Владимир Войнович
Москва 2042 (13)

Водачът и стадото

Изобщо не възнамерявам да преразказвам цялата история на Симич, тя е много добре позната. За Карнавалов са написани хиляди, дори десетки хиляди статии, дисертации и монографии. Снимаха даже няколко документални филма и един игрален (доста слаб впрочем). Всички от моето поколение много добре помнят как Карнавалов почнаха да го публикуват в чужбина и как веднага стана световноизвестен. Цялата съветска власт — и Съюзът на писателите, и журналистите, и КГБ, и милицията — се вдигнаха с него на бой не на живот, а на смърт, но не можаха да направят нищо.

В самото начало, когато той публикува първата си канара, властите просто се объркаха. Беше по времето, когато нашето правителство кокетничеше със Запада, надяваше се да купи нещо оттам или да открадне нещо, и след историята със Солженицин и останалите избягваше каквито и да било скандали с писатели.

Затова нареждането беше с Карнавалов да се отнесат хуманно. Да поговорят с него, той да се покае в „Литературная газета“ и да обещае повече да не публикува на Запад. Така че когато следователят го привика за пръв път, разговорът беше кротък. Следователят се оказа невероятен почитател на литературния талант на автора на канари.

— Не съм специалист, разбира се — каза следователят, — аз съм обикновен читател. Но романът ви много ми хареса, наистина много. На някои страници даже плаках. — И дори подсмръкна и си избърса очилата, за да покаже как е плакал. — За жалост романът ви излезе в много неподходящ момент. В друго време дори щяхме да го похвалим, но сега, при това усложнено международно положение, враговете ни ще го използват за свои, зли цели, нали разбирате.

И за да не се случи това, следователят предложи Сим Симич незабавно и решително да се противопостави на международните империалисти на страниците на „Литературная газета“. Симич обеща да го направи, но щом се прибра, свика в котелното пресконференция за чуждите кореспонденти. И им държа изключително силна реч срещу комунизма и комунистите, които наричаше или комунистически лапачи, или просто ламтежници.

Резонансът беше невероятен. Симич незабавно се прослави не само като най-добрия писател на света, но и като герой. Целият свят заговори за този храбър русин. И щом светът престанеше да говори и властите решаваха, че щом шумът стихне, ще се оправят със Сим Симич, той, хитрецът му с хитрец, веднага публикуваше нова канара. Вдигаше се още повече шум, а вероятното му арестуване можеше да доведе до международен скандал, по-голям дори от нахлуването в Чехословакия или Афганистан. Властите се чудеха какво да правят. Предлагаха му даже да емигрира. Той не само не го направи, но понеже помнеше историята със Солженицин, се обърна към целия свят с молба никоя страна да не го приема, ако ламтежниците решат насила да го изхвърлят от родината му.

Властите се вбесиха — не знаеха какво да правят. Не можеха да го арестуват. Поклонниците на Карнавалов (вече бяха хиляди) наблюдаваха и неговата дейност, и тази на властите. Властите се опасяваха, че арестуването на Карнавалов може да доведе до открит бунт. Автомобилна катастрофа? Всички щяха да видят, че е съшита с бели конци. Оставаше само тайното експулсиране, обаче как и къде да го експулсират, след като всички западни правителства отказваха? И тогава КГБ проведе блестяща оригинална акция.

Арестуваха Симич в единайсет вечерта при пълна секретност. Изолираха близките и роднините, изключиха не само неговия телефон, но и телефоните на всички съседи. И нищо нямаше да стигне до медиите, ако пред входа на блока му случайно не бил минал един кореспондент от ЮПИ. И не видял как извеждат Симич от входа и как го натикват в колата. Докато обаче кореспондентът провери сведенията и ги предаде по телетайпа, Симич вече е със самолет над Холандия и го пускат на територията й с парашут. Както стана ясно впоследствие, щом холандската полиция открива на територията на страната толкова необикновен десантник, се опитва същата нощ да го разкара в Белгия; белгийците обаче разбират по някакъв начин за замислената операция, съсредоточават войските си по границата и го изтикват обратно. И на холандците не им остава нищо, освен да изгубят играта с чест. На сутринта правителството излиза с декларация, че макар Нидерландия да е страна с незначителна територия, все ще се намери място за писалището на господин Карнавалов. Впрочем само след няколко дни Карнавалов изказва желание да се пресели в Канада, доколкото природата на тази страна по му напомняла за страната, в която бил израсъл. Така че всичко свършва с всеобщо удовлетворение.

Май почнах да се отклонявам и да разказвам неща, които са известни на всички. А целта ми изобщо не е тази. Всъщност никаква цел нямам, а просто си спомням отделни моменти от отношенията помежду ни, при това не най-важните и често дори несвързани.

Все пак времето, когато се запознахме, беше, както почнаха да го наричат после, „пролетно“.

И снегът се топеше, и всичко се топеше и размекваше. Размекваха се даже бившите затворници. Дори най-твърдият от твърдите — Сим Симич.

Още няколко пъти му ходих на гости. И със Зилберович, и без Зилберович. Когато най-накрая разбра, че нямам никакви злостни намерения по отношение на особата му, Симич почна да ми се доверява и дори ми даваше да чета не само „ПА“, ами и глави от другите канари.

Отиваше в котелното да хвърля въглища, а аз седях на кухненската маса и четях в захлас.

Впрочем още тогава ми направи впечатление една глава от „ПА“. Беше дълга, стотина страници, и не пасваше на основния текст. В началото й дори пишеше, че не била за любителите на лесни четива, а за любословния читател. Не знам от кой стар речник я беше изровил тая дума, той все четеше речника на Дал и други такива и все такива думи си вадеше. Та значи аз излязох достатъчно любословен и най-търпеливо изчетох цялата глава. Въпреки че не приличаше на глава от роман, а на научно изследване. Казваше се „Водачът и стадото“. И пак ставаше дума за прословутия сперматозоид, който надбягва останалите двеста милиона. И се казваше, че природата дели всички живи същества, като се почне от сперматозоидите и се стигне до висшите млекопитаещи, на водачи и членове на стадото. Много място беше отделено на поведението на овцете, на вълците, на гъските, на тюлените и естествено всички разглеждани от автора закони се пренасяха в човешкото общество. Където също имало природна подялба на водачи и стадо.

Та тогава ни беше първият сериозен спор със Симич, по този повод. Тъкмо се беше върнал от котелното, стоеше насред стаята и ядеше грис от канчето си. На мен не ми даваше, пък и аз, честно, нямаше да ям, дори да ми даде. Казах му, че главата много ми е харесала, но че все пак между света на животните и човешкото общество си има разлики, и то съществени. И макар че човекът също има стадно чувство, при него все пак са по-развити индивидуалните качества, стремежът към свобода например, и изобщо, така казах, хората не бива сляпо да се подчиняват на природата и човешкото общество трябва да се гради на основите на плурализма. Тази дума — плурализъм — тъкмо излизаше на мода в нашите кръгове и всички я употребяваха където им падне. Та и аз я употребих, без да мисля. Тогава не знаех, че е най-омразната му дума. Изказването ми го възмути до такава степен, че той чак щеше да се задави с гриса и затръска глава.

— Плуралистите! — кресна. — Че те са по-лоши и от ламтежниците! Не се чуваш какви ги дрънкаш! Ами вземи едно ято гъски например. Нали летят. И си имат водач. Ако си нямат водач, а всичките са плуралисти, ще се пръснат и всичките ще загинат.

— А, много несполучлив пример — възразих му. — Точно пък при гъските нещата не са така. При гъските първо една води ятото, после друга — абе, гъшешка демокрация.

— Гъшешки курешки! — ревна Симич. — Нищо хубаво няма в твойта демокрация! Ако лумне пожар например, всичките ти демократи и всичките ти плуралисти ще търсят някой, който да ги поведе и да ги изведе. Прехвалените ти демокрации отдавна вече се разлагат, загниват, затънали са в удоволствия и порнография. На нашия народ това отколе не му подобава. Нашият народ винаги въздига из недрата си оногова, който знае накъде да тръгне.

Тогава за пръв път заподозрях, че под „оногова“ той има предвид себе си.

Днес разправят, че се бил променил толкова, след като отишъл на Запад. Според мен си беше такъв. Един път (той между другото пак ядеше грис) говорихме за Афганистан и му казах, че тази война е ужасна. А той каза, че да, ужасна е, но е необходима. Защото когато изгоним ламтежниците, пак ще ни трябва излаз към Индийския океан.

Казах му:

— Симич, преди да мислиш за излаз към Индийския океан, що не вземеш малко да попочистиш пред това мазе? Дъски поне сложи, че в тая кал може да се удави човек.

Тези спорове бяха спорадични, разбира се. Защото бях толкова покорен и от канарите му, и от поведението му, че го бях издигнал високо над всички и се прекланях пред него.