Владимир Войнович
Москва 2042 (36)

Дворецът на любовта

На излизане от кабесена се сблъсках с лелката, която отбираше от чужди езици. Изглежда, специално ме чакаше. Защото щом ме видя, закрещя пискливо и недружелюбно, така че цялата зала да я чуе:

— Аааа, не ти харесва наш’та храна, а?

Не отговорих нищо и излязох на улицата. Тя се измъкна след мен. Тръгнах по бившата улица „Горки“, която сега се казваше проспект „Първи том на Събраните съчинения на Гениалисимуса“. (По-късно разбрах, че в комунистическа Москва има 26 проспекта на отделни томове от съчиненията на същия автор.)

Лелката се повлече след мен и замърмори:

— Гледай го па тоя бе! Дълги гащи носи, не ще да си предава говната, не харесва храната ни.

Обърнах се и й казах:

— Виж какво, лелче. Остави ме на мира, за Бога, и без тебе ми е гадно.

На нея сякаш само това й трябваше.

— Охоо, вижте го бе! — закрещя тя, за да привлече вниманието на околните. — Дълги гащи носи, не ще да си предава говната, храната не му харесвала, че и бог някакъв споменава! Гадело му се! От нащ’то свинско му се гадело!

Не издържах и й казах:

— А бе я се е… в…! — И минах на другия тротоар.

Моля да ме извините за този толкова груб израз. В предишния си живот никога не бях казвал нещо такова на дама. Но тази идиотка направо ме изкара от нерви.

Вървях по проспект „Първи том“. Бях разстроен. Не ми беше уютно в това комунистическо царство. Разбира се, бях дошъл тук само за месец, но се боях, че няма да мога да издържа и толкова на вегетарианско свинско.

Не, не че исках някакви предимства. Исках да бъда като всички тук. И, разбира се, да не се забърквам в нищо. Моята работа беше да съм обективен и безпристрастен регистратор на факти. И за тази цел бях готов на всякакви най-неочаквани и рисковани изпитания. Пък и никога не съм бил особено придирчив към храната — но организмът ми просто не приемаше това комунистическо свинско и шчите „Ода“.

Може би виновен беше светогледът ми. Той ми беше изостанал още когато живеех при социализма. А после, когато попаднах в капитализма и ежедневно се подлагах на пагубното разлагащо влияние на буржоазната пропаганда и храна, това може би се беше отразило не само на мислите, но и на стомаха ми и той се беше изнежил.

Може би не обяснявам всичко това много научно, но настроението ми, както ви казах, беше скапано.

В това настроение вървях от онази страна на проспекта, където при социализма беше Елисеевският магазин.

Въпреки мрачното си настроение се оглеждах, забелязвах някои неща и си ги отбелязвах.

Учуди ме например, че улица „Немирович-Данченко“ си е останала непреименувана, въпреки че този древен деец, както се знае, е един от родоначалниците на метода на социалистическия реализъм, осъден решително от партията и сменен с комунистически реализъм. Но когато стигнах до бившия Съветски площад, се учудих още повече. Познатият ми още от стари времена паметник на Юрий Долгоруки на коня го нямаше. Тоест самият кон си беше там, но го беше яхнал не Юрий Долгоруки, а Гениалисимусът. В едната си ръка държеше своя книга, а в другата — меч. А площадът сега се казваше „Научни открития на Гениалисимуса“.

Казано откровено, не ми стана съвсем ясно какво отношение има този паметник към научните открития. Е, за книгата — да допуснем. Но какво общо имаха конят и мечът?

После вниманието ми беше привлечено от сградата, в която навремето беше ресторант „Арагви“. Сега там нямаше никакъв ресторант, разбира се, но на фронтона под самия покрив с еднометрови букви беше написано:

ДВОРЕЦ НА ЛЮБОВТА

Признавам, че не разбрах веднага какво означава това. Но като наближих сградата, видях вдясно от масивната врата табелка, на която прочетох буквално следното:

— Охо! — казах си. — Това вече го приемам за комунизъм!

Настроението ми се повиши чувствително.

Помислих си, че това заведение работи само вечер, но прочетох, че сексуалното обслужване на населението се провежда от 8,30 до 17,30 с обедна почивка от 13 до 14 часа.

Погледнах си часовника. Беше точно девет и четирийсет и две. Не най-подходящото време за тия работи, но впрочем защо пък не?

На равнището на втория етаж висеше плакат, изобразяващ работника с вдигнат юмрук. Надписът под плаката ми беше почти познат:

Видях закачени и правилата за поведение в ДЕПДНКК (така съкратено се наричаше това странно предприятие). В тях се казваше, че сексуалното обслужване на посетителите се провежда както по колективни заявки на предприятия, учреждения и обществени организации, така и индивидуално.

Неволно си спомних шофьора Кузя и неговия приятел, които в пункта за миене се опитваха да ме придумат да участвам в най-гадна оргия. Ама че хора! Защо да се занимаваш в група с такова интимно нещо, след като си има съвсем узаконени форми на индивидуално удовлетворение на потребностите?

Така си мислех, докато четях правилата, от които научих, че обслужването се провежда само след предявяване на справка за предаден вторичен продукт и че в ДЕПДНКК се забранява:

1. Довеждането и обслужването на външни партньори.

2. Обслужването с връхни дрехи.

3. Обслужването в коридорите, на стълбите, под стълбите, в кабесенитс и др. места, освен на определените специално за тази цел.

4. Използването на самоделни противозачатъчни средства, а също така и на оръдия на садизма и мазохизма.

5. Свиренето на музикални инструменти.

6. Повреждането на комунистическото имущество.

7. Строго се забранява решаването на възникналите конфликти с помощта на сексоборудване.

Тук, също като в прекомхрана, на вратата стоеше чичка с лента на ръкава и с кондукторски клещи. Подадох му същото парче вестник, но от другата страна и той, също като прекомхрановския дежурен, го продупчи, без да гледа.

Вътре приличаше на нещо като поликлиника. Широк коридор, покрит с линолеум, и стени, боядисани с тъмносиня блажна боя. От двете страни на равни разстояния бяха бежовите врати на кабинетите, а вляво от входа, веднага зад очуканото стълбище, имаше дървено гише със стъклено прозорче и надпис: РЕГИСТРАЦИЯ.

Срещу мен с куп канцеларски папки идваше млада жена с бяла престилчица, която едва покриваше оръдието й за производство.

— Слаген! — каза ми тя.

— Слаген — казах и аз и се опитах да я хвана за нещо. Но тя ловко ми се изплъзна, погледна ме според мен много учудено и недоволно и се заизкачва по стълбите, като ми предостави възможността да я видя откъм най-добрата й страна.

— Като не щеш, не щеш — казах и отидох на регистрацията, където седеше възрастна жена с очила с рамки, изрязани от картон, и плетеше нещо. Беше ми малко неудобно, но преодолях смущението си и й казах, че бих искал да се обслужа.

Без да каже нищо, тя ми тикна в ръката някакъв лист. Беше бланка естествено, впрочем относително къса. Докато отговарях на въпросите, попълних трите си имена (вместо малкото звездното, разбира се). За да не привличам внимание, намалих възрастта си точно с шейсет години. В графата „венерически заболявалия“ естествено написах „не“.

Върнах бланката на регистраторката. Тя я наниза на един дълъг ръждясал шиш, остави плетката, излезе от гишето и без да каже и дума, тръгна по коридора, като дрънчеше с връзка ключове.

Отвори ми врата №6, пусна ме да вляза и си тръгна все така без да каже нищо. Затворих вратата и се огледах. Стаята беше малка, с един прозорец без завеси. В ъгъла имаше тясно легло, покрито с мушама, а до него пластмасова кофичка. Не се виждаха никакви възглавници и одеяла. Над кревата в рамка висеше портрет на Гениалисимуса: разкопчан, с космати гърди, а под портрета имаше изречение на Гениалисимуса:

ЛЮБОВТА Е БУРНО МОРЕ

По стените бяха накачени плакати. А до вратата в дървена рамка висеше някакъв текст. Това бяха комунистическите обещания на колектива труженички в ДЕПДНКК. В чест на 67-ия конгрес на КПГБ колективът обещаваше:

1. Да повиши трудовата дисциплина и културата на удовлетворяване на нарасналите потребности на клиентите.

2. Да повиши ежедневната пропускаемост на всяко легломясто с не по-малко от 13%.

3. Да повиши събирането на генетичен материал с 6%.

4. Да работи с икономисани материали.

5. Да изучи и конспектира книгата на Гениалисимуса „Сексуалната революция и комунизмът“. Изпитът да се вземе с не по-малко от мн. добър (5).

6. Редовно да издава стенвестник.

7. Всички труженички да покрият нормите за значката „Готов за труд и отбрана на Москореп“.

8. Да проявява висока бдителност и своевременно да информира органите на БЕЗО за подозрителни клиенти.

Като видях, че никой не бърза да ме обслужва, започнах да разглеждам плакатите.

На тях бяха изобразени картини от ежедневната дейност на работничките в учреждението. Среща на директора на ДЕПДНКК, два пъти Героя на комунистическия труд, Заслужил работник на сексуалната култура и член на Върховния петоъгълник Венера Михайловна Спермина с избирателите — трудещите се от Първи завод за сачмени лагери. Колективът на ДЕПДНКК на бригада за вадене на цвекло. На Първомайската манифестация. Сексинструктор 2-ри клас Еротина Керестеджян чете лекция на тема: „Гениалисимусът — любимият ни мъж“.

След като разгледах всички плакати, седнах на ръба на леглото и зачаках.

Никой не идваше.

Тъкмо се наканих да отида да видя какво става, когато вратата се отвори и надникна регистраторката.

— Свършихте ли вече? — попита тя и ме погледна над очилата си.

— Какво да съм свършил? — попитах и аз.

— Как така какво? — каза тя строго. — Това, за което дойдохте.

И без да изслуша отговора ми, хлопна вратата.

Настигнах я в коридора.

— Защо се подигравате с мен? — Хванах я за лакътя. — Как мога да свърша, след като не дойде никой?

Тя ме погледна някак учудено.

— А вие кого чакахте?

Беше мой ред да се учудя.

— Как така кого? — казах. — Чаках някоя от обслужващия персонал.

Според мен тя пак не разбра нищо. Дълго и внимателно ме гледа, все едно съм побъркан, а после каза:

— Комсър клиент, вие да не сте паднали от луната? Не знаете ли, че общите потребности на клиентите са на самообслужване?

— Ей го! Ей го! — чух див вопъл и видях как в заведението се втурва жената с чуждите езици. А сега и с двама милиционери.