Владимир Войнович
Москва 2042 (80)

Краят на Едисон

Нощта беше неспокойна. От ранна вечер, та чак до сутринта във въздуха бучаха тежки самолети. Снишаваха се точно над моя хотел и кацаха, както можах да се сетя, на бившето Ходинско поле. Впоследствие научих, че през нощта в града са кацнали шест въздушнодесантни и две мотострелкови дивизии.

Когато танковите колони тръгнаха по улиците, от грохота вече нямаше никакво спасение.

Стените на стаята ми (пак живеех в хотел „Комунистически“) се тресяха, стъклата дрънчаха, полилеят се клатеше като махало.

Из целия град ту тук, ту там се виждаха зарева от пожари и се чуваха изстрели.

Преди съмване, завит презглава с одеялото, заспах, но не можах да спя дълго. Малко преди седем нещо гръмна някъде толкова силно, че стъклата се пръснаха. По-късно казаха, че някакъв летец идиот минал със свръхзвукова скорост буквално над покривите.

Добре че се бях завил презглава.

Какво можех да направя? Изтръсках стъклата от одеялото, станах и отидох до прозореца.

На площад „Революция“ имаше танкове. В градинката пред Болшой театър войници с канчета се редяха на дълга опашка пред една походна кухня. Но иначе беше тихо.

В седем пуснах телевизора.

На екрана се появиха говорителите Семьонов и Малявина.

— Говори Москва — съобщи Семьонов със същия глас, както всеки ден. — Последните новини. Нашият любим Гениалисимус поздрави с голямата му трудова победа колектива на чорапено-трикотажната фабрика „Червен чорап“, носител на орден „Ленин“, Ордена на Гениалисимуса и Ордена на Трудовата слава. До средата на септември колективът е преизпълнил плана със сто процента…

После съобщиха за успехите на метростроителите и стоманолеярите, за разширяването на движението на донорите и за изложбата на детски рисунки в Третяковската галерия „Художествени дарования на Гениалисимуса“. Показаха и самите рисунки, в които, както каза говорителката Малявина, децата с характерната за тях непосредственост изразявали пламенната си любов към Гениалисимуса и горещата си отдаденост на делото на комунизма и държавната сигурност. И нито дума за бунтовете, пожарите, танковете и самолетите.

Мислех си, че може би ще кажат за тях в края на предаването, но така и не го дочаках. Телефонът рязко иззвъня и чух в слушалката развълнувания глас на Едисон Ксенофонтович или, по-точно, на Едик.

— Витюш, не се стряскай, имам една работа с теб. Много важна и много бърза. Можеш ли да дойдеш веднага при мен?

— При теб ли? — попитах почти саркастично. — Ти имаш ли изобщо представа какво става в този град?

— Да, да — нетърпеливо каза той. — Знам всичко. И въпреки това имаме много, много важна работа с теб. Пред хотела те чака бронетранспортьор с пропуск, подписан лично от министъра на отбраната. С този пропуск няма да имаш никакви неприятности. Чакам те.

Още не бях затворил и на вратата се почука. Отворих я и видях познатия ми полковник от БЕЗО, който каза, че именно на него му е наредено да ме откара в подземното градче.

По пътя бях направо потресен от това как Москва само за броени часове се беше превърнала във фронтови град.

Буквално всички улици и улички бяха натъпкани с войска. Движението се регулираше от офицери с червени ленти на ръкавите.

Неприятности наистина нямахме освен безбройните проверки, заради които пътувахме до подземното градче два часа и половина, ако не и повече.

Едик беше в кабинета си, много развълнуван.

— Е? — попита ме той. — Как пристигна? Нормално, нали? Да де, виждам, че нормално. Ако не беше нормално, нямаше да си тук. Какъв ужас! Този твой Сим…

— Нямам никакъв Сим — прекъснах го.

— Знам, знам, че го прекръсти. Но на него това май дори му хареса. И сега, под името Серафим, той идва. Войските, пратени да го спрат, минават на негова страна без нито един изстрел. Честно казано, просто не разбирам как е възможно. До вчера хората прославяха комунизма, заклеваха се във вярност на Гениалисимуса, възторгваха се от всяка негова дума. А днес бутат паметниците му, изгарят портретите му и на тумби минават на страната на Серафим. Нима всичките им славословия и клетви за вечна преданост са били само масово лицемерие?

— Възможно е — казах. — Народните маси са по принцип лицемерни. Още когато Древна Рус е била кръстена, те с удоволствие са изхвърлили идолите, на които са се молили дотогава, в Днепър.

Иззвъня телефонът и професорът вдигна слушалката.

— Слушам. Какво? Разбира се, разбира се, това трябваше да се направи. И къде е той сега? Аха. А Серафим? Вече? Толкова бързо? Е, ако има нещо ново, обадете се пак.

Затвори телефона и ме погледна объркано.

— Всичко свърши!

— Кое свърши? — попитах.

— Това е краят на епохата. Преди два часа специален космически отряд на БЕЗО е арестувал Гениалисимуса в орбита, свалил го е на земята и го е откарал в Лубянка.

— Интересант! — казах.

— Интересант ли? — развика се той. — Мислиш си, че е много интересно? Може би ще ти е интересно тогава да научиш, че Серафим, следван от разюзданите тълпи на озверелите маси, е минал околовръстния път и сега се придвижва към центъра по шосе „Стратегически замисли на Гениалисимуса“?

— Какви замисли? — попитах.

— Минското шосе — каза Едик.

После замислено отиде до апарата си, взе чашката с розата, отпи и като че ли се успокои.

— Впрочем — каза, след като се опомни — не искаш ли малко?

И протегна чашката към мен.

— Не, благодаря — отказах. — Опитах го вече.

— Знаеш ли — каза Едик, — хрумна ми нещо. Как мислиш, що за човек е Серафим? Сигурно иска да живее дълго, нали?

— Е, той бездруго е живял доста дълго.

— Но сигурно ще иска да живее още по-дълго.

— Че кой не иска? — казах.

— Точно така! — Той се засмя доволно. — Кой не иска? Всички искат, но не на всички е дадено. Значи чуй сега… — Той се огледа, провери дали вратата е заключена и бързо зашепна: — Когато го видиш, му разкажи за мен и за изобретението ми. Кажи му да нареди да не ме закачат и да не ми пречат да работя. А аз редовно ще го снабдявам с еликсир и той ще живее колкото си иска.

— Не дай си Боже! — възкликнах. — Умолявам те, недей да правиш това. Ако живее колкото си иска, ще струпа толкова канари, че всички ни ще затрупа.

— Не си прав — каза той. — Сега няма да му е до канари. Чуй ме хубаво. Това, което ти казвам, е много важно. Ако той заповяда да не ме закачат и ми даде възможност да работя, ще може да живее на практика вечно. — Замълча, погледна ме внимателно, помисли малко и добави: — И ти ще живееш. Докато не почнем промишленото производство, еликсира ще го пием само ние тримата. Аз, той и ти!

— Забрави още един човек — напомних му.

— Кого? А, да! Страхувам се, че вече никакъв еликсир не може да му помогне.

Той вдигна чашката, отпи и пак ми я подаде.

— Пийни, не бой се. Само отначало е гадно. А после, като свикнеш и като осъзнаеш, че еликсирът те прави вечен и млад, ти се струва като най-вкусен нектар.

Телефонът пак зазвъня. Той се хвърли да го вдигне, а аз взех двете чаши и им смених местата. Зад прозореца настъпи някаква суматоха. Пристигаха и тръгваха военни паромобили. С писък профуча линейка. След нея, но вече не с писък, а с вой, мина пожарна кола.

— Да, да — говореше през това време професорът. — Ясно. Непременно ще направя всичко, което ми е по силите.

— Истински ужас! — каза ми, щом затвори телефона. — Тълпите ловят по улиците комуняните с повишени потребности и щатните агенти на БЕЗО и ги разкъсват на място. О, Гена, нещо съвсем се изнервих!

Грабна чашката и я изгълта на един дъх. А после за миг се замисли, вдигна я пред очите си и видя черепа и костите. Очите му се напълниха с ужас. Погледна ме и каза:

— Май сбърках чашите. Изпих погрешната… Изпих смъртта! — викна с всичка сила, хвърли чашата на пода и тя се търкулна под бюрото. Професорът стисна главата си с ръце и закрещя истерично: — О, Гена! Гена! Гена! — Внезапно спря, погледна ме втренчено и тихо попита: — Ти ли го направи?

— Аз — казах и се усмихнах криво, докато го гледах как пребледнява.

От всички невероятни неща, които съм виждал през живота си, това, което стана, е най-незабравимото.

Едисон се тръшна на дивана, стисна слепоочията си и пред очите ми започна да се превръща в старец. Гледах невярващо как косата му бързо започна да расте, да побелява и да окапва. Лицето му повехна и се сбръчка като печен картоф.

Внезапно остатъците от силите му се пробудиха и жалкият старец се разтрепери целият, скочи със стиснати юмруци, изгледа ме с омраза и ме заплю — и изплю всичките си зъби, които с трополене се посипаха по пода.

Това беше последният изблик на живота.

Той погледна зъбите си на пода, погледна и мен, но вече без омраза, а с кротко смирение.

— Ех, ти! — каза и се усмихна с беззъбата си уста. — Их щербе^[1] — добави тихо. Легна на дивана, сви се на кълбо и умря.

Стана ми малко мъчно за него, разбира се. Все пак се бяхме срещали в предишния ми живот и дори бяхме пили заедно навремето. Но пък знаех, че трябва да унищожа този еликсир, този боклук — и създателя му също. Ако хората не са равни в живота, трябва да са равни поне в смъртта. Но сега нямах време нито да философствам, нито да тъжа, понеже вече и в подземния град се чуваше стрелба.

Хванах някакво подпряно в ъгъла желязо и първо фраснах колбата, в която вреше животът, а после и колбата, в която бълбукаше смъртта. Стъклата се пръснаха по пода и между тях се образуваха две локви. Те се уголемяваха и сякаш се стремяха да се слеят. И двете бяха прозрачни. И не се различаваха по нищо. Но в едната беше животът, а в другата — смъртта. Миг преди да се докоснат, разбрах, че ще се случи нещо ужасно, и отскочих към вратата. Локвите се съединиха и избухнаха в непоносимо бял огнен стълб, който се удари в тавана и го прогори като хартия. В огъня почна нещо като верижна реакция — стълбът се превърна във вихър, в смерч, който тръгна из стаята, като изгаряше за секунди всичко, до което се докоснеше. Видях как овъгленият паркет се надига, как лумна краят на бюрото, как пламнаха пердетата и как стъклата почнаха да се топят. И с обгорени ресници и вежди изскочих навън.

На подземната улица цареше паника. Навсякъде тичаха хора — и с оръжие, и без оръжие. С огромна скорост покрай мен мина тежък бронетранспортьор — картечниците му стреляха неизвестно по какво и кого. Транспортьорът, с който бях пристигнал, стоеше все така до тротоара и кротко пускаше кълбета пара. Скочих в кабината и викнах заповедно на полковника:

— Давай!

Той не отговори. Погледнах го и чак сега видях струйката кръв, стичаща се от слепоочието му.

Едва успях да го откъсна от кормилото и да го изблъскам от кабината. После се ориентирах в педалите и лостовете, обърнах машината и я подкарах към изхода от подземието.