Владимир Войнович
Москва 2042 (64)

Едисон Ксенофонтович

Идиотските преговори за преправянето на романа ми ме изнервиха до такава степен, че много се зарадвах на поканата на Едисон Ксенофонтович Комаров, с когото се бях запознал в упопота, да посетя оглавявания от него Комнаком. Когато Едисон Ксенофонтович изпрати да ме вземат не с някой очукан паромобил, а с истинска лимузина, работеща с бензин, разбрах, че наистина е голяма клечка. Пък и шофьорът не беше обикновен комунянин, а полковник.

Излязохме на проспект „Първи том“ и се понесохме надалече от центъра.

Не се носихме дълго впрочем. Някъде веднага след Средния кръг на комунизма спукахме гума и докато полковникът я сменяше, аз слязох да подишам чист въздух. Въздухът обаче не се оказа съвсем чист, а като в отдавна непочистван свинарник. Звуците наоколо също бяха свинарнишки. Някъде наблизо нещо квичеше и грухтеше. Огледах се. Очаквах да видя някакви ниски постройки, но видях съвсем друго. Видях, че от всички балкони на шестетажния блок, до който бяхме спрели, ме гледат прасета и квичат и грухтят. Нещо повече — от всички балкони на всички съседни блокове също ме гледаха прасета.

Признавам, че се притесних. Какво беше това? Някакъв свински комунистически град или нова порода свинехора?

Впрочем след малко се сетих, а шофьорът потвърди догадката ми, че се намираме в един от районите на Трета къка, където на гражданите, както вече споменах, им е разрешено да гледат на балконите си продуктивни животни, но не повече от една животноединица на семейство. (Веднага трябва да кажа, че впоследствие четох за този експеримент различни съобщения в пресата със заглавия като „Новият почин“, „Домашен месокомбинат“ и дори „Свиня на балкона“, но последното май беше фейлетон за някакъв мръсник, може би дори всъщност за мен.)

Щом смени гумата, полковникът подкара още по-бързо и скоро отбихме по незабележим горски път.

Последва бариера, караулка и двама часови, които внимателно провериха документите ни. По-нататък по пътя преброих общо шестнайсет караулки с бариери. На всяка ни спираха, проверяваха най-внимателно документите ни, козируваха и вдигаха бариерите.

След последната бариера пътят неочаквано хлътна в някакво подземно съоръжение. Карахме под земята двеста-триста метра и спряхме пред затворен портал с малка вратичка отдясно.

Влязохме през вратичката в просторно фоайе с няколко масички, кожени дивани и фотьойли и две-три изкуствени палми в широки качета.

Посрещна ни лично Едисон Ксенофонтович, с бяла престилка.

Ръкувахме се и му казах, че кариерата му сигурно е много успешна, след като толкова млад е вече генерал.

— Толкова млад? — лукаво повтори той. — На колко години съм според вас?

— Ами двайсет и пет — двайсет и шест — предположих, макар да не бях много сигурен.

Едисон Ксенофонтович се разсмя оглушително и намигна на полковника, който се изкиска.

Веселието им малко ме подразни и понацупено забелязах, че според мен не съм казал нищо смешно.

— Не сте, разбира се, че не сте! — побърза да ме успокои младият професор. — Разбира се, че не сте казали нищо смешно. Не се смея на думите ви, а просто така. Понякога си се смея ей така, без причина.

После освободи шофьора и ми предложи да направим малка, но, както се изрази, много полезна обиколка.

Излязохме от фоайето и тръгнахме по една доста широка подземна улица с редици четириетажни сгради под общ покрив. Паромобилното движение, изглежда, беше забранено, защото хората се придвижваха или пеша, или на велосипеди. Щом видеха спътника ми, всички му се усмихваха подмазвачески или, напротив, бързаха да кривнат зад някой ъгъл. Мнозина ме разпознаваха, усмихваха се, идваха при нас и молеха да ми стиснат ръката или ми тикаха разни листчета да им дам автограф.

Оказа се, че това си е цял подземен град. Улиците бяха прави и го разчертаваха на еднакви квадрати, горе-долу като в Манхатън.

Комнаком, както ми обясни Едисон Ксенофонтович, бил научният мозък на Москореп. Тук работели най-добрите учени, събрани от всички краища на страната. Имало 116 научноизследователски института, в които се разработвали всички направления на съвременната наука.

— Няма да ги обикаляме всичките — каза Едисон Ксенофонтович, — но ето в този ще влезем. Той между другото е създаден благодарение на вас.

— Благодарение на мен? — учудих се и погледнах какво пише над вратата. Пишеше: „Институт за извличане на информация (ИНИЗИН)“.

Беше наистина огромен институт, с много лаборатории. Влязохме в няколко от тях. Във всяка цели бригади доктори и кандидати на науките се занимаваха с по едно малко парченце тънка пластмаса. Разглеждаха го с микроскопи, осветяваха го с рентгенови лъчи, топяха го в химически разтвори и го бодяха с разни игли. Във всяка лаборатория питах учените какво точно правят, те поглеждаха Едисон Ксенофонтович, а той весело се смееше и казваше:

— Ами сетете се де!

Напрягах цялото си въображение, но без никакъв резултат.

— Не се ли сетихте? — попита ме той, когато пак излязохме на подземната улица.

— Не — казах. — Не се сетих.

— Помните ли, че когато пристигнахте, носехте едно малко черно квадратно нещо?

— Флопи дискът ли? — попитах.

— Да, може да го наречете и така. Ние му казваме дискета.

— Но защо са я нарязали?

— Защото се опитват да извлекат заложената в нея информация.

Буквално се хванах за главата, а после и аз се разсмях като луд. Едисон Ксенофонтович се намръщи и попита какво ми е толкова смешно. Без да спирам да се кикотя, му обясних, че флопи дискът е едно такова мъничко нещо, което се слага в друго, по-голямо, тоест в компютър, но не в съвременен, а в старинен, каквито е имало по мое време. И че малкото нещо трябва непременно да е цяло, а не нарязано, което го поврежда. И че ако се сложи в компютъра цяло, той го обработва и показва текста или на екран, или пък веднага може да го разпечата като книга.

— Не сте ли виждали такива компютри? — попитах го.

— Лично аз съм виждал — каза той. — Но другите не са. Защото това оборудване е остаряло и отдавна не се произвежда.

— В такъв случай — казах — вашите учени се занимават с глупости. С методите, които прилагат, никога няма да извлекат нищо от тези парченца.

— На тях не им и трябва да извличат нещо. — Професорът безгрижно махна с ръка. — И не искат. Те искат да си имат института, да си имат директор, заместник-директор, партиен секретар, свещеник, началник на БЕЗО, ръководители на лабораториите. Тези длъжности им носят много, от тях извличат полза. А да извличат информация от дискетата — това изобщо не ги интересува. Както правилно казва нашият Гениалисимус, „Движението е всичко, целта е нищо.“ Добре казано, нали?

— Не е лошо — казах. — Вие също ли се занимавате с нещо подобно?

— Аз? — Едисон Ксенофонтович се разсмя. — Аз се занимавам с нещо по-сериозно. Ръководя целия този комплекс. Но иначе съм биолог и си имам мой институт, който се занимава със създаването на новия човек.

— На новия човек?!

— Да, разбира се — потвърди той. — На новия човек. Какво ви учудва? Спокойно, ще ви учудя още повече. Елате да ви покажа.