Владимир Войнович
Москва 2042 (70)

Унило време

Степанида беше живяла в Отрадное повече от двайсет години. И през всичките тези години пунктуално беше записвала наблюденията си за живота в имението, като наричаше стопанина или Господаря, или просто Той (с главни букви). С времето обаче записките й ставаха все по-къси, еднообразни и унили. Понякога дори в тях се промъкваха оплаквания, че най-добрите й години са си отишли напусто, и намеци, че й се иска да се прибере вкъщи.

Ето нещо съвсем лаконично: „Нищо ново освен това, че всички стареем.“

През всичките тези години Господарят неотклонно се придържаше към режима си: ставане от сън, молитва, тичане около езерото, закуска, работа, яздене на Глагол, а после пак работа, работа с кратки прекъсвания за обяд и почивка, и чак привечер, както винаги, учене на нови думи от речника на Дал и преди лягане „Добре темперираното пиано“.

И никакви развлечения. Никакъв далекообразопоказвател — Той не го обичал и не обичал и другите да гледат. Степанида се оплакваше, че двамата с Том гледали тайно дори ежеседмичния сериал „Далас“, като съвсем намалявали звука.

Имаше само един (впрочем доста дълъг) период на оживление и надежди — когато московските вождове започнаха да се гътват един подир друг. През този период Той вечер сядал пред далекообразопоказвателя, с удоволствие гледал погребенията, внимателно слушал всички съобщения и коментари за промените и интригите в Кремъл и от време на време сръгвал Зилберович в ребрата и питал:

— Какво казаха?

В местния език не Го биваше много.

През тези дни Той живвал, отделял по-малко време на изсичането на канарите и повече внимание на Глагол, често се шегувал и дори сексуалната Му активност се повишавала.

Но всичко свършвало по един и същи начин. След като заравяли поредния старец, ламтежниците слагали на негово място друг, още по-стар, и всичко си вървяло както преди.

Последният момент на надежда на Господаря бил, когато след върволицата немощни старци властта най-после взел млад и здрав вожд с две висши образования. Далекообразопоказвателните коментатори се изтрепвали да хвалят новия — колко бил умен и остроумен, как си поръчвал костюмите само в „Диор“, как четял Волтер в оригинал и тайно ходел на черква. И Господарят пратил на този вожд тайно послание с указание да разпусне комунистическата партия и да възстанови в Русия традиционното за нея монархическо управление.

Но не получил отговор, а и скоро станало ясно, че журналистите са попрекалили с хвалебствията по отношение на новия вожд. Вярно, носел костюми от „Диор“, но май не ходел на черква, а в оригинал четял само Ленин.

Щом разбрал това, Господарят наредил да изхвърлят далекообразопреобразователя на боклука, престанал дори да пита какво става в Москва и се върнал към безкрайния си труд.

След този период, отбелязва Степанида, в настроенията на Господаря настъпил рязък прелом. Той продължил да трупа канарите си, но с все по-големи усилия и с все по-малко желание. Пък и паметта му почнала да отслабва и вече все по-трудно и по-трудно запомнял пословиците — научи шест нови, обаче забрави осем стари. Понякога реши да използва някоя, намръщи се, щрака с пръсти — обаче не може да си я спомни. Добре поне ако Зилберович бил наблизо — без Зилберович ставало лошо за всички.

Господарят все по-рядко яхал и Глагол, а после репетициите съвсем секнали и в Отрадное станало съвсем скучно.

Беше ми тежко и тъжно да чета донесенията на Степанида как Той все повече губел вяра в предназначението си и почнал да пие (тя все по-често изнасяла от кабинета Му шишета от уиски и сода).

И изведнъж — следващото писмо.