Владимир Войнович
Москва 2042 (59)

Степанида Зуева-Джонсън

В главата ми са се смесили най-различни и противоречиви спомени и не знам кои да смятам за първични и кои за вторични.

Помня, че през нощта се бях заключил в кабесена и тайно от Искрина четях собствената си книга, а после я скрих зад телевизора. А друг спомен противоречи на първия и ми казва, че изобщо не съм чел тази книга, а съм проучвал материали за нея в библиотека „Ленин“ заедно с Дзержин Гаврилович. До библиотеката ни откара пак Вася и по пътя, като се късаше от смях, ме попита знам ли кой е основният признак на комунизма. Разперих ръце и Вася, след като погледна седналия отзад Дзержин, ми каза шепнешком, че признакът бил заличаването на границата между първичния и вторичния продукт. Дзержин все пак го чу и му показа юмрук — беззлобно обаче, както видях. Когато слязохме от паромобила, реших да се изфукам пред Сиромахин, че познавам библиотеката, и бързо тръгнах към главния вход.

— Не, ние не сме оттук — позасмя се Дзержин. — Това е общият вход.

— Не можем ли да влезем като всички? — попитах.

— Можем, разбира се — каза Дзержин, — но няма защо. Тук държат само съчиненията на Гениалисимуса и за Гениалисимуса, а на нас ни трябват други неща.

Завихме на ъгъла, минахме покрай почти цялата сграда и накрая се шмугнахме в някаква почти незабележима врата със скромна табелка „Отдел за предварителна литература“.

Последва сложна система коридори, във всеки от които ни спираха и внимателно ни проверяваха документите.

Накрая попаднахме в главното хранилище — редица съединени просторни зали.

Впрочем дори в миналия си живот, макар да бях влизал безброй пъти в тази библиотека, не бях виждал цялата тукашна колекция и имах доста неясна представа за нея от каталозите. А сега видях всичко. Събраните съчинения на всички световни класици от Омир до Солженицин. От древни пергаменти до евтините издания от най-ново време.

Във всяка зала седяха читатели: по един, по двама, по трима души, не повече. Всичките от БЕЗО и поне майори.

Всички бяха струпали пред себе си книги и ги конспектираха, очевидно с намерението да използват прочетеното в идеологическата борба.

Но една читателка, подполковник от БЕЗО, доколкото можах да разбера, използваше служебното си положение за лични цели. Четеше (видях заглавието) „Ана Каренина“ и забравила всякаква бдителност, плачеше на глас.

На мен естествено ми се щеше да се позадържа в общото хранилище, но Дзержин ме караше да бързам. Минахме през още няколко зали и по няколко коридора и най-после спряхме пред врата с табелка: „Мракобеснически съчинения на С. С. Карнавалов“.

Тук не само ни провериха документите, но и ни претърсиха и като намериха у Дзержин пистолет „ТТ“, го помолиха да го предаде на началника на охраната.

Едва след това влязохме в залата (по-точно в поне три съединени зали), където се пазеха не само изданията на всичките шейсет канари на руски и на още стотина други езици, но и много книги за самия Сим: мемоари, изследвания, сборници статии и дисертации.

Но се оказа, че и това не е всичко.

В стаята след тази зала Дзержин Гаврилович ме запозна с една кльощава остроноса млада жена, която се представи като лейтенант от БЕЗО Съветина Кулябко.

По молба на Дзержин тя ми разказа, че в тази стая се пазели агентурните Данни за Сим: за произхода му, за биографията, за начина на живот, навиците, склонностите, силните и слабите страни на характера, сексуалните особености, характеристиките му от училище, от комсомола, от сиропиталището, от института, сведенията за връзките му — сърдечни, приятелски, делови и случайни. Имаше образци от почерка му, отпечатъци от пръстите му, протоколи от разпитите на последователите му и безброй снимки и диапозитиви, направени с открити и скрити камери и апарати, дори нощни, с инфрачервени лъчи. Тя веднага предложи да ни покаже някои диапозитиви, след което закачи на стената един малък екран, дръпна завесите, включи прожекционния апарат и започна да слага в него разни слайдове.

Беше ми много интересно.

Видях Сим Симич в най-различни времена и ситуации. Ето го още съвсем млад, сред група възпитаници на сиропиталището. Ето го в лагера (анфас и профил). Следлагерна снимка за паспорт — уморено, изтощено и в същото време сурово лице. След това дупка във времето. А после — снимки от почти всеки ден в живота му. Десетина от сватбата с Жанета. Снимка от деня на триумфа — с първата си книга в ръка. Зад писалището. На ски. На колело. Как държи някаква котка. После пак арестът, затворът и дори как го изтикват с парашута му от самолета. И естествено как участва в безброй митинги, конференции и пресконференции плюс срещата в Белия дом с президента на Съединените щати.

Обаче някои от снимките, направени със скрита камера и инфрачервена светлина, бяха прекалено откровени.

Ако почна да разказвам подробно какво точно видях на екрана, тази книга щеше да има поне сто хиляди читатели повече. Жалко, че природното ми целомъдрие не ми позволява да описвам такива неща. Но все пак трябва да кажа, че Симич доста ме смути. След като знаех колко е религиозен и какъв аскет е (което е известно на всички), бях направо шокиран да го видя в не съвсем достоен вид не само с Жанета, но и с други особи от противоположния пол. Бяха десетина и дори познавах лично някои от тях. Ето я една известна наша новелистка, една прочута американска кинозвезда, а третата… лицето на третата не се виждаше, но и от противоположната страна човек просто нямаше как да не я познае.

Щом видях Степанида, при това в такъв вид, внезапно ме обзе неукротима ревност и чак се разтреперих и заскърцах със зъби.

— Какво ви е? — уплаши се лейтенант Кулябко.

Смутих се и казах, че ми е било неприятно да видя последния кадър, тъй като навремето съм бил доста близък с тази жена.

— Знаем — каза Дзержин.

А лейтенант Кулябко каза, че имат и диапозитиви с подробности от това мое познанство и че може веднага да ми ги покаже.

— Не! Не! — викнах. — Само не това! Всъщност не може ли тези кадри да се унищожат?

— А, не, драги ми! — засмя се Дзержин. — Тези кадри принадлежат на историята и ще е престъпление да се унищожат. Е, добре — каза той едновременно и на мен, и на лейтенант Кулябко. — Погледахме снимки, дайте сега да почетем нещо. Донесенията на Степанида например.

— На Степанида? — смаях се. — Нима тя е писала донесения?

— Естествено — каза Дзержин. — Степанида Зуева-Джонсън беше наша разузнавачка. Изключителна жена. Заедно с вербувания от нея бивш морски пехотинец Том Джонсън тя достави много безценни сведения.