Владимир Войнович
Москва 2042 (21)

Дълго изпращане

Не знам как е при другите народи, но ние, руснаците, се изпращаме дълго и сериозно. Независимо дали човек тръгва на война, или на околосветско пътешествие, дали отива в съседния град в командировка за няколко дни, или при роднини на село, но изпращането е дълго и пълно с традиции.

Поетът казва: „… и сбогом си навек вземете, когато тръгвате за миг“.

И ние точно така правим. Събираме гости, пием, вдигаме наздравици за заминаващите и за оставащите. Преди да се излезе, е прието за малко да се седне и да се помълчи. А след това на гарата, на пристанището или на летището се целуваме до безкрай, плачем, даваме глупави заръки и махаме с ръце.

Вкъщи, когато някой заминаваше някъде, мама не метеше, докато заминалият не пратеше телеграма, че е пристигнал благополучно.

За някои това може да са глупости, но на мен целият този ритуал, основан на вековни традиции и навици, ми харесва и ми се струва, че е изпълнен с висш смисъл. Защото никога не знаем кое от сбогуванията ни ще се окаже последно.

„… и сбогом си навек вземете, когато тръгвате за миг…“

Накратко, изпращането си беше както си му е ред. С блини, хайвер, шампанско и водка. Струпа се толкова народ — и руски, и неруски, че почти всички седяха по двама на стол. Ние естествено не бяхме казали на гостите нищо нито за това колко ще ме няма, нито къде отивам, но пък се държахме толкова глупаво, тайнствено и многозначително, че те нямаше как да не почнат да се чудят дали не се каня да прелетя Атлантическия океан с балон, или пък да прекарам известно време сред афганистанските въстаници.

Аз не отричах и не опровергавах тези предположения, което доведе до още по-нелепи такива, включително това, че просто мисля да се затворя вкъщи, да се направя, че ме няма, и да си пиша новия роман.

Сред гостите беше и Руди, който (трябва да го отбележа специално) се държеше съвсем коректно и нито с дума, нито с намек не издаде осведомеността си.

Изпращането мина добре, макар че беше малко длъжко. Успяхме да изпроводим последния гост в три без четвърт, а в шест и петнайсет жена ми вече ме беше вдигнала.

Можете да си представите състоянието ми, когато, все още неизтрезнял, с главобол и киселини влачех към колата куфара, натъпкан с подаръци за предполагаемите ми приятели-потомци.

Жена ми току ме изпреварваше и ме кълнеше, че съм вървял много бавно, и ми се стори малко странно, че толкова бърза да ме разкара. Лесно й беше на нея, тя носеше само малкото куфарче, в което набързо бях нахвърлял най-необходимото на първо време: потници, гащета, чорапи и разни неща, с които човек се бръсне, реши се, реже си ноктите и си мие зъбите.

Всъщност време имаше достатъчно, но когато се довлякохме до колата, стана ясно, че вечерта съм забравил да изключа фаровете и акумулатора все едно го няма. Извикахме такси, но малко преди летището попаднахме на задръстване: полицията беше спряла движението, защото два автобуса се бяха сблъскали.

С две думи, стигнахме минути преди последното повикване на пътниците.

Толкова ми беше гадно, че докато вдигах куфара на кантара, насмалко не паднах. А когато служителката на „Луфтханза“ ме попита какво място искам, „раухен одер нихт раухен“, й казах „раухен“, при което й дъхнах така, че тя според мен за известно време изпадна в кома. Полицаят, който ме опипа, май също се попритесни — видях го как, докато изпълнява служебния си дълг, все много усърдно се обръща настрани.