Владимир Войнович
Москва 2042 (11)

Новият Леонардо да Винчи

С Леополд Зилберович (за приятели Лео) се бях запознал в началото на шейсетте покрай сестра му Жанета, с която бяхме колеги в университета. По това време Лео беше една от най-ярките фигури в литературните (може би е по-правилно да се каже „окололитературните“) кръгове.

Дълъг и дългокос, с лекьосан тъмен костюм с кърпени лакти и издут на коленете, той неуморно обикаляше Москва и, изглежда, едновременно беше и в редакциите на най-либералните тогава списания, и в Дома на литераторите, и на всички поетични вечери, и на всички премиери.

Познаваше всички поне горе-долу известни поети, прозаици, критици и драматурзи и ги покоряваше (всеки поотделно) с дълбокото познаване и разбиране на творчеството им. И на всеки можеше да цитира я строфа, я абзац от романа или реплика от пиесата и да направи на цитираното често неочаквано, но винаги оригинално и непременно ласкателно за автора тълкуване.

Не помня какво работеше официално (май като извънщатен литературен консултант някъде си), но призванието му беше да открива и отглежда млади таланти.

Червеникавата му, охлузена и покрита с някакви мазни корички чанта винаги беше натъпкана до дупка със стихотворения, проза, пиеси и киносценарии на млади гении, които той неуморно изравяше отнякъде и ги рекламираше.

След много години, на Запад, се запознах с най-различни литературни агенти — те си седят в просторните си офиси и разпращат на издателите ръкописите на клиентите си, тоест въртят голям и доходен бизнес.

В нашите условия Зилберович правеше същото, но изобщо без хонорар. Нещо повече, самият той беден като църковна мишка, Зилберович, доколкото можеше, даваше по троха хляб на откритите от него гении, без да разчита дори на това, че някога ще му кажат едно благодаря.

Щом някой открит от него талант почнеше да публикува и вече не му трябваха копейки за трамвайно билетче, той веднага забравяше Зилберович — но пък Лео и не искаше нищо. Алтруизмът му беше толкова чист, че той дори не се мислеше за алтруист.

Щом поредният гений го зарежеше, той веднага намираше друг и си го лелееше.

Мене впрочем също ме лелееше навремето.

Беше едновременно мой поклонник, оръженосец и просветител.

Помнеше всичко, което бях написал, почти наизуст.

Навремето, когато често четях опусите си в най-различни компании, Лео винаги беше там. Сядаше в някой ъгъл, с чантата в скута, слушаше внимателно и когато стигах до някой ефектен пасаж или сполучлива игра на думи, предвкусвайки това място, почваше предварително да се усмихва, да кима и да поглежда събралите се, тоест да ги поощрява да обърнат внимание на онова, което ще последва. И ако публиката реагираше положително на съответното място, Зилберович се усмихваше толкова доволно и гордо, все едно той ме е измислил.

Като си спомням този период от живота си, си мисля, че за един писател най-важното, разбира се, е да има природна дарба, но и че в началото на пътя си е много важно да срещне някой като Зилберович.

Отношенията ни приключиха, когато той срещна Сим Симич Карнавалов.

Когато за пръв път чух това име, казах, че е несъвместимо с писателската професия. Че така може да се казва някой конферансие, някой сметководител — но не и писател.

Тогава изобщо не можех да си представя, че след време ще свикна с това име и че то ще ми се струва не само нормално, но и наистина значимо.

Помня първия възхитен разказ на Зилберович за бившия затворник, който бил парнаджия в някаква детска градина и пишел потресна (определението е на Лео) проза. И този човек, със заплата шейсет рубли на месец, живеел невероятно аскетично, не пиел, не пушел, карал, както се казва, на хляб и вода. И пишел от тъмно до тъмно (с прекъсвания само за сън, за да хапне и да хвърли някоя лопата въглища), без да се отдава на никакви удоволствия и без на практика да общува с никого, защото, първо, го било страх от доносници и, второ, ценял всяка минута.

Обаче с него, със Зилберович (Лео го изтъкна специално), не само говорил час и половина, но дори му прочел две-три страници от едно от съчиненията си.

— И? — попитах със зле прикрита ревност.

— Приятелю — тържествено каза Зилберович. — Повярвай на усета ми, той е истински гений.

И го каза с тон, от който се разбираше, че дори в известен смисъл аз също да съм нещо като гений, все пак не съм съвсем истински.

По това време Зилберович живееше на Строминка. С майка си Клеопатра Казимировна и със сестра си Жанета. В двустаен апартамент. Разполагаха с този невиждан по това време разкош, защото дядото на Лео, Павел Илич Зилберович (партиен псевдоним Серебров) бил герой от Гражданската война, в която, за късмет на идните поколения Зилберович, го убили. Ако беше умрял по-късно в лагерите, внук му едва ли щеше да живее при такива жилищни условия. Майката и сестрата на Лео живееха в едната стая, а той в другата — отделно. По стените бяха накачени снимки на най-скъпите му хора. На най-голямата, увеличена от някаква стара снимчица, беше дядо Зилберович, двайсет и пет годишен, с чапаевски мустаци, кожена куртка и с маузер на кръста. Дядо Зилберович беше единственият военен в колекцията по стените. Останалите бяха любимите писатели на Лео, като се почне от Чехов и се свърши с мен.

Често се срещахме в тази стая и пак там му четях първите си разкази.

И не само аз. Тук идваха много поети и прозаици от моето поколение, дори Окуджава видях и чух за пръв път именно у Зилберович.

Въпреки че още отначало изревнувах Зилберович от Карнавалов, все пак не мислех, че ще станат дупе и гащи. Обаче станаха.

Вярно, не веднага.

Доколкото можеше да се съди, Карнавалов беше затворен особняк и не обичаше запознанствата. Но пък и от Зилберович, стига да си харесаше някого, отърване нямаше.

Обаждаше се, идваше, предлагаше услугите си: нещо да се отнесе, нещо да се донесе, да се препечата.

Една нощ, беше вече три без нещо, ми се обади Жанета: Лео го нямало. Излязъл още в седем и го нямало. Вече се били обаждали по болниците и майка му била със стенокардия. Зилберович го нямало.

— Е, какво толкова, че го няма? — казах й. — Да не му е за пръв път да закъснява?

Тя се съгласи, че не му е за пръв път, обаче си имали уговорка — ако ще се забави, да се обади до единайсет и половина.

На сутринта Зилберович ми се обади и ми каза веднага да отида при него.

Оказа се, че цяла нощ е бил с Карнавалов. Който му дал да прочете романа му — на място, без да го изнася. Зилберович чел до сутринта — и сега беше щастлив като след първата нощ с първата си любовница.

— Приятелю… — Лео направи многозначителна пауза, — това е новият Толстой.

Признавам си, че тази оценка доста ме засегна. Ако беше нарекъл Карнавалов Гогол, Достоевски, Чехов, Шекспир, ако щете, бива. Въпросът беше, че дотогава той казваше, че аз съм Толстой. И естествено не можех да се примиря с това, че на света могат едновременно да съществуват двама Толстоевци.

Така че попитах Лео що за роман е написал този нов Толстой.

Лео възрадвано ми отговори, че романът бил 860 страници и се казвал „ПА“.

— ПА ли? — учудих се. — За милицията ли е?

— Защо да е за милицията? — намръщи се Лео.

— Ами ПА — предварителен арест.

— А, да, разбрах — каза Лео. — Не е за милицията. Всъщност това не е просто роман. Това е само един том от замислените шейсет.

Помислих си, че не съм чул добре, и помолих Лео да повтори. Той повтори. Тогава попитах тоя нов Толстой да не би да е лежал в лудницата. И Лео каза, че е лежал, разбира се.

— Естествено — казах. — Ако някой реши да напише шейсет романа по хиляда страници, точно там му е мястото.

Като човек с изключително прогресивни възгледи Лео кипна и почна да ми крещи, че с тия мои изказвания трябвало да ида в КГБ или да си потърся приятели измежду докторите в института „Сербски“. Там щели да ме разберат. Лично той, Лео, не ме разбирал.

Скарахме се яко, треснах вратата и си тръгнах, мислех си, че завинаги. Но това не беше нито първият, нито последният път. На другия ден Лео дойде с шише и каза, че се бил поразгорещил, да го прощавам.

Но когато пийнахме, пак почна да ми дрънка за новия си гений и стигна дотам да го обяви не само за Толстой, ами и за Леонардо да Винчи. Толкова оригинален бил, че като имал предвид огромността на романите си и по обем, и по съдържание, ги наричал не романи или томове, ами буци и канари.

— Цялата голяма зона — каза Зилберович — ще се изгради от шейсет такива канари.

— Че какво общо има голямата зона? — попитах, понеже не го разбрах.

Зилберович ми обясни, че „Голямата зона“ било името на епопеята.

— А, значи пак за лагерите — рекох.

— Глупчо, лагерите са малката зона. Малката зона впрочем ще я има като част от голямата.

— Ясно — казах. — А ПА е част от малката зона. Познах ли?

— Това — каза Зилберович — е типичен пример за ординарно мислене. ПА не е част от малката зона, а роман за ембрионалното развитие на обществото.

— Какво-о-о? — попитах.

— Чуй ме внимателно. — Зилберович метна сакото си на облегалката на стола и закрачи из стаята. — Представи си, че си сперматозоид.

— Ще ме прощаваш — казах, — но ми е по-лесно да си представя, че ти си сперматозоид.

— Добре де — съвсем лесно прие новата си роля Зилберович. — Аз съм сперматозоид. И ме семеизхвърлят в живота, но не сам, а сред двестамилионна тълпа също такива нищожни опашатчета като мене. И не попадаме в парникови условия, а в киселинно-алкална среда, в която може да оцелее само един. И значи всичките тия двеста милиона почват битка за това единствено място. И всички освен един загиват. А този един става човек. И като се ражда, си мисли, че е единствен по рода си, но се оказва, че пак е един от двеста милиона.

— Що за глупости — възразих. — Хората на Земята не са двеста милиона, а четири милиарда.

— Така ли? — Лео спря и ме изгледа с недоумение. Но веднага намери с какво да възрази. — На цялата Земя — да. Но тук става дума не за цялата Земя, а само за нашата страна и точно затова епопеята се казва „Голямата зона“.

— Виж какво — казах му, — такива глупости дрънкаш, че чак главата ме заболя. Голямата зона, ПА, сперматозоиди. Какво общо има между тези понятия?

— Не разбираш ли? — попита Лео.

— Не — казах, — не разбирам.

— Добре — търпеливо каза Зилберович. — Ще се опитам да ти обясня. Цялата епопея и всеки роман поотделно — това са много най-различни пластове. Биологически, философски, социални и политически. Затова е смесицата от най-различни понятия. Освен това говорим за литература, изпълнена с голямо обществено напрежение. Затова вътрешноутробната част от човешкия живот се разглежда като предварителен арест. От предварителния арест човек попада в доживотен затвор. И единствено в смъртта възтържествува свободата.

— Е — въздъхнах. — Животът в нашите конкретно исторически условия може да се разглежда и като доживотен затвор. А тези сперматозоиди — те като живи хора ли се описват?

— Разбира се — каза Зилберович и кой знае защо, също въздъхна. — Обикновените хора се борят, за да влязат в затвора, а изгубилите борбата стигат до свободата. Разбираш ли?

— Да — казах. — Горе-долу. Макар и трудно. Обаче ми обясни по-елементарно: този роман, всичките тези романи за съветската власт ли са, или против нея?

— Ама че си глупак! — възкликна Зилберович и се плесна по бута. — Разбира се, че са против нея. Ако бяха „за“, щях ли да ти разправям за тях?

Не искам да ме разбирате превратно, но когато Лео съвсем хлътна по този Леонардо Толстой и само ходеше при него и говореше само за него, го приех като неочаквана изневяра. Проблемът беше, че без сам да го съзнавам, бях свикнал Лео винаги да ми е подръка, като предан поклонник, когото можеш да пратиш за цигари или за водка и да го изхвърлиш от ума си, когато не ти е нужен. Бях свикнал с това, че винаги може да ида при него, по всяко време, да му прочета нещо ново и да слушам възторзите му. А той изведнъж почна да се променя. Е, все така с желание ме изслушваше и дори ме хвалеше, но вече не беше същото. Вече не казваше: великолепно, гениално, потресно, а: добро е, бива, сполучливо е станало. Виж, Карнавалов…

И ми натриса някакъв цитат от Карнавалов.

Нещо повече — откакто стана приближен на самия Карнавалов, в отношението му към мен се появи някакво господарско снизхождение.

Всичко това си го спомнях в самолета, докато летях от Франкфурт за Торонто.