Владимир Войнович
Москва 2042 (39)

Слава

Всички средства за масова информация в Москореп говорят само за мен. По-точно, за мен и за Гениалисимуса. Започват винаги с него.

В началото на сутрешната програма по всичките дванайсет канала на москорепската телевизия говорителите Семьонов и Малявина тържествено четат бюлетин за състоянието на здравето му, което винаги е над всякакви похвали. Пулсът и кръвното му налягане винаги са мъничко по-добри, отколкото трябва. Белите дробове, черният дроб и бъбреците работят превъзходно, анализите на кръв и урина са отлични. Вестниците и телевизията мълчат по въпроса за възрастта на Гениалисимуса, а хората, които питах (Искра, Смерчов и Сиромахин), само вдигат рамене и казват, че никога не са се интересували от това и че по принцип броят на преживените от Гениалисимуса години няма никакво значение, защото той е вечно жив.

Казах на Искра, че по мое време вечно живи са се водели само мъртвите, например Ленин. Тя с основание отбеляза, че в такова твърдение няма никакъв смисъл, понеже вечно живи могат да са само тези, които живеят вечно.

Казах, че историята познава много владетели, които са се водели вечно живи или безсмъртни, но че в края на краищата всички те се умирали. Забележката ми я разсърди.

— Как може да правиш такива сравнения! — възмутено възкликна Искра. — Нима не разбираш, нима не чувстваш, че никога досега не е имало човек като Гениалисимуса? Нашата преса ненапразно го нарича човека на всички времена.

Понечих да възразя, че лично аз съм надживял мнозина вечно живи, които впоследствие си умираха най-обикновено от инфаркти, инсулти, бъбречна недостатъчност или преплитане на червата. Въздържах се обаче от тази си забележка, понеже от опит знаех, че подобни мисли във всички времена се водят бунтарски, пък и аз самият си бях патил от тях.

Сега също ще се въздържа от такива твърдения и ще се позова само на официалните съобщения за живота на Гениалисимуса. Той е ръководител на само на Москореп и на Първия кръг на враждебността — народите на другите два кръга също го смятат за свой вожд и учител. Те го обожават и вярват, че ръководени от неговите идеи, някой ден и те ще си изградят такъв прекрасен живот като на комуняните. Те знаят, че той винаги мисли за тях, че внимателно наблюдава живота им до най-малките подробности и че посвещава цялото си време на борбата за всеобщо благо. Тази борба, доколкото разбрах, се състои изцяло в писане на отговори на поздравленията, които трудещите се от цял свят редовно пращат на вожда си по повод рождения му ден, написването на поредното съчинение или награждаването му с някакъв орден (което става почти всеки ден). Освен това той ежедневно разпраща по всички краища на света най-различни послания, приветствия и призиви към участниците във всякакви движения, конгреси и конференции.

Сред обикновените смъртни обаче несъмнено най-прочутият съм аз. По телевизията говорят за мен от сутрин до вечер. Вестник „Правда“ ежедневно ми посвещава почти по два линейни метра във всяка ролка. Лингвисти, литературоведи и критици разказват за житейския ми път, творческите ми постижения и борбата ми с бившите корупционисти в пространни статии и разгърнати рецензии. Вярно, не назовават никакви мои книги и не привеждат никакви цитати. Понякога дори стигат до странното твърдение, че съм бил първият, който отразил (макар и не много сполучливо) в литературата образа на Гениалисимуса, което, честно казано, изобщо не си спомням. И въпреки че никога не съм ламтял за слава, да ви кажа, приятно е, като включиш телевизора, веднага да си чуеш името. Или да си видиш снимката във вестника-ролка. Приятно е да научиш, че в чест на настъпващия ти юбилей трудещите се поемат комунистически обещания за по-голям добив на въглища и стомана, обещават да потребяват по-малко първичен продукт и да предават повече вторичен. За кратко време станах толкова прочут, че въпреки жестокия недостиг на хартия буквално ме затрупваха с писма и телеграми, а излезех ли навън, ръката ми се подуваше от автографи и ръкостискания.

Веднага трябва да ви кажа, че повече нямах никакви неприятности с дрехите. На другия ден след злополучната ми разходка из Москва Искрина ми донесе къси униформени панталони и гимнастьорка с пагони на младши лейтенант. Не кой знае какво звание, но му се зарадвах, понеже в предишния си живот не бях успял да се издигна и до ефрейтор. А сега, докато се разхождах по улиците, току си поглеждах раменете, за да се уверя, че звездичките ми са си на мястото.

Изобщо житейските радости се познават в сравнението. Ако първата сутрин от пребиваването си в Москореп не бях тръгнал да се разхождам, никога нямаше да разбера колко по-приятно е да си комунянин с повишени потребности, отколкото да се ползваш от общите такива.

В хотел „Комунистически“, където сме настанени с Искрина, разполагаме с удобна светла стая, застлана с килим, и с две картини на стените — Гениалисимусът сред природата в мирна обстановка и в разгара на някакво сражение, с бойна униформа, как протегнал ръка напред сочи на воините си пътя към победата. Имаме и чудесна баня. Вярно, топла вода няма, но пък навън е толкова горещо, че с удоволствие взимам студен душ. Колкото до потребностите, научих, че ръководството на Москореп ги дели на няколко категории. Общите потребности са дихателни, хранителни (твърдо- и течно-), дрешни (облекло) и жилищни. С тях се удовлетворяват без изключение всички комуняни и правото им на тези потребности е посочено в член първи на Конституцията на Москореп: „Всеки човек има право да диша въздух, да се засища с храна и да удовлетворява жаждата си, да покрива тялото си със съответстващите на сезона дрехи и да живее в затворени помещения.“

Тези потребности са установени научно и се удовлетворяват изцяло. Потребностите, чието удовлетворяване обаче не е задължително, се определят според заслугите. Те са съответно: повишени, висши и извънкатегорийни. Хората, които попадат в посочените разреди, се оплакват, че потребностите им невинаги се удовлетворяват. Понякога се наблюдават отделни недостатъци (като в нашия хотел) в снабдяването с топла вода и електричество, проблеми с асансьорите и така нататък.

Лично аз не се оплаквам. Обслужването в хотела е прилично, почти като при капитализма. Всяка сутрин червендалестият келнер Пролетарий Илич (Искрина го нарича Проша) вкарва в стаята ни количка със закуската: шунка с яйца, масло, червен хайвер, топли хлебчета и ябълков конфитюр, обаче, кой знае защо, истинско кафе няма, както и истински сапун. Проша винаги ме пита: „Какво кафе ще обичате, царевично или ечемичено?“ Казвам му, че предпочитам кафе от кафе. Той широко отваря уста и се смее изкуствено. Явно са му обяснили, че съм хуморист и непрекъснато пускам шегички, а пък той, като истински комунянин, е длъжен да има чувство за хумор. Казвам му, че изобщо не се шегувам и че в моите социалистическо-капиталистически времена кафето се е правело от кафе, но той си мисли, че и това е шегичка, и пак се смее.

Сменят ни чаршафите всеки ден, а вечер си оставям обувките в коридора и сутрин ги намирам лъснати.

Дежурната по коридор Еволюция Поликарповна ми се усмихва нежно, за да ми покаже уважението, почитта и дори обичта си.

Обядваме и вечеряме в ресторанта на хотела. Там е светло и уютно, свири тиха музика. Целият този живот има само един съществен недостатък: в Москореп има строг сух закон. Чух, че някои комуняни, за да не нарушават закона, ядели паста за зъби, но на мен нещо не ми хареса.