Владимир Войнович
Москва 2042 (79)

Юбилеят

Беше истинско стълпотворение. Пропуските се проверяваха още от площад „Бдителност“. При Болшой театър бяха съсредоточени наряди конни вътсиговци и да се стигне до Дома на съюзите можеше само по коридора, образуван от две редици автоматчици. Придружаваха ме двама полковници от БЕЗО, като единият беше два пъти Герой на Москореп. Каза ми, че бил получил бойните си награди за организирането на заградителни отряди през Бурятско-монголската война. (Лично аз бих му дал и трета геройска звезда, понеже тъкмо той ми намери и ми върна обувките, които, както бях почти сигурен, бяха откраднати от дежурната в хотел „Социалистически“.)

Двамата полковници очевидно бяха приели сведенията за възрастта ми прекалено насериозно, защото ме крепяха под лактите, а два пъти Героят грижовно ме предупреждаваше, когато пред нас имаше дупка или стъпало.

Колонната зала вече беше пълна. Многобройните зрители запълваха партера и балконите. Теле- и радиожурналистите се суетяха с камерите, микрофоните и жиците си. През една странична врата ме заведоха зад кулисите и се озовах в атмосфера на обща нервна възбуда. Под надзора на агенти на БЕЗО сценичните работници местеха разни декори. Очевидно след тържествената част щеше да има концерт, понеже видях познатите ми вече артисти. Отляво загряваше ятото лебедчета. Акробатите Нежданови седяха един срещу друг на ниски столчета и се гледаха безучастно. А пред едно пукнато огледало се кипреше сама на себе си и се доизкусуряваше певицата Зирка Нечипоренко.

— Добра среща! — казах й.

Тя трепна, обърна се, позна ме и каза сериозно:

— Слаген!

Появи се угриженият Смерчов.

— Току-що в Юбилейния петоъгълник се получи телеграма — каза той и ми подаде едно жълтеникаво листче, на което пишеше следното: „Тръгвам на поход към Москва. За да се избегнат ненужни кръвопролития, предлагам да не оказвате съпротива и да се предадете. Сим.“

— Виждате ли — жалко се усмихна Смерчов. — А казвахте — измислици било.

Прочетох телеграмата още веднъж и измърморих:

— Един дявол знае какво е това! Метафизика, хегелианство и кантианство. — Обърнах се към Смерчов и се опитах да го успокоя. — Няма страшно, Комуний Иванович. Важното е да не се вълнувате. Пазете си нервната система. Ей сега ще го отменим този Сим.

Щом излязохме на сцената, в залата гръмнаха бурни аплодисменти. Мен естествено ме настаниха в президиума между Смерчов и Дзержин. Обстановката в залата беше нажежена, но всичко вървеше строго по протокола.

Дзержин откри тържественото събрание на трудещите се на Москореп и даде думата на Смерчов.

Смерчов излезе на трибуната и кратко, но картинно описа житейския ми път, изброи литературните ми заслуги и напомни за изключителния ми принос в Гениалисимусианата, като особено наблегна на споменатия по-горе роман.

— Но за този роман — каза той — пропагандата от Третия кръг на враждебността, а и всякакви други органи разпространяват клеветнически измислици. Твърдят, че главен герой на романа бил някой си Сим, макар че, както е известно, не съществува никакъв Сим. Впрочем за всичко това най-добре ще ви разкаже самият автор.

Застанах на трибуната. Бях развълнуван. Чувствах, че от всичко това не се получава празник, а нещо като пресконференция, каквито по мое време правеха за разкаялите се шпиони и дисиденти.

— Уважаеми другари! — почнах с треперещ глас. — Драги комсъри, госпожи и господа! Позволете ми най-напред да изразя изключително дълбоката си благодарност на всички, които подготвиха този чудесен празник, и на първо място благодарността си на нашата партия, на Върховния й петоъгълник, на органите на БЕЗО — поклоних се на Дзержин, — на органите на религиозната просвета — поклоних се на отец Звездоний, но скришом от публиката му показах зад катедрата среден пръст — и естествено на нашия славен, скъп, любим и неподражаем Гениалисимус. — Вдигнах очи към полилея и широко се презвездих. — Живях много дълъг живот, но по-голямата му част впрочем проведох в несъзнателно състояние. Трябва да призная, че през живота си съм направил много непростими и почти непоправими грешки. Книгите си например пишех в пияно състояние, без да разбирам какво правя, и понякога изобщо не се съобразявах с онова, което очакваха от мен партията, народът и държавна сигурност. Поради изостаналия си светоглед аз често не забелязвах всичко онова хубаво, което става в живота ни, в неговото, так да се каже, революционно развитие, и изкривявах действителността в угода на отвъдокеанските си господари. Така например в последния си роман аз отделих прекалено много внимание на описанието на някой си Сим, който уж бил наследник на царския престол. А всъщност никога не е имало никакъв Сим. Аз просто си го измислих. Иначе казано, изсмуках си го от пръстите. Ето така. — Лапнах си пръстите и почнах да мляскам пред микрофона.

На публиката, изглежда, й хареса този ораторски прийом, защото в залата се чу смях, някой дори заръкопляска.

Погледнах към мястото, откъдето долетя ръкопляскането, и казах:

— Не разбирам защо имате толкова несериозно отношение към речта ми и какви са тези смехове и ръкопляскания. Знам, че сред вас има от така наречените симити, които се надяват на нещо като второ пришествие, но… — тук повиших глас и вдигнах показалец — напразни са надеждите ви, господа. Работата е там, че вече не съществува никакъв Сим.

Пак чух ръкопляскания. Ръкопляскаше президиумът: Смерчов, Сиромахин, Пропаганда Парамоновна и отец Звездоний.

Но публиката мълчеше напрегнато и недружелюбно. А после сред нея се разнесе някакъв неясен ропот. Агентите на БЕЗО, разположени покрай стените, започнаха да я оглеждат.

— Да, скъпи мои комуняни и комунянки — казах след многозначителна пауза. — Като препрочетох своя роман, аз реших да го преработя из основи и на първо място да разкарам по дяволите тоя Сим.

Президиумът ръкопляскаше прав. Хората в залата мълчаха. Отпих глътка вода, помълчах и казах по-тихо:

— За съжаление и сега не ми достигна принципност и твърдост и не можах съвсем да зачеркна този персонаж. Но му смених името и сега той ще се казва не Сим, а Серафим.

Изобщо не си мислех, че тези думи ще повлияят толкова силно на аудиторията. Дори членовете на президиума, изглежда, не бяха предвидили такова нещо. Но публиката изведнъж се развълнува, от първите редове назад се понесе на вълна шепот, чуваха се и по-високи гласове:

— Какво? Как? Фим? Херувим?

И изведнъж някой в средата на залата извика:

— Да живее Серафим!

И веднага избухна невъобразима врява. Агентите на БЕЗО се отлепиха от стените и се хвърлиха към средата на залата, за да хванат онзи, който беше извикал. Но вече викаше не един човек, а цялата зала. И изведнъж над задните редове се издигна закачено на два балона платнище, на което пишеше „СЕРАФИМ“.

Агентите направо се побъркаха. Отказаха се да търсят първия извикал и хукнаха да смъкнат платнището. Качваха се на облегалките на седалките, стъпваха по раменете на зрителите, а някои подскачаха толкова високо, че можеха да поставят рекорд по скок на височина на закрито. Трябва специално да отбележа хладнокръвието на полковника, който беше два пъти Герой на Москореп. В общата суматоха той не изгуби самообладание, а незабавно извади пистолета си и с два точни изстрела спука двата балона. Платнището бавно почна да се спуска, гънеше се и показваше на публиката различни срички от подривната дума: ту „СЕ“, ту „РА“, ту „ФИМ“. Но докато се спускаше, към тавана се издигнаха две други платнища. И точно тогава другият полковник (не Героят) донесе някакъв лист и каза високо на Комуний Иванович:

— Телеграма от Женева.

Промъкнах се тихо зад Смерчов и надникнах над рамото му.

„Тръгвам на поход към Москва. За да се избегнат ненужни кръвопролития, предлагам да не оказвате съпротива и да се предадете. Серафим.“

„Господи! — помислих си. — Както щеш да го прекръстиш, той си знае своето.“

Вече дори не помня кое след кое ставаше. Както научих по-късно, слуховете за предстоящото пристигане на Серафим незабавно залели цял Москореп. Избухнаха безредици. И както става обикновено в такива случаи, гражданите почнаха да проявяват недоволство дори без достатъчно сериозен повод. В някакво предприятие например по случай юбилея ми раздавали на работниците по килограм салам, който се наричал „Колбас деликатесен месен от рибно брашно“. И значи една комунянка отхапала парченце и викнала: „Граждани, това си е лайно!“ На други комуняни също им направило впечатление, че този първичен деликатес прекалено много прилича на вторичен. Все едно преди не го били забелязвали и не измисляли вицове по този повод. Мисля, че просто са били в такова състояние, че дори да са им предложили истински унгарски шпек, пак са щели да го помислят за вторичен продукт. Бунтът се прехвърлил и в други предприятия. Можел да бъде потушен, разбира се, но точно по това време някъде в района на Калужката застава в града нахлули първокръговите симити. Отначало се хвърлили към прекомхраните и другите пунктове за удовлетворяване на потребности, но ги очаквало огромно разочарование — нали си мислели, че москореповци се хранят изключително с фурми и сладолед. И разочарованието било толкова голямо, че москореповските и първокръговите симити се обединили и почнали да рушат наред, каквото им попадне.