Владимир Войнович
Москва 2042 (65)

ИНСНЧ

Институтът за създаване на новия човек (ИНСНЧ) беше близо до Инизин, на три-четири пресечки.

Там също обикаляхме разни лаборатории, чието предназначение не ми беше ясно. Едисон Ксенофонтович ме запозна с мнозина от сътрудниците си. С всички, без да прави разлика между пол, възраст и звания (а сред тях имаше много наистина възрастни професори, доценти, доктори и кандидати на науките), говореше на „ти“, потупваше ги по раменете, а някои доста солидни дами и под кръста, но отношението му, доколкото забелязах, не притесняваше и не шокираше никого. Напротив, всички, с които контактуваше, се държаха с него, без да му се подмазват, но с уважение, характерно обикновено за човек не само много по-високо в кариерата, но и много по-възрастен. Отношението им към шефа им постепенно се предаде и на мен и аз също престанах да забелязвам разликата във възрастта ни.

Едисон Ксенофонтович ми показа хиляди непонятни сложни устройства с какви ли не котли, автоклави, колби и епруветки, съединени с невъобразима плетеница от метални, стъклени, пластмасови и гумени тръби и тръбички, навсякъде нещо вреше, топеше се, къкреше, изстиваше и се изпаряваше. Някои от лабораториите бяха обвити в гъста отровна мъгла, от която ми се виеше свят и ми се гадеше.

— Интересант? — питаше ме той и без да дочака отговор, ме влачеше по-нататък.

Отначало наистина ми беше интересно, но после почна да ми омръзва. Казах на професора, че не си струва да ми показва цялата тази техника, понеже така и така не разбирам нищо от нея.

— Разбира се, разбира се — съгласи се професорът. — Ние наистина се занимаваме с неща, които са доста сложни за неподготвен човек. Добре, ще ви покажа нещо по-елементарно.

Вървяхме по дълъг коридор с многобройни врати, същия като в Съюза на писателите, с тази разлика само, че на вратите имаше малки прозорчета. Професорът ми предложи да погледна през едно и това, което видях, ме стресна и дори ме смая. В просторното помещение зад вратата (приличаше по нещо на болнична стая) на широки железни кревати (бяха седем-осем) най-безсрамно се съвкупяваха голи двойки, при това не стихийно, не потънали в страст, а под наблюдението на група специалисти, които правеха измервания, записваха си нещо и даваха указания кой какво и как да прави. Дръпнах глава от прозорчето и погледнах професора с недоумение.

— Интересант? — попита той.

— За някои хора може би — отговорих. — Лично мене подобни пийпшоута не ме привличат.

— Какво, какво? — попита професорът. — Какви шоута?

Оказа се, че той изобщо не знае какво е пийпшоу. А ще ми се пише професор, моля ви се!

Обясних му, че по мое време в някои съвсем прогнили капиталистически страни е имало такава форма на отвличане на трудещите се от политическата борба за насъщните им права. И че срещу заплащане от само една немска марка или четвърт американски долар трудещият се е можел да надникне през една дупчица и да види различни начини на съвкупяване на човек с човек, а понякога дори и на човек със специални механизми.

За моя почуда съобщението ми много заинтересува професора и той почна да ме разпитва за подробности как точно са организирани тези зрелища и какво конкретно става там.

Уви, не можех да му разкажа много. Честно казано, отбивал се бях два-три пъти в такива бордеи, но като цяло обикновено нямах по четвърт долар или цяла марка за тези зрелища.

След като ме изслуша, професорът се оплака, че за съжаление комунистическите служби не проявявали достатъчно инициатива и отстъпвали на идеологическия противник в тази важна сфера на въздействие върху емоциите на гражданите. Помоли ме да изложа разказа си на хартия и каза, че следващия път вероятно щял да направи пред Върховния петоъгълник предложение за организиране на такива зрелища в местата за масов отдих на комуняните.

— Но вие вече ги имате — казах и посочих прозорчето.

— О, не — не се съгласи професорът. — Това е съвсем различно. Това, което виждате, не е зрелищно, а чисто научно учреждение. Разбирате ли с какво се занимават тези хора?

— Мисля, че разбирам — казах.

— Не — решително каза той, — не разбирате. Изобщо не разбирате. Тези хора се занимават именно с това, за което ви разказвах — със създаването на нов човек.

— Защо ми обяснявате такива банални неща? Да не мислите, че по мое време новите хора са се правели различно?

— Найн, найн… — Той заразмахва ръце. — Вие наистина не разбирате. Аз не говоря просто за нов човешки организъм, говоря за човек, който принципно ще се различава от предците си със своите физически, интелектуални и морални данни, с равнището на политическата си съзнателност. Накратко казано, говоря за комунистическия човек. По ваше време също се е работело върху тази задача, но тогава се е наблягало на възпитанието и превъзпитанието. Както е показало времето обаче, това е било порочна теория и порочна практика. В процеса на превъзпитанието много хора са ставали не по-добри, а по-лоши. То е същото като да се опиташ чрез превъзпитание да направиш от магарето кон.

— Да — казах, — съгласен съм с вас.

— Много се радвам да го чуя — покъртено каза професорът. — Сега ние вървим по съвсем различен път. Решихме да не си пилеем времето за възпитаване и превъзпитаване, а да отгледаме нова порода хора. Съвсем сериозно. Ами вземете което и да било животно. Кучето например. Най-обикновеното куче… От една страна, какво е кучето? Примитивно животно. Няма разум. Само рефлекси. Но и кучетата са различни, нали? Има ловджийски кучета, кучета пазачи, полицейски, стайни, декоративни. И много от тези породи не са се появили от само себе си, а са създадени чрез дългогодишни целенасочени чифтосвания. Е, след като се грижим за това да произвеждаме животни с определени качества, трябва ли да гледаме равнодушно как в резултат на произволно съвкупяване човечеството се превръща в глутница помияри? Интересант?

— Много — казах. — Безумно интересант! Но какъв човек точно искате да създадете? Ловен, пазач или полицейска порода? Или декоративен, а?

— Ха-ха-ха-ха! — разсмя се високо Едисон Ксенофонтович. — Много интересна мисъл. Всъщност май си струва да опитаме да създадем декоративен човек. Не, драги, не ме разбрахте правилно. Ние искаме в рамките на един вид да създадем различни породи хора за различни цели. Сигурно си спомняте какво са правили по ваше време култистите, волунтаристите, корупционистите и реформистите. Пращаха учените на селскостопански бригади, готвачките трябваше да управляват държавата, служителите на БЕЗО се пънеха да пишат романи. Глупаво, антинаучно преразпределение на кадрите. Сега ще е съвсем различно. Сега ще създаваме различни породи хора за различните нужди. За промишлеността и селското стопанство например искаме да създадем добросъвестни работници и селяни. За тази цел подбираме и чифтосваме челници в производството. Двойките, които видяхте току-що, са само герои на комунистическия труд, рационализатори и изобретатели. Селекционираме и хора със склонност към военна служба, към спорта, учени и управленчески кадри.

— Я ми кажете — попитах — и писатели ли се каните да селекционирате по този начин?

— Натюрлих! — викна той. — С писателите обаче въпросът е малко по-сложен. Проблемът е, че писателите, както забелязахме, обикновено са от две противоположни категории. Някои например имат развито художествено въображение, но са твърде изостанали в идейното си развитие. А ние искаме да създадем такъв писател, който да обединява в себе си художествения талант с висока комунистическа идейност. Затова не чифтосваме писател с писателка, а писател с професорка по марксизъм например.

— А не сте ли мислили за човек, който да съчетава в себе си всички най-добри качества?

— Ах! — възкликна професорът и махна с ръка с нещо като досада. — Не само съм мислил, но дори постигнах големи успехи в тази насока, въпреки че беше безумно трудно. Разбирате ли, такъв човек не може да се направи по традиционния пряк начин. Дълги години събирах генетичен материал, сперма сиреч, от какви ли не изтъкнати личности и гении, от физици, математици, писатели, режисьори, герои на труда и носители на Нобелова награда. И вадех от спермата хромозомка по хромозомка. Правех най-различни хромозомни съчетания. Правих го цели трийсет години…

— Трийсет години? — Погледнах недоверчиво младежкото му лице.

— Е, не чак трийсет, по-малко бяха. Няма значение. Важното е друго. Правех опит след опит. Понякога се получаваше нещо. Но не всичко. Понякога ми се раждаха слепи, глухонеми, безръки и безкраки. Някои имаха дадени способности, но нямаха други. Веднъж създадох един интелектуалец — направих му главата като парен котел. И натъпках този котел с всички знания, натрупани от човечеството. Той говореше с лекота на дванайсет езика, а четеше буквално на всички.

— И сигурно е станал велик учен, нали?

— Не. — Едисон Ксенофонтович огорчено махна с ръка. — Беше си най-обикновен интелектуалец. Голяма глава, много знания — и нито една мисъл. Наложи се да го анихилираме.

— Какво да го направите? — попитах изумен.

— Разтворих го в сярна киселина — равнодушно каза професорът.

— И не ви ли беше жал? — ужасих се.

— Не, не ми беше жал. Природата и без мен създава такива хора в несметни количества. Но в края на краищата постигнах, каквото целях. Успях да създам абсолютно универсален гений. Беше гений във всички области.

— Защо „беше“? И него ли го анихилирахте?