Владимир Войнович
Москва 2042 (76)

„Далас“

Свечеряваше се. Измъчен от безцелното обикаляне из Москореп, отритнат от всички, гладен, нещастен, с кървави пришки по краката аз бавно, като болен, се влачех към проклетия си хотел. „Какво да правя? — мислех си. — Към кого да се обърна, та да ме пуснат да си ходя, след като никой не иска да говори с мен? Може би лично към Гениалисимуса? Въпреки че убежденията ни се различават, все пак навремето бяхме колеги, пиехме в Дома на журналистите, срещнахме се в Мюнхен и в крайна сметка, след като още като обикновен генерал той ме е спасил от «якутския вариант», защо и сега да не прояви милосърдие? Нима и той толкова много иска да осакатя този идиотски роман?“

Вече бях разбрал, че властта му над земните дела не е толкова голяма, колкото изглежда на пръв поглед, но все пак ако кажеше лично: „Оставете го на мира! Той ми е приятел!“, или нещо в този дух, те може би все пак щяха да се подчинят и нямаше да посмеят да не го послушат.

Но как можех да се свържа с него? Как? Може би пряко? Щом той вижда отгоре всичко, щом наблюдава всичко, може би по някакъв начин наблюдава и мен? И ако се появи на небето, ще падна на колене, ще простра ръце…

Вдигнах глава и едва сега забелязах, че цялото небе е покрито с плътни облаци. През тях дори Гениалисимусът нямаше да може да ме види. Пък и аз нямаше да мога да го видя.

— Как мислите, днес ще има ли? — чух до себе си младежки глас.

Учуден, че някой ме заговаря, се обърнах и видях някакъв кльощав комсър. Беше вдигнал козирката на шапката си и също се взираше в небето.

— Какво да има? — попитах.

— Как така какво? — Комсърът откъсна поглед от облачната покривка, погледна ме и веднага го познах — беше подкомпис Охламонов от Безхарлит. За жалост той също ме позна.

— А, вие ли сте? — каза малко объркано, обърна се и бързо си тръгна.

Не се опитах да го спра. Вече бях свикнал с всичко в този град.

Докато стигна до хотела, се стъмни съвсем. Минах покрай седналата до газеничето дежурна, казах й за всеки случай „слаген“, но тя, както трябваше да се очаква, не ми отговори.

После седях на кревата, потънал в най-мрачни мисли. Беше най-тъмната вечер, откакто бях пристигнал в Москореп. Нито една звезда не светеше на небето и целият комунистически град беше потънал в непрогледен мрак. Колкото и да гледах навън, не виждах светещи прозорци. Не се виждаха и улични лампи, нито отблясъци от фаровете на градския транспорт. Само някъде далече, над фронтона на някакво официално учреждение, сияеше осветен от задната страна огромен портрет на Гениалисимуса и се четеше изписаното със златни букви:

„Вековната мечта на човечеството се сбъдна!“

Жалките остатъци на това сияние, разсеяни от разстоянието, проникваха в бедната ми стая и можех смътно да видя части от обзавеждането й: част от извитата табла на кревата, столчето, двете празни пластмасови кукички на закачалката на стената.

От известно време тези кукички ме навеждаха на една мисъл, която никога не ми беше хрумвала в миналия ми живот, но сега ми се струваше почти естествена.

Преценявах положението си като безизходно. Ходя сред някакви чужди хора, които изобщо не разбирам, не мога да вляза никъде, не мога да направя нищо и нямам представа как да се измъкна от този капан. А след като не мога да се измъкна оттук и следователно не мога да разкажа никога и на никого какво съм видял, какъв е смисълът на съществуването ми?

Кукичките бяха доста слаби, но за олекналото ми тяло май щяха да са достатъчни. Замисълът ми още не се беше оформил, но вече се виждах — син, измършавял, жалък, с изплезен език, с подгънати колене. Дори си представих как някой як санитар или вътсиговец с отвращение, само с два пръста, смъква останките ми от закачалката и ги хвърля на носилката. Интересно как ли ще реагира „Правда“? Дали ще напишат нещо като „На кучето — кучешка смърт“, или няма да напишат нищо, а ще се престорят, че изобщо не ме е имало?

Докато си мислех тези неща, стаята изведнъж се озари от странна, обхващаща всичко светлина и после пак потъна в мрак. Дори не разбрах какво точно стана — дали този светлинен ефект бе породен от някой законен източник, или имах някакво озарение. Но така или иначе, мислите ми внезапно рязко се промениха и потекоха в съвсем друга посока.

„Всъщност какъв е проблемът? — попитах самия себе си. — Защо трябва да остана тук, защо и с каква цел се обричам на явна гибел и на това никога да не се върна в милия на сърцето ми Щокдорф и да видя жена си и дечицата си? Само защото гадната ми натура иска от мен някакви безсмислени подвизи и не ми дава да задраскам онова, което съм написал със собствената си ръка?“

Огледах критично миналото си и си помислих — защо? Защо откакто се помня, съм се вкопчил в своите измислици, образи и думи, като обричам с това и себе си, и семейството си на ужасни неприятности? Нима тези фантазии наистина са ми по-скъпи от собственото ми благополучие и дори от живота ми?

— Не! — прекъснах се. — Разбира се, че не. Не съм идиот, не съм побъркан и здравият разум ми казва, че животът ми е първичен, а измислиците са вторични. Можеш да измислиш едно, а може и друго. И в крайна сметка винаги можеш да задраскаш измисленото. Колкото и да ми е скъп Сим Симич, аз съм си по-скъп. И ясно и дори с радост осъзнах, че мога, дори много лесно мога да задраскам всичко, което съм измислил. И Симич, и Жанета, и Клеопатра Казимировна, и Зилберович, и Степанида, и Том, че и самия себе си. И не само да задраскам, а да изрежа, да скъсам, да изгоря всичко. Дайте ми я тая проклета книга и веднага ще я изгоря или направо ще я анихилирам цялата. Дори си представях с каква радост ще късам страниците и ще ги хвърлям в огъня…

— Ръкописите не горят! — ехидно ми напомни моят дявол думите на един предварителен писател.

— Изчезни! — изръмжах. — Ако ги хвърляш в огъня на дебели тестета, горят лошо, разбира се, но ако ги пъхаш лист по лист, като предварително ги смачкваш, си горят много хубаво и прекрасно стават на пепел.

От всички замисли в живота ми този беше най-простият и най-гениалният и трябваше да го осъществя незабавно. Не можех да остана в стаята си нито секунда повече.

Изскочих в коридора и тръгнах към далечната мигаща светлинна на газеничето. Исках да намеря дежурната и да й кажа, че трябва незабавно да се свържа със Смерчов, Дзержин Гаврилович, Пропаганда Парамоновна или дори с Берий Илич. Ще им кажа всичко и всичко веднага ще се оправи. Те ще ме откарат в упопот и първо ще удовлетворя хранителните си потребности, а после… Да, ще направя всичко, което искат от мен.

Стигнах до дежурната. Бях напрегнат, защото очаквах да се отнесе враждебно към молбата ми. Но за мое учудване тя сама се обърна към мен и каза развълнувано:

— Вие сте учен човек. Знаете ли къде се намира пустинята Невадя?

Това ме обърка. Помислих и казах, че доколкото знам, такава пустиня няма, а Невада се намира в Америка.

— Значи в Третия кръг? — уточни тя с видимо удовлетворение. — Така си и мислех.

— Защо, какво е станало в Третия кръг?

— Не знаете ли? — учуди се тя. — Как така? — Огледа се и след като се убеди, че в коридора няма жива душа, зашепна: — На нашите космонавти им се родиха близначета — Конгрес и Съзвезд.

— Честито и на тях, и на вас.

— Благодаря. — Каза го някак объркано, явно не беше доловила горчивия ми сарказъм. — Но няма защо да се честити. Защото — тя заговори още по-тихо — тези мръсници заедно с доктора и децата са кацнали в тази пустиня и са помолили за политическо убежище. Предатели с предатели! Родината да ги възпитава, да ги храни с надкатегориен първичен продукт, а те да избягат. И то там! Че там всички са просяци и ядат само вторичен продукт. Нали? Нали сте били там? Нали знаете това? — продължаваше тя очевидно развълнувана и очевидно невярваща на собствените си знания.

Подведен от порочната си привързаност към истината, понечих да й разкажа какво съм видял в Америка преди шейсет години, но веднага разбрах, че това вероятно ще е още една крачка към самоубийството.

— Оставете ги тях! — махнах с ръка. — Там в тази пустиня и вторичен продукт няма. Най-много да се намери някой гущер.

Исках да измисля нещо още по-ужасно, но не можах — през прозорците на коридора и през отворената врата нахлу светлина.

— Кино! Кино! — викна дежурната и хукна към улицата, като в движение обръщаше козирката на шапката си.

Без да разбирам нищо, изтичах подир нея, изскочих навън и се вцепених. Цялото небе беше озарено от разноцветни пламъци. На облаците, покриващи стотици и дори хиляди хектари, прожектираха някакъв филм. Появиха се едва различими фигури. Две дами с разкошни рокли пиеха шампанско в някакъв ресторант. Бавно мина безкрайно дълъг кадилак. В някакъв кабинет, обзаведен с антикварни мебели, някакъв господин със спортно телосложение говореше по телефона и държеше пура.

Вгледах се и ахнах: това беше „Далас“, прочутият американски филм, чиито хиляди серии навремето се показваха всяка седмица и в Америка, и в европейските страни.

„Кафето без мляко е като вторник без «Далас»“ — спомних си една реклама на гарата в Щокдорф.

Филмът беше без звук, но по облаците се точеха руски титри.

Пак се появиха жените. Вече се бяха преоблекли и не бяха в ресторанта, а играеха на рулетка.

— Какъв разкош! — завистливо ахна дежурната и ме погледна със странна усмивка.

По улицата се точеха тълпи: мъже, жени, деца и старци. Много от тях носеха постелки, възглавници и одеяла. Приличаше на внезапна масова евакуация. Оставих дежурната, включих се в общия поток и скоро заедно с всички стигнах до празното място отсреща.

Там вече беше претъпкано. Имаше хиляди, а може би и десетки хиляди хора. Седяха тихо, някои сами, други на групички. Всички се бяха втренчили в небето и всички мълчаха.

Истински мълчалив заговор.

Докато се промъквах между насядалите и налягалите, без да искам, настъпих нечий крак. Човекът изохка и почна да ругае, но веднага му зашъткаха и той млъкна.

Намерих свободно място, седнах на прашната трева и също почнах да гледам. Въпреки че бях гледал отделни серии от този филм преди шейсет години, не бях запомнил нито една — а и не ги бях разбрал. Не ги разбирах нито на английски, нито на немски. Сега, на руски, също не можех да разбера нищо. Според мен цялото съдържание се свеждаше до това, че героите непрекъснато се преобличаха, пиеха шампанско, возеха се на кадилаци и си приказваха за някакви милиони. Както си му е ред, от време на време филмът се прекъсваше от реклами за паста за зъби, прах за пране и японски електромобили. Впрочем занимаваше ме не съдържанието на филма и на рекламите, а грандиозността на зрелището в небето и реакцията на зрителите на земята. Всъщност практически нямаше никаква реакция. Зрителите, сякаш наистина участници в общ масов заговор, не продумваха, но когато на небесния екран двама бивши шампиони по бокс почнаха да нагъват хамбургери от „Макдоналдс“, всички около мен автоматично замляскаха. На мен също внезапно така ми се дояде топъл хамбургер със сладникаво хлебче и мехурчеста кока-кола, че дори май почнах да стена от въжделение. Реакцията ми предизвика изключително недоволство сред публиката — от всички страни ми зашъткаха, някой дори ме сръга в ребрата.

Впрочем и аз, и другите така и не успяхме да догледаме филма. В момента, когато един от героите небрежно подаваше на друг чек за четиринайсет милиона долара, над главите ни забучаха мотори, все по-силно и по-силно, и над океанския плаж, където главната героиня се печеше със застаряващия си, но невероятно богат любовник, се появи цяла армада тежки бомбардировачи, които се разсредоточиха и почнаха да обстрелват облаците с трасиращи снаряди.

В същия миг се чу и бучене на мотори на земята и зрителите наскачаха.

— Хайка! — викна някой и думата се плъзна по редиците като пламъче по бикфордов шнур.

— Хайка! Хайка! Хайка!

Хората грабваха постелките и възглавниците и бягаха накъдето им видят очите. При това вдигаха толкова прах, че вече не се виждаше не само филмът, но и човекът до тебе.

Аз също скочих. Не знаех какво да правя. Ако това наистина беше хайка, то може би (така си помислих) трябваше да се оставя да ме хванат. Все пак нали исках поне някой да ми обърне внимание.

Моторите и горе, и долу ревяха все по-силно.

Прахта се набиваше в носа ми, в ушите и в очите и не виждах нищо. Внезапно от всички страни лумна ослепителна светлина. Чувах тропота на безброй крака, после се чуха викове и изстрели.

В същия момент някой ме хвана за ръката и ме повлече нанякъде. И въпреки че неизвестният ме влачеше невъзпитано, дори грубо, кой знае защо, си помислих, че е приятел, който иска да ме спаси.

Подчиних се и когато той хукна, хукнах заедно с него.

Скоро влязохме в някаква крива уличка.

Беше много светло и шумно. Вдигнах глава и видях, че самолетите още кръжат под облаците и стрелят. Със специалните си снаряди те разпръсваха облаците и вече бяха постигнали частичен успех. Небето беше на парцали, но на един откъснат от общия строй облак застаряващият милионер все още подаваше чаша уиски на вече разстреляната си от бомбардировачите любовница.

Неизвестният ми водач ме дръпна зад ъгъла на някаква барака, пусна ръката ми и почна да се отупва от прахта, като кашляше и кихаше. Погледнах ръбестата му глава и си помислих, че вече съм я виждал някъде.

Точно в този момент той се обърна към мен и попита шепнешком:

— Познахте ли ме?

Беше пак Охламонов.