Том Кланси
Под обсада (9)

8.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Събота, 19:30 ч.

Етиен Вандал надяна скиорската шапка. После се обърна, за да вземе оръжието от Сазанка, който заедно с Барон и Даунър беше в задната част на камионетката. Бяха махнали седалките и ги бяха оставили в ъгъла на покрития паркинг в хотела. Бяха боядисали прозорците. Никой не бе и усетил, че готвят нещо. Барон извади от кобурите двата автомата и вдигна картечницата. Щеше да носи и раницата със сълзотворния газ и противогазите. Ако се наложеше да бягат, можеха не само да вземат заложници, но да пуснат и сълзотворния газ.

От бронежилетката Вандал се чувстваше скован, но предпочиташе да му е неудобно, отколкото да е уязвим. Японецът му подаде два автомата и картечница.

Даунър беше коленичил до вратата на камионетката откъм страната на волана. Остави оръжието на пода. Беше преметнал на рамо ракетна установка „Б-77“, швейцарско производство. Бе поръчал американски „Драгон М-47“, но Устинович не бе успял да го набави. Даунър беше огледал противотанковата установка с къс обсег и бе уверил другите от групата, че ще свърши работа. Вандал се надяваше австралиецът да се окаже прав. Ако грешеше, щяха да ги избият като мухи. Барон се бе свил до страничната врата и се беше приготвил да я отвори.

Вандал беше проверил оръжията още в хотела. Сега само седеше и чакаше, докато камионетката набираше скорост. Най-сетне бе настанал мигът, за който се бяха готвили повече от година. Вандал обаче го бе чакал много повече от година. Беше спокоен, обзе го ведрост щом съгледа целта.

Другите, особено Георгиев, също му се виждаха спокойни. Българинът приличаше на огромна ледена машина. Вандал не знаеше почти нищо за него, но и малкото беше предостатъчно, та французинът да си има едно наум. До 1991 година, когато България приема нова конституция, тя е сред най-потисническите държави в съветския блок. Георгиев помагал на ЦРУ да вербува информатори сред високопоставените държавници. Вандал щеше да го разбере, ако той се беше борил от убеждения срещу режима. Но Георгиев беше работил за ЦРУ просто защото американците му плащаха пребогато. Макар и патриотът, и предателят да имаха еднакви цели, между тях съществуваше огромна разлика. Етиен Вандал беше на мнение, че човек, предал родината си, като нищо ще предаде и своите съучастници. Знаеше го от собствен опит. Навремето дядо му — Шарл Вандал, беше сътрудничил на нацистите и бе умрял в затвора. Но той не просто беше предал родината си. Бе участвал в Съпротивата, в отряда на Мюло, който задигал от френските музеи произведения на изкуството и други ценни експонати и ги укривал, за да не ги отмъкнат германците. Шарл Вандал не само предал Мюло и другарите му, но и показал на нацистите мястото, където отрядът укривал ценностите.

Оставаше им само една пресечка. Малцината туристи, които продължаваха да се разхождат въпреки късния час, се извърнаха да погледнат отпрашилата покрай тях камионетка. Тя профуча покрай сградата на библиотеката на ООН в южния край на площада. После Георгиев се стрелна покрай първата будка на охраната със зеленикаво бронирано стъкло и отегчени полицаи. Беше точно зад черната желязна ограда, отделена от улицата с шестметров тротоар. Заради приема имаше подсилена охрана, входната врата беше затворена, но това не притесни петимата в камионетката. Целта отстоеше на някакви си петнайсетина метра северно от тях.

Георгиев подмина и втората будка на охраната. Заобиколи пожарникарския кран зад нея, зави рязко надясно и натисна газта до дупка. Камионетката се понесе по тротоара, бутна един пешеходец и го прегази с колелото откъм страната на волана. Събори още неколцина души. След миг разкъса еднометровата телена ограда. Стърженето на метала, закачил отстрани камионетката, заглуши писъците на ранените минувачи. Петимата се понесоха през градинката, между храстите и дърветата. Георгиев в последния момент изви волана, за да не се блъсне в огромното дърво в южния край. Ниските клони задраскаха по предното стъкло и покрива. Някои се откършиха, други отскочиха с пукот.

От северния и южния край веднага се спуснаха хора от охраната на ООН, полицаи от Нюйоркското управление и неколцина мъже по бели ризи от Държавния департамент, забелязали камионетката, проникнала с гръм и трясък в двора на сградата. Извадиха оръжието и радиостанциите и се завтекоха към входа от трите будки на охраната покрай Първо авеню, от будката в северната част на двора и от полицейския пост на отсрещния тротоар.

Само за няколко секунди камионетката прекоси градината и подмина редиците жив плет в дъното. Георгиев натисна рязко спирачките и мъжете отзад се хванаха, за да не паднат. Между парка и кръглия площад имаше циментова преграда, висока около един метър и дебела към педя и половина. Точно зад нея се възправяха пилоните, на които се вееха националните флагове на сто осемдесет и петте държави, членки на ООН.

Георгиев и Вандал се наведоха. Очакваха предното стъкло да стане на сол. Барон плъзна вратата на камионетката и я отвори. Сазанка залегна, готов, ако се наложи, да открие огън. Даунър се надвеси над него и насочи ракетната установка към дебелата стена. Прицели се в основата й, за да е сигурен, че ще я срути. После натисна спусъка.

Чу се оглушителен тътен и близо два метра от преградата се разлетяха във всички посоки. Няколко по-големи парчета бетон изхвърчаха като топовни гюллета над площада, други паднаха в шадравана, трети заподскачаха по алеята. Над стената на широка петнайсетметрова дъга се изви водопад от бели камъчета, които заваляха като градушка. Пет от високите пилони зад стената се скършиха в основата. Паднаха с трясък право напред върху асфалта. Вандал чу как се свличат, макар че ушите му пищяха от взрива.

Още се сипеха парчетии бетон, когато Георгиев даде газ и подкара напред. Не биваше да губят и миг. Трябваше да се придвижат. Българинът мина през отвора, зейнал в преградата, и ожули отстрани камионетката в щръкналия назъбен цимент, но въпреки това не спря. Даунър се бе прибрал вътре, а Сазанка пък се прицелваше през отворената врата, готов да убие всеки, решил да стреля по тях. Но никой не го направи. Бяха замислили удара още докато бяха в умиротворителните сили в Камбоджа и се бяха сдобили с екземпляр на инструкциите на ООН. А те бяха пределно ясни: никой да не действа на своя глава, ако има насреща си цяла група. Длъжен е по възможност да предотврати опасността, но в никакъв случай не бива да предприема нищо, докато не получи подкрепление. Такава си беше философията на Организацията. Тя се проваляше на международната арена, нямаше да се увенчае с успех и тук.

Георгиев се насочи към североизточната част на площада. Предното стъкло бе натрошено, но още се държеше в рамката. За късмет българинът можеше да се оправи и без добра видимост. Камионетката се стрелна по уличката, извеждаща от двора, и заподскача по моравата пред сградата на Общото събрание. Българинът продължи на изток и заобиколи японската Камбана на мира. Вандал пак се наведе точно когато камионетката нахлу през огромните огледални прозорци на малкото фоайе, гледащи към двора. Вътре се блъсна в статуята на Ел Абразо дел Пас, стилизирана мъжка фигура, „прегърнала“ мира. Скулптурата се пльосна на пода, а камионетката я размаза с гуми и спря — беше дотук. Не бе необходимо да продължава нататък. Докато охраната и гостите на приема се усетят какво става, петимата в камионетката вече бяха изскочили във фоайето. Георгиев покоси пазача пред коридора за служебните асансьори. Младежът се завъртя като пумпал и се свлече — първата жертва, дадена от ООН. Вандал се запита дали и на този тук ще му вдигнат паметник.

Петимата притичаха по коридора и се качиха на бегом в асансьорите. Но охраната ги беше спряла. Не го очакваха, това обаче не ги спря. Качиха се тичешком по стълбището на горния етаж и завиха наляво. Спрените асансьори бяха единствената спънка, на която се бяха натъкнали дотук. Още през 1939 година Германия беше доказала в Полша, а през 1990 година Саддам Хюсеин бе потвърдил в Кувейт, че добре обмисленият светкавичен удар не може да бъде спрян. Минава доста време, докато нападнатият се поокопити и отвърне на удара. Но в този случай и това щеше да е безполезно.

Не бяха минали и деветдесет секунди, откакто петимата бяха свърнали от Първо авеню, а вече бяха насред сградата на Секретариата. Притичаха покрай високите прозорци с изглед към двора. Шадраванът беше спрян, за да не намалява видимостта към Секретариата. Автомобилите по улиците също не се движеха, туристите биваха отпращани в пресечките. Навсякъде гъмжеше от полицаи и от хора на службите за сигурност.

„Отцепете сградата, така че проблемът да не се разраства“ — припомни си Вандал инструкциите. Тия хора бяха толкова предвидими, да си умреш от скука!

Към тях се завтекоха неколцина души от охраната — трима мъже и една жена. Бяха с бронежилетки и не отлепяха ухо от радиостанциите. Бяха извадили оръжието си и очевидно се бяха запътили към заседателната зала на Съвета за сигурност, която се падаше вдясно. Вероятно ги бяха пратили да измъкнат делегатите, в случай че именно те са цел на нападението.

Но младежите така и не стигнаха до залата. Спряха като заковани, съгледали нападателите. После, като всеки полицай или войник, който никога не е влизал в истински бой, започнаха да се държат, сякаш са на учение. Направиха единственото, което знаеха. От наръчника за охраната на Обединените нации Вандал бе научил, че младежите ще се опитат да се пръснат, за да не са толкова уязвими, да се прикрият, ако е възможно, и да се помъчат да обезвредят противника.

Георгиев и Сазанка не им дадоха тази възможност. Откриха огън с картечниците, които държаха на равнището на хълбоците, и в миг покосиха на място хората от охраната. Пистолетите и радиостанциите тупнаха с трясък на пода. Докато ранените стенеха, Георгиев и японецът им теглиха по още един куршум, този път в главата. Спряха на няколко крачки от труповете. Българинът прибра две от радиостанциите, нападали по пода.

— Да вървим! — подкани Вандал и забърза по коридора.

Барон и Даунър го последваха. Петимата продължиха нататък. Единственото, което ги делеше от заседателната зала на Съвета за сигурност, бяха четирите трупа и хлъзгавият от кръвта под.