Владимир Войнович
Москва 2042 (61)

Откровенията на Дзержин

Толкова се ядосах и се разстроих, че реших да не чета повече и да си тръгна, без да изчакам Вася.

Предадох папката на лейтенант Кулябко, изчаках да видя, че вписва, че я е получила, в регистрационната книга, и излязох.

Вече се свечеряваше, но беше доста задушно.

Някъде над Ленинские гори се трупаха облаци и гърмеше, но ако се съдеше по посоката на вятъра, бурята щеше да отмине центъра на Москва.

Пресякох проспект „Четвърти том“ (бивш „Калинински“) и по улица „Августовски тезиси на Гениалисимуса“ (бивша „Грановски“) тръгнах към проспект „Първи том“.

Минах покрай едно здание отляво — навремето там се намираше Кремълската поликлиника. Ако се съдеше по струпаните пред него дълги лимузини с двигатели с вътрешно горене, сега там пак имаше нещо подобно.

В този момент с ужасен вой и святкане на лампи пристигна странната колона, която вече бях виждал — четирите бронетранспортьора (два отпред и два отзад) и двете дълги лимузини, съединени с гъвкави маркучи. Разбрах, че идва председателят на Редакционната комисия и спрях, за да видя как ще го изкарват от колата (с маркучи или без), но до мен тутакси цъфна въоръжен с автомат боец от вътсиг и ми каза, че тук е забранено да се спира и дори да се гледа, и прещрака затвора на автомата.

Проявих максимална досетливост и бързо се отдалечих, като свих глава между раменете си и същевременно я обърнах на другата страна.

В началото на улица „Послесловие към Първи том“ имаше голяма опашка за вода. Опашката вървеше бавно, понеже потребностите се удовлетворяваха само с две пластмасови чашки, вързани за чешмата с верижки.

Хората изнервено викаха на разпределящата водата лелка да не дава по повече от една чашка на човек.

Наредих се и аз, но като видях, че опашката ще се точи поне два часа, се отказах.

Някои ме извика, обърнах се и видях Дзержин Гаврилович — настигаше ме с радостна усмивка.

Каза ми, че придружавал Хоризонт Тимофеевич и като ме видял, решил да се поразходи с мен.

— А защо Председателят пътува с охрана от бронетранспортьори? — попитах го. — Да не би срещу него да се готви покушение?

— Всъщност — каза Дзержин, — ако погледнем истината в очите, срещу всеки член на нашето ръководство се готви нещо от някого. Знаеш, че и сред минувачите около нас, и ей там на опашката за вода, и изобщо навсякъде има много скрити симити. Може би дори са повече от обикновените комуняни.

— Не мога да те разбера — казах. — Къде тогава гледа вашето БЕЗО?

— Ох, драги ми — огорчено махна с ръка Дзержин. — Много ще ти е трудно да разбереш. Все пак си нов тук. Въпросът е, че цялото ни БЕЗО всъщност се състои от агенти на американското ЦРУ.

— Виж какво — кипнах, — стига си дрънкал глупости. Разбирам, че в БЕЗО могат да проникнат вражески агенти, обаче цялото БЕЗО да е само от тях, това си е направо идиотщина!

— Ах! — Дзержин ласкаво присви очи. — Колко си наивен наистина! За жалост това, което ти казвам, съвсем не е идиотщина, а чистата и печална истина.

Истината, която ми разказа Сиромахин, беше, че агентите на ЦРУ прониквали в БЕЗО постепенно от много и много години.

— Разбираш ли, то е като рак — обясни ми научно Дзержин. — Отначало клетките се натрупват бавно. Но когато броят им премине критичната граница, завладяват всичко. Същото е и с агентите на ЦРУ. Отначало са прониквали поединично. А после, когато стават мнозинство в ръководството, завземат всички постове и слагат навсякъде само свои хора. Нахалството им стигна дотам, че в БЕЗО вече и една чистачка не можем да назначим без съгласието на Вашингтон.

— Направо не мога да си го представя — казах.

— Да — съгласи се Дзержин, — наистина е трудно да си го представи човек.

— Но ако всичко това е истина и вие знаете, че всички агенти на БЕЗО всъщност са агенти на ЦРУ, защо не ги арестувате?

— Няма начин! — засмя се Дзержин. — Те може да са хора на ЦРУ, но се наричат БЕЗО и като БЕЗО самите те могат да арестуват когото си поискат.

— Да… — замислих се на глас. — Интересно. Ами армията ви? И тя ли не може да се справи с тях?

— Е, би могла. Там също има много хора от ЦРУ, но армията все пак би могла да направи нещо.

— И защо не прави нищо? — попитах нетърпеливо.

— Не разбираш ли? Ако нашата армия разгроми БЕЗО, американците на свой ред ще разгромят ЦРУ, което пък е съставено изцяло от агенти на БЕЗО, а това не ни изнася.

Картината, описана от събеседника ми, изобщо не можеше да ми се побере в главата.

На ъгъла на проспект „Първи том“ и улица „Четвърто допълнение“ се разделихме. Вървях към хотела и си мислех какви са тия измислици, дето ми ги дрънка Дзержин. Пиян ли е, луд ли е, провокатор ли е, или просто си прави майтап? Изведнъж ме сепна неочаквана мисъл, обърнах се и хукнах обратно. Настигнах Дзержин чак при площад „Вдъхновение“, хванах го за лакътя и го попитах развълнувано:

— Чакай малко. Ако цялото БЕЗО се състои от агенти на ЦРУ, ти какъв си тогава?

Той ме погледна втренчено, рязко издърпа ръката си и каза:

— Виж какво, драги ми, дай да се разберем веднъж завинаги. С цел избягване на възможни неприятности никога няма да ми задаваш такива въпроси. Окей?

— Окей — казах и си тръгнах.