Владимир Войнович
Москва 2042 (30)

По трима

Но това не беше последното ми изпитание.

След митницата продължихме и скоро спряхме до една врата с табелка:

Смерчов се извини и каза, че санитарната обработка е абсолютно необходима, понеже в Москореп се взимали най-строги мерки да не би от враждебните кръгове да проникнат някакви епидемии.

Искрина Романовна предложи да пази ценните ми вещи и аз й дадох силно олекналото куфарче, часовника и портфейла си.

Комписовците останаха пред вратата, а аз влязох в съблекалня с дълги дървени пейки. На една от тях се събличаха шофьорите на парния камион с ремаркето и най-дружелюбно си говореха на съвсем чист предварителен език, като през две-три секунди упоменаваха Гениалисимуса и най-вече майка му.

Палецът на единия шофьор беше превързан с черен изолирбанд.

Аз също почнах да се събличам. Колкото и да е странно, въпреки непоносимата жега навън тук си беше направо студено и веднага посинях и настръхнах.

Една жена с бяла престилка скучаеше зад някаква дървена преграда.

Шофьорите й дадоха дрехите си, тя им даде по едно тасче и те продължиха навътре. Аз също отидох при нея, оставих си дрехите и получих тасче. Беше мокро и хлъзгаво.

В следващата стая чакаше жена с голяма машинка, предназначена вероятно за стригане на овце, а не на хора. Тя ми предложи да се подстрижа, аз седнах, поприкрих се с таенето и я помолих да ме подстриже средно високо. Без да каже нищо и без да ме завие с нищо, тя тутакси прекара една широка черта от челото чак до темето ми.

— Мадам! — Чак скочих. — Какво правите? Да не сте луда? Казах ви как да ме подстрижете.

Отначало тя дори не разбра какво искам от нея, а след това ми обясни, че всички граждани на Москореп се подстригват само нула номер с цел борба с вредни насекоми и че косата се предава в съответните пунктове за преработка.

Беше ми обидно да си изгубя хубавата прическа, но в сравнение с останалото това беше най-малката беда.

Тръгнах нататък и скоро стигнах до врата, на която пишеше:

ЗАЛА ЗА ПОВЪРХНОСТНО МИЕНЕ

До табелката имаше документ, озаглавен „ПРОЧЕТИ И ЗАПОМНИ“. Това бяха правилата за поведение на къпещите се. Бяха съставени от възвишени изрази и се придружаваха от епиграф уж от произведенията на Гениалисимуса: „У човека всичко трябва да е прекрасно: и лицето, и дрехите, и тялото.“

Правилата почваха със съобщение за огромните и постоянни грижи, които Гениалисимусът и ръководената от него партия ежедневно полагат за гражданите на комунистическата република. Благодарение на тези грижи практически всеки комунянин бил получил възможност изцяло и редовно да удовлетворява потребностите си в повърхностно миене.

Но, както непрекъснато учел Гениалисимусът, спестовността трябвало да стане навик, да стане втора, а дори и първа природа на всеки комунянин. Когато пристъпвал към миене, човек трябвало да избягва прахосничеството и да изразходва вода само в границите на естествената си потребност, която се изчислявала съвсем просто. За целта трябвало теглото в килограми да се умножи по ръста в сантиметри и полученото произведение да се раздели на коефициента 2145. В резултат получаваме съответстващия на реалните потребности на индивида брой тасообеми вода миялна. Малко се разтревожих, че преди да пристъпя към повърхностното си миене, ще се наложи да правя непосилни за мен математически изчисления, но видях приведената таблица и се успокоих — там всичко беше пресметнато. При моя ръст 165 сантиметра и тегло 78 килограма потребността ми се удовлетворяваше точно с шест тасообема.

Правилата също така посочваха, че на потребителите на пунктовете за повърхностно миене се забранява:

1. Да се мият с дрехи.

2. Да свирят на музикални инструменти.

3. Да удовлетворяват естествените си нужди.

4. Да повреждат комунистическото имущество.

5. Строго се забранява възникнали конфликти да се решават с помощта на тасове и други оръдия за миене.

Докато четях инструкцията, покрай мен отначало минаха двама мъже, после една жена, после цяло семейство — мъж, жена и момче, после още две жени, всички голи естествено. Все пак се поколебах и попитах следващия — един дебеланко, къде е мъжкото отделение. Той се учуди:

— Ти от кое село си дошъл бе, приятел?

— От Щокдорф — отговорих.

— От Шатроторф?

— Не от Шатроторф, а от Щокдорф — поправих го.

— Не съм чувал такова село — каза дебелакът. — Къде е? Далече ли?

— На шейсет години оттук.

Той ме погледна все едно съм пълен идиот и каза, че деленето на различните предприятия на мъжки и женски съществувало още в кръговете на враждебността, а тук било пълно равенство и разликата между мъжете и жените била практически заличена.

Неволно наведох очи и видях, че на тоя дебелак разликата наистина му е доста заличена.

В самата зала за повърхностно миене не видях нищо интересно. Баня като баня. Дълги каменни седалки, чешми в стените, пара, екот на гласове. Мъжете и жените се къпеха заедно; това ме беше учудило само защото ставаше в Москва. Иначе такова свободно смесване на половете бях виждал още преди шейсет години в Третия кръг.

Залата беше голяма, с колони. На една от тях видях стрелка и под нея надпис: „Удовлетворяване на сексуалните потребности — зад ъгъла“. И все пак колко невероятни промени бяха настъпили за времето на отсъствието ми! Впрочем под споменатия надпис беше изчегъртано с пирон „СИМ“. Пак си спомних за Симич и си помислих, че не би било зле да го доведа в тази смесена баня, та да види какви са ги измислили тия ламтежници. Представих си как щеше да се разфучи.

Направих няколко крачки в указаната от стрелката посока и от парата пред мен изникнаха шофьорите, които вече бях видял на два пъти. Държаха пластмасови чашки с нещо тъмно и с очевидно похотливи цели обикаляха някаква кльоща, която, колкото и да е странно, беше почти облечена. Онова място й беше покрито с мушамено листче, а на зърната на гърдите имаше някакви звездички. Въпреки игривите цели и тримата гледаха сърдито.

Мислех да ги подмина, но шофьорът с превързания пръст ме спря с въпроса:

— Чичка, идваш ли за трети?

Друг път бих се обидил на обръщението „чичка“, че даже щях и да го фрасна. Но сега дори се зарадвах, че светата традиция да се пие по трима е доживяла заедно с мен до комунизма. Ароматът на люшкащата се в чашките течност, който стигаше до ноздрите ми, не беше много апетитен. Но ароматът не е важен. Само от полъха на нещата, които ми се е налагало да лоча, и кон може да припадне. А в момента бих пил дори газ. Но пък бях толкова уморен, че от една чашка сигурно щях да падна и да не стана. Затова овладях желанието си и с ръка на гърдите казах наставнически на шофьорите:

— Извинете, момчета, но не пия. И вас ви съветвам да не пиете. Алкохолът разрушава черния дроб и уврежда умствените способности.

Шофьорите се спогледаха.

— Ние не сме пияници — неуверено каза превързаният. — Не те каним да пиеш.

— А за какво? — попитах учудено.

Те пак се спогледаха, а кльощата захихика.

— Гледай го бе! — озадачено каза превързаният. — За какво, за какво… Не знаеш ли за какво са ей тия като нея? Ела зад ъгъла да се удовлетворим.

— Трима с една жена? — Не вярвах на ушите си. — Та това си е живо порно! Как може да се допуска такова безобразие, такава мръсотия! Та нали живеете при комунизма, хората са гинели за него под куршумите, изгаряли са ги живи, измръзвали са до смърт в блатата!

И въпреки умората си им разказах накратко за Октомврийската революция, за Великата отечествена война, за Ленинградската блокада и за големите обекти на социалистическото строителство.

— А вие не цените нищо от това! — възкликнах, изплюх се и си тръгнах.

— Я чакай, чичка! — догони ме превързаният. — Какво се запени такъв? Да не си чалнат? Какви развратници сме ние? Не ние, тия женски са развратниците. По-рано взимаха по половин чашка сапун. — И разлюля чашата. — И не беше зле. Хем удовлетвориш потребността, хем остава и да се измиеш. А сега по-малко от три не щат и се налага да се събираме по тройки.

Стана ми неудобно, че не съм се ориентирал в ситуацията. Извиних се, но казах, че за жалост не мога да участвам, понеже, първо, обикновено не изневерявам на жена си и, второ, понеже нямам сапун, забравил съм си го в багажа. На което шофьорът отговори, че потребността от сапун се удовлетворява тук, на място, и ми показа една будка в ъгъла, където една гола дебелана раздаваше чашки на къпещите се. Новият ми познат ме заведе при нея, получих си чашката, подуших я и я дадох на шофьора.

Божичко, колко ми беше благодарен!

— Виждам, че си чужденец и нашият живот не ти е много ясен, чичка — каза ми той. — Значи ако ти дотрябва нещо, направо ме намираш. Аз бачкам в седма комколона, всички ме познават. Звездното ми име е Космий, обаче всички ми викат Кузя, както си бях. Така че ако ти дотрябва нещо, кардан там, коляно, идваш в колоната и ти намирам каквото искаш.

Благодарих му и тръгнах да търся вода. Навсякъде по стените и колоните имаше надписи от рода на:

А като приближих стената с чешмите, видях плакат, от който мъж, приличащ на червеноармеец от времената на Гражданската война, ме сочеше с пръст и твърдеше: „Ти изразходва тас в повече!“

— Не съм — казах. — Още нито един не съм налял.

Червеноармеецът, разбира се, беше само нарисуван, но изглеждаше толкова истински, че под погледа му направо настръхвах. Удовлетворих потребността си само с една трета, тоест от полагащите ми се шест таса използвах само два. Помислих си, че за такава икономия може би ми се полага дори някакъв орден. Впрочем реших да не си го искам и тръгнах към изхода.

Там ми върнаха дрехите. Бяха още горещи от парата. Копчетата на сакото се бяха стопили. Но ципът на панталоните беше оцелял, понеже беше метален.