Владимир Войнович
Москва 2042 (66)

Непреклонният

Едисон Ксенофонтович не можа да ми отговори, защото точно в този момент зад една от вратите се разнесе ужасен, нечовешки вопъл.

— Какво е това? — попитах с недоумение и погледнах професора.

— Не обръщайте внимание. — Професорът се усмихна малко смутено и понечи да ме поведе по коридора, но вопълът се повтори, вече толкова силен, че просто не можех да не му обърна внимание.

— Вижте — казах, — какво все пак става тук? Според мен вътре измъчват някого.

— Как изобщо можете да си помислите такова нещо? — Ученият разпери ръце. — Е, щом сте толкова любопитен, нека влезем и видим какво става.

И отвори с крак вратата, иззад която долитаха воплите.

Ужасните ми подозрения незабавно се потвърдиха. Насред стаята — светла, с боядисани с блажна боя цокли — имаше дървен стълб, на който беше завързан вече не млад гол човек с бледо отпуснато тяло. До него стоеше огромен тип с бяла престилка — държеше нагайка, че и с оловно топче на края.

— Какъв кошмар! — казах и погледнах професора. — А ще ми разправяте, че нямало мъчения! Какво правите с този нещастник?

— Абсолютно нищо. Ето вижте. — И с тези думи Едисон Ксенофонтович взе нагайката от якия тип и замахна.

— Олеле! — писна вързаният. — Не ме бийте! Страх ме е! Отказвам се от убежденията си! Признавам, че комунизмът е най-прекрасната и съвършена обществено-икономическа формация!

— Защо пищиш, нищожество такова? — попита го професорът. — Защо толкова лесно се отказваш от това, което ти е скъпо? Вижте го — обърна се той към мен. — Гърбът му е съвсем здрав, няма дори следа от удар с нагайката.

— Пищя, защото ме е страх от болката — с ридание каза вързаният, обърна към мен разкривеното си от страдания лице и видях, че това е представителят на западногерманската фирма, който беше летял с мен с надеждата да разбере как ще работи в бъдещето съветският газопровод. Той също ме позна, разтресе се целият и почна да ме моли да се застъпя за него, като редуваше молбите си с несвързани уверения колко по-висша била комунистическата система от всички останали.

— Развържете го и го отведете в стаята за почивка! — нареди Едисон и когато развързаха нещастната жертва и я изведоха, се обърна към мен. — Виждате ли какъв гнил човешки материал ни предоставят прехвалените ви капиталисти?

Каза го с такъв укор, че неволно се почувствах отговорен за капиталистите и за всичките им пороци, макар да не си спомнях някога да съм ги хвалил.

— Какъв всъщност е проблемът и какво общо имат капиталистите? — попитах, все едно се оправдавах.

— Жалки хора — каза професорът. — Щом видят нагайката, веднага се отказват от убежденията си.

— Има си хас! — казах. — Как няма да се откажеш, като видиш такава нагайка. Може да са капиталисти, обаче и те не са от желязо. Нали ги боли, като ги бият.

— Всички ги боли — поучително отбеляза професорът. — Но има и такива, които издържат. Ей сега ще ви покажа.

И бутна една врата към съседната стая, която се оказа съвсем същата като първата.

Там също имаше стълб. И на стълба също беше вързан човек. Но този човек изглеждаше наистина ужасно. Целият му гръб беше подут от удари с нагайка — много повече от гърба на Зилберович, който бях видял навремето. Резките от ударите се бяха подули, от някои течеше сукървица. А освен тях на плешките на човека бяха изрязани и кървяха две звезди.

— О, Гена! — викнах. — Кой е този човек? И защо го измъчвате така?

В този момент човекът обърна към мен подпухналото си от побоите лице със счупен нос и след доста вглеждане успях да позная младия терорист, спътника ми от космоплана. Той не каза нищо, само ме гледаше, а после побелялата му глава се кривна на рамото му и той изгуби съзнание.

— Защо го подлагате на такива мъчения? — попитах тихо.

— Мъчения? — възкликна професорът. — Ние? Как можете да си помислите такова нещо? Ние не се занимаваме с такива неща. Ние не сме инквизитори, а научно учреждение. Изпитваме твърдостта на убежденията на различни хора и по опитен път доказахме, че комунистите като този младеж проявяват недостъпни на другите твърдост и воля. Той не се отказа от убежденията си, не се усъмни в тях дори за секунда.

— Аха! — казах. — Значи сте го подредили така с научна цел. А не сте ли пробвали с нажежено желязо или с разтопено олово?

— Браво! — зарадва се професорът. — У вас говори експериментаторът. Всъщност предложението ви ми се струва доста, така да се каже, ценно. Прав сте, прав сте. Сега ще наредя да нажежат някое желязо до бяло и да му го натикат в…

— Едисон Ксенофонтович! — викнах. — За Гена, не правете такова нещо! Недейте! Аз само се пошегувах, при това глупаво.

— Не, не, виждате ли, ние се чудехме какво още да направим с него, но фантазията ни, така да се каже, секна. А ето че вие идвате, поглеждате нещата поновому и веднага ни давате свежа идея.

— Вижте, професоре — казах развълнувано, — много ви моля, оставете този човек на мира. Той, разбира се, е направил много злини през краткия си живот, но доколкото виждам, вече е изкупил всичките си грехове. Защо да го подлагате на толкова мъчителна смърт?

— Ама какво говорите! — горещо възрази Едисон Ксенофонтович. — Да не си мислите, че ще го убием? Такъв ценен екземпляр? Ами че ние го пазим като зеницата на окото си. Отначало само ще го проверим още мъничко, а после ще го излекуваме, ще го храним, ще вземаме от него генетичен материал. Такава порода ни е много нужна. Защото, да ви кажа, нашето поколение линее, особено младото, сред младите се наблюдават признаци на морална неустойчивост и идейни колебания… А когато вземем от него достатъчно генетичен материал, тогава вече ще го…

— Ще го анихилирате? — подсказах.

— Ама стига вече с това анихилиране! — с досада каза професорът. — Ще се отнесем с него съвсем хуманно. Ще го умъртвим безболезнено, ще го балсамираме и ще го изложим в музея като човек с невиждана твърдост на убежденията. Човек, който е издържал всичко докрай, но не е издал дори стон, не е молил за милост, не е предал идеалите си, човек, който е загинал, но е останал верен на убежденията си.

Професорът се разчувства и в едното му око блесна сълза.

— А какво ще направите с капиталиста? — попитах. — Него вече ще го анихилирате, нали?

— Няма да го анихилираме, а ще го преработим и ще го върнем в родината му като вторичен продукт. Ако им трябва такова съкровище, да си го вземат.