и през него нахлуваха някакви гадни звуци. Някакъв мръсник биеше барабан и надуваше тръба. Що за нахалство, моля ви се! Че може ли толкова рано…

Погледнах си часовника и се вцепених. Дванайсет без двайсет, а аз още да спя. И то в дом, в който стопанинът и всичките му помощници работят от тъмно до тъмно.

Господи, защо пих толкова? Защо не мога и аз като хората, като американците например, да си налея съвсем мъничко, да налея и сода и да поведа спокоен, кротък, уравновесен разговор например за Данте или за данъците?

Впрочем и нашият разговор беше посвоему интересен. Отначало Лео се правеше на важен и тайнствен, но после, като се напорка, се изпусна за някои неща от тукашния живот.

Живеели много затворено. Симич ежедневно пишел по двайсет и четири страници. Понякога работел в кабинета си, понякога, докато се разхождал из имението. Та докато се разхождал, пишел вървешком в бележника си. Щом свършел поредния лист, го хвърлял, без да гледа къде, а Клеопатра Казимировна и Жанета веднага го прибирали и го подреждали при другите. Ще изпреваря малко нещата и ще ви кажа, че впоследствие видях как става това. Симич се разхожда с тефтера, а жена му и тъща му кротко го следват по петите. Щом той хвърли поредния лист, те го хващат, веднага го прочитат и Жанета незабавно оценява написаното по еднобалната система: „Гениално!“. Шепне, за да не пречи на Симич.

Навремето по същия начин оценяваше Ленин. Като бяхме още в университета, веднъж ми даде една негова брошурка (май беше „Държавата и революцията“), та там на полетата беше написала „гениално“ почти срещу всеки ред.

И все пак не си струва да смесва човек водка с бърбън. Главата ме цепеше, дори ме споходиха мисли, че е време да се откажа от пиянството. Дори се заклех, че ще се откажа. Само да пийна едно срещу махмурлука — и веднага се отказвам.

Барабанът все биеше и тръбата ручеше, пречеха ми да се съсредоточа.

Стъпих на столчето и се надигнах до прозорчето. Погледнах и не повярвах на очите си. На площада пред къщата, точно под шарения стълб с табелата „СССР“ стоеше съветски войник в пълна униформа и с автомат на рамо. Отчаяно тръснах глава. Какво ставаше? Дали съветските войски бяха нахлули в Канада, или вече почваше делирът?

Погледнах малко по-встрани и видях негъра Том със саксофон и Степанида с барабан, по-голям и от задника й. Предположих, че досега не са свирели, а само са настройвали инструментите.

После се появиха две руски красавици с пъстри сарафани и забрадки. Едната носеше погача, а другата чинийка със солница.

После… Не разбрах точно как стана. Отначало май се чу звън на камбана, после Том затръби нещо бравурно, а Степанида удари барабана. И в същия момент на алеята откъм далечните постройки се появи чуден конник в бели одежди и на бял кон.

Саксофонът пееше, барабанът биеше, песът се дърпаше на синджира си пред стълбището и лаеше. Конят се дърпаше напред, хапеше мундщука и тръскаше глава, конникът го сдържаше и се приближаваше бавно, но неумолимо като съдбата.

Както вече казах, беше целият в бяло. Бяла наметка, бяла камизола, бели панталони, бели ботуши, бяла брада, а на кръста — дълъг меч в бяла ножница.

Отворих прозорчето докрай и си подадох главата, та по-добре да виждам и чувам. Вгледах се внимателно и видях, че конникът е Сим Симич. Лицето му беше одухотворено и строго.

Симич се приближи до часовия. Саксофонът и барабанът млъкнаха. Симич изведнъж посегна, замахна — и над него в слънчевите лъчи блесна дълъг тесен меч. Изглежда, щеше да отсече главата на нещастния войник.

Замижах. Когато отново отворих очи, видях, че войникът е вдигнал ръце и е хвърлил автомата. Но Симич още държеше меча над главата му.

— Отговори! — чух звънък глас. — Защо служеше на ламтежническата власт? Отговори срещу кого беше вдигнал оръжие?

— Прости, господарю — отговори войникът с гласа на Зилберович. — Не по своя воля служих, сатанинските ламтежници ме принудиха.

— Кълнеш ли се занапред да служиш само на мен и храбро да се сражаваш с ламтежниците комунисти и следовниците им плуралисти?

— Тъй вярно, господарю, вричам се да ти служа срещу всичките ти врази и да бдя над границите руски, та никой ненавистен омразник да не ги премине.

— Целувай меча! — заповяда господарят.

Зилберович коленичи и целуна отпуснатия меч, а Симич мина въображаемата линия на границата, след което двете хубавици (вече нямах съмнения, това бяха Жанета и Клеопатра Казимировна) му поднесоха хляб и сол.

Симич топна залък, поднесе на девиците ръка за целувка, пришпори коня и бързо се отдалечи по една от страничните алеи.

С това церемонията очевидно свърши и всички участници се пръснаха.

Докато си обувах гащите, дойде Зилберович, още с униформата и пак с автомата.

— Много спиш — каза ми с укор. — Дори репетицията не видя.

— Видях я — отговорих. — Всичко видях. Само че не разбрах какво означава.

— Как така да не си разбрал? — каза Зилберович. — Че какво толкова има за разбиране? Симич тренира.

— Да не се надява да се върне на бял кон? — попитах с насмешка.

— Надява се, приятелю. Разбира се, че се надява.

— Ама това е смешно дори да си го помисли човек.

— Виждаш ли, приятелю — като внимателно подбираше думите си, каза Зилберович. — Навремето ти видя Симич в мазето, беден и гладен, с цяла ракла, натъпкана с никому ненужни канари. Тогава плановете му също ти се сториха смешни. А сега виждаш, че правият е бил той, а не ти. Защо тогава да не предположиш, че той и сега вижда по-надалече от тебе? Гениите винаги виждат онова, което не ни е дадено да видим на нас, обикновените смъртни. На нас ни е дадено единствено да им се доверяваме или да не им са доверяваме.

Признавам, че думите му почти не ме засегнаха. Едновремешното му високо мнение за мен отдавна се бе стопило. Той издигаше Симич до облаците, а мен ме поставяше на едно равнище със себе си, дори малко по-ниско. Защото все пак служеше на гений, а аз си бях самосиндикален. Но понеже знаех, че е празноглавец, не му се разсърдих. Погледнах си часовника и попитах Зилберович как мисли, дали ще има билети за полета в шест направо на летището, или трябва да се обадя да си резервирам?

Зилберович ме погледна смаяно, а може би смутено (така и не разбрах точно как) и каза, че днес просто няма как да замина.

— Защо? — попитах.

— Защото Симич още не е говорил с теб.

— Е, имаме още предостатъчно време.

— Ти може и да имаш достатъчно време — каза Зилберович. — Но той няма. Той искаше да те приеме на закуска, обаче ти спеше. А неговото време е разпределено до минутка. В седем става. Половин час тича около езерото, десет минути — душ, петнайсет минути — молитва, двайсет минути — закуска. В осем и петнайсет сяда да пише. В дванайсет без четвърт вече е на Глагол…

— Какво, какво?

— Глагол. Конят. Точно в дванайсет е репетицията за влизането в Русия. После пак работа до два. От два до два и половина обядва.

— Идеално — възкликнах. — Да ме приеме на обяд.

— Не може — въздъхна Зилберович. — На обяд преглежда газетата.

— Каква газета бе?

— Вестника — малко ядосано каза Лео. — Нали го знаеш, че си пада по старите думи.

— Но след обяда все има свободно време, нали?

— След обяда четирийсет минути се занимава със Степанида, учат руски, после половин час спи, защото трябва да си възстанови силите.

— Ами след като се наспи тогава.

— След това има пак малко гимнастика, душ, чай и работа до седем. След това е вечерята.

— Пак с газета?

— Не, с далекообразопоказвателя.

— Ясно — казах. — Гледа си телевизия за кеф. А аз да го чакам, така ли?

— Ама моля ти се! — Зилберович размаха ръце. — Какъв кеф?! Той гледа само половин час. Само новините. После пак работи до десет и половина.

— Да ме приеме след десет и половина тогава. И ще мога да си замина утре сутринта.

— От десет и половина до единайсет и половина чете речника на Дал, после му остава половин час за Бах и си ляга. Не се вълнувай толкова, приятелю. Утре сто на сто ще те приеме. Просто гледай да станеш за закуска.

— Ама големи нахалници сте! — изръмжах ядосано.

— Защо?

— Е, няма да говоря за всички, обаче ти си абсолютен нахалник, а пък твоя Симич — три пъти по-голям. Не стига, че ме накара да дойда от другия край на света, ами и ще ми се прави на не знам какво си. Имал режим, време нямал. Че и аз нямам време.

— Така е — оживи се Зилберович. — Твоето време обаче ти трябва само на тебе, а неговото е нужно на цялото човечество.

Тук вече съвсем побеснях. Между другото не мога да понасям, като ми говорят за народа и за човечеството. И казах на Зилберович, че щом Симич е нужен на човечеството, да си общува пряко с него. А аз веднага тръгвам за летището. И че между другото се надявам, че всичките ми транспортни разходи ще бъдат възстановени.

— За това няма какво да се безпокоиш, приятелю, той всичко разбира и ще плати. Но недей да правиш глупости. Ако си заминеш, той така ще се ядоса, направо не можеш да си представиш.

В края на краищата ме уговори и останах.

Следобед със Зилберович ходихме за гъби, после се къпахме в истинска руска баня с парилня и дървени тасчета. Като влязохме в предбанника, видях в ъгъла десетина брезови метлички, избрах си една и попитах Зилберович да взема ли и за него, или едната ще ни стигне да се нашибаме и двамата.

— Аз не ща — Лео се усмихна малко странно. — Вече съм нашибан.

Не разбрах шегува ли се, що ли, но когато се съблече, видях, че кльощавият му гръб е целият на малиновочервени резки.

— Какво ти е? — попитах изумено.

— Абе Том — беззлобно каза Лео. — Не си знае силата.

— Не разбирам. Бихте ли се?

— Не — печално се усмихна Лео. — Не сме се били. Той ме би. С пръчки.

— Как така? — смаях се. — Как така ще те бие с пръчки? Как си позволява такова нещо?

— Е, той не е виновен. Симич ме наказа с петдесет удара.

Тъкмо си бях събул лявата обувка и замръзнах с нея в ръка.

— Да — каза Зилберович някак предизвикателно. — Симич въведе телесни наказания. Но аз сам съм си виновен. Той ми нареди да отида до пощата да изпратя един ръкопис на издателя му. А аз се отбих в едно ресторантче, пийнах му и забравих ръкописа. Пред пощата си спомних за какво съм тръгнал, върнах се, обаче ръкописа вече го нямаше.

— Ама той в един-единствен екземпляр ли беше?

— Ха! — каза Зилберович. — Ако беше в един екземпляр, направо щеше да ме убие.

Стъписан от всичко това, мълчах. А после треснах с обувката по лейката.

— Лео! — казах. — Не мога да повярвам в тия идиотщини! Това е варварство! Не мога да си представя как в наши дни, в една свободна страна може да бият един умен, фин, мислещ човек като теб в конюшнята като някой крепостен. Ами че това не е само физическа болка, това е обида за човешкото достойнство. И ти дори не възрази, така ли?

— Възразих аз, и още как! — развълнувано каза Лео. — На колене стоях пред него. Умолявах го: „Симич, казвам му, това е за пръв и последен път. Кълна се в честта си, никога няма да се повтори.“

— И той? — попитах. — Не се ли смили? Не му ли трепна сърцето?

— Ха, ще му трепне — каза Зилберович и избърса сълзата от лявото си око.

Толкова бях развълнуван, че скочих и почнах да тичам насам-натам с обувката в ръка.

— Лео! — казах. — Това не може да продължава така. Трябва да туриш точка. Незабавно. Не бива да позволяваш на никого да се държи с теб като с безсловесно добиче. Виж какво, приятелю, обличаме се и тръгваме. — Седнах на пейката и почнах да си обувам обувката.

— Къде? — не ме разбра Лео.

— Към летището. И оттам — в Мюнхен. Не се притеснявай за пари, пари имам. Ще те закарам в Мюнхен, ще те уредя в радио „Свобода“, ще плямпаш срещу Съветския съюз и никой няма да посмее да те бие.

Лео ме погледна и се усмихна тъжно.

— Не, приятелю, никаква „Свобода“! Моят дълг е да съм тук. Разбираш ли, Симич е доста своенравен човек, но нали знаеш, всички гении си имат странности и всички ние трябва търпеливо да се съобразяваме с тях. Знам, знам — забърза той, за да ме спре да възразя. — Не ти харесва, че казвам „всички ние“, защото те слагам на едно равнище с мен. Но аз не те слагам. Аз разбирам, че имаш някакъв талант. Но и ти трябва да разбереш, че между таланта и гения има пропаст. Не току-така цяла Русия се прекланя пред него.

— Цяла Русия? Да се прекланя? — казах. — Ха-ха-ха! Че в Русия отдавна са го забравили.

Лео ме погледна внимателно и поклати глава.

— Не, приятелю, грешиш. Не само че не са го забравили, а дори напротив, влиянието му върху хорските умове расте с всеки ден. И книгите му не само се четат. Има тайни групи, в които ги изучават. Той има привърженици не само сред интелигенцията, но и сред работниците. И в партията, и в КГБ, и в Генералния щаб. Ако искаш да знаеш — Лео погледна към вратата и зашепна в ухото ми, — миналата седмица дойде…

И вече със съвсем едва чут шепот ми каза името на един наскоро посетил Америка член на Политбюро.

— Е, лъжеш! — казах.

— Да пукна, ако лъжа! — Лео се облещи.

На следващата сутрин станах рано. Пред сградата бяха спрели две коли с вашингтонски номера. Едната беше лека кола, а другата бус с надпис „AMERICAN TELEVISION NEWS“. Някакви хора размотаваха кабели и вкарваха апаратура в къщата. Само един стоеше, без да прави нищо, и пушеше пура.

— Джон? — учудих се. — Вие ли сте? Какво правите тук? И за телевизията ли работите?

— О, да — каза Джон. — Работя за всички. А вие какво прави тук? Мислех, че вие вече много, много далече. Ако сте намислил отказвате се, плаща много-много голям неустойка.

— Не се безпокойте — казах му. — Имам още цяла седмица до заминаването.

— Не се безпокоявам. — Джон се усмихна. — Знам, че купили билет. Аз не дошъл за вас, а за малък интервю от господин Карнавалов.

След тези думи влезе в къщата да ръководи подреждането на техниката, а аз реших да се разходя край езерото.

Тук срещнах тичащия за здраве Симич — той ми кимна, без да спира, все едно всеки ден се срещаме на тази алея.

Когато се прибрах за закуска, около масата под ръководството на Джон се суетеше целият отбор оператори, осветители и звукотехници.

На масата се бяха събрали всички домочадци: Клеопатра Казимировна, Жанета, Зилберович, Том и Степанида. Всички изглеждаха развълнувани, а при появата ми дори като че ли се смутиха, но скоро всичко стана ясно.

Въпросът беше, както много учтиво ми каза Жанета, че ей сега щели да снимат Сим Симич в характерна домашна обстановка, на закуска, сред най-близките му, и понеже не съм се числял сред най-близките, ще бъда ли така любезен да си закуся в стаята?

Обидих се и понечих да си тръгна. В края на краищата какво чаках? Да ми платят пътуването ли? Достатъчно бях обезпечен, за да не завися от такава жалка сума.

И вече вървях към вратата, но точно тогава тя се отвори и първо на една количка вкараха Джон — нагъзен, със сини джинси, лепнал очи до камерата, — а след Джон се появи и самият Сим Симич по анцуг. Вървеше бързо, все едно не вижда никакви камери, а вървешком мисли великите си мисли.

Когато стигна до масата обаче, тутакси се преобрази и почна да се държи като истински кавалер: целуна жена си, после целуна ръка на Клеопатра Казимировна, ръкува се със Степанида, потупа Том по рамото, кимна на Зилберович, а на мен каза:

— А, да, виждали сме се.

После седна на мястото на стопанина, предложи всички да се помолят на Бога и зави с тънък глас: „Господи, иже еси на небеси…“

— Окей, окей — прекъсна го Джон, — стига толкова, без това превеждаме нали английски. Сега вие малко яде и говори. И ако може — малко усмивка.

— Никакви усмивки — сърдито каза Симич. — Светът загива. Западът предава на ламтежниците комунисти страна след страна, железните челюсти на комунизма вече са опрели в гърлото ни и скоро ще ни изтръгнат гръкляна, а вие игра си играете. Вие живеете прекалено благополучно, вие сте се изнежили, вие не разбирате, че за свободата човек трябва да се бори, да се жертва.

— И как точно да се борим? — възпитано попита Джон.

— На първо място трябва да се откажете от всичко ненужно. Всеки трябва да има само това, което му е крайно необходимо. Ето, вижте мен. Аз съм световноизвестен писател, но живея скромно. Имам само този дом, две къщички за гости, баня, конюшня и една мъничка пърквица.

— А езерото в имението ваше ли е?

— Да, имам и едно малко скромно езерце.

— Мистър Карнавалов, кой според вас е най-добрият писател на света в момента?

— А вие не знаете ли?

— Досещам се, но бих искал да отговорите вие.

— Виждате ли — каза Симич, като помисли малко. — Ако ви кажа, че най-добрият писател на света съм аз, ще е нескромно. А ако ви кажа, че не съм аз, няма да е вярно.

— Мистър Карнавалов, всички знаят, че имате милиони читатели. Но има и хора, които не четат книгите ви…

— Въпросът не е в това, че не ги четат, а че не ги дочитат докрай. — Симич се навъси. — И че някои, без да са ги дочели, ги хулят.

— Но има и хора, които ги дочитат, но не споделят идеите ви.

— Глупости! — нервно възкликна Симич и тропна с вилицата по масата. — Глупости и простотии. Какво значи дали споделяли, или не споделяли? За да споделя идеите ми, човек трябва да има малко повече мозък от една патка. Мозъците на ламтежниците комунисти са задръстени от идеология, а пък плуралистите изобщо нямат мозък. И едните, и другите не разбират, че аз казвам истината и само истината и че провиждам на много десетилетия напред. Вземете него например. — Симич ме посочи с пръст. — И той се води нещо като писател. Но не вижда нищо след днешния ден. И вместо да седне и да работи, заминава не знам къде си, в така нареченото бъдеще. Иска да разбере какво ще стане след шейсет години. А аз не искам да ходя никъде. Аз знам какво ще стане.

— Много интересно! — възкликна Джон. — Много интересно! И какво ще стане?

Симич се навъси, отмести гаванката и почна да изтърсва трохите от брадата си.

— Ако светът не възприеме това, което казвам — почна той, втренчен право в камерата, — нищо хубаво няма да стане. Нито тогава, нито после. Ламтежниците ще погълнат и целия свят, и самите себе си. И всичко ще бъде завладяно от китайците.

— Ами ако светът все пак се вслуша във вас?

— О, тогава… — Симич живна и въпреки принципите си дори се усмихна. — Тогава всичко ще е прекрасно. Тогава ще се почне всеобщото изцеление — и ще почне отпървом в Русия.

— Как виждате Русия на бъдещето? Надявате ли се, че там ще възтържествува демократичното управление?

— В никакъв случай! — разгорещено възрази Симич. — Вашата прехвалена демокрация не е за нас, русите. Всеки глупак да може да изказва мнението си и да обяснява на властите какво трябва или не трябва да направят — това не е за нас. На нас ни трябва един управник, който да има неоспорим авторитет и съвсем ясно да знае накъде да вървим и защо.

— Мислите ли, че има такива управници?

— Може и да няма, но ще има — каза многозначително Симич и се спогледа с Жанета.

— Много извинявам — каза Джон, след като помисли. — Конкретно някой имате предвид, или това само теория?

— Ох, по дяволите! — кипна Симич, плесна се по коляното, стана и нервно закрачи покрай масата. — Виждате ли, ако ви кажа какво мисля, веднага ще се надигне ужасен вой, плуралистите от цял свят ще се нахвърлят върху мен като озверели псета. Ще кажат: Карнавалов иска да стане цар. А аз не искам да съм цар. Аз съм творец. Мисля творчески. Мисля с образи. Взимам един образ, обмислям го и го претворявам на хартия. Ясно ли ви е?

— О, да — неуверено отговори Джон. — По принцип ми е ясно.

— Значи така. Не искам да ставам цар. Не съм приключил още с творческите си задачи. Но понякога историческите условия се подреждат така, че човек е принуден да поеме дълга, който му вменява Господ. И ако на света няма друг подходящ човек, човек се съгласява.

— Ако ви възложат този дълг, няма ли да откажете?

— Бих отказал, ако има поне един човек, на когото да се има доверие. Но няма никого. Само нищожества. И ако Господ възжелае да напише една страница от историята с ей тази ръка — Симич вдигна високо вилицата, — тогава, е…

И не довърши, и лицето му стана тъжно: очевидно се беше усъмнил, че Господ ще избере именно неговата ръка.

— Е, стига толкова — каза той смирено, но веднага впрочем заговори повелително: — Каквото е писано, ще стане, а сега закуската свърши, време е за работа.

Джон го попита може ли да го снима, докато работи, и Симич, каза, че щял да си работи, а те да го снимали, бил свикнал да работи в трудни условия и камерите не му пречели.

— Симич! — Тръгнах към него. — Докато те снимат, да вземем да поговорим все пак, а?

— Не мога — отвърна Симич. — Бездруго загубих прекалено много време.

На следващия ден изобщо не ме пуснаха на закуска, понеже при Симич дойде конгресменът Питър Блох и двамата проведоха на масата кратки преговори по въпросите на ядреното разоръжаване.

Не издържах, избухнах и заявих на Зилберович, че заминавам.

— Почакай де, почакай — примоли ми се Зилберович? — Ще се опитам да оправя нещата.