Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Оперативен център (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
State of Siege, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Том Кланси. Под обсада

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2000

Коректор: Олга Герова

ISBN: 954-585-161-9

История

  1. — Добавяне

45.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Неделя, 00:05 ч.

Полковник Брет Огъст се прокрадваше като леопард през притихналия парк. Вертолетите кръжаха малко по-нататък с прожектори, насочени към сградата на ООН и пространството около нея. В парка бе тъмно, ако не се брои отражението на светлината от хеликоптерите.

Огъст вървеше леко приведен, с широка уверена крачка. Залогът беше голям, но вместо да го стряска, това по-скоро му вдъхваше сили. Колкото и опасна да бе задачата, той изгаряше от нетърпение да се подложи на проверка и да я изпълни. В битка човек никога не може да бъде сигурен, но полковникът и за миг не се усъмни в себе си, в знанията, които е получил, в способностите си и в необходимостта на онова, което трябваше да извърши.

Не се съмняваше и в плана, който бяха разработили. Генерал Роджърс беше прав — всяко сражение си беше непредсказуемо, съотношението на силите се променяше като живак. Но при операция „Капан“ все пак нещата бяха по-предвидими.

Операцията бе учебникарска и доколкото е известно, за пръв път е била приложена от съставената от необучени селяци малобройна войска на княз Александър Невски. През XII век[1] руснаците се изправят пред тежковъоръжените кръстоносци тевтонци, нахлули в княжеството. Единственият начин да разгромят по-многочислените и по-добре въоръжени нашественици е да ги изтласкат към замръзналото езеро, където от тежестта на рицарските доспехи ледът се пропуква и всички германци до последния се издавят.

Към тази стратегия се беше придържал и бившият шеф на отряда за бързо реагиране към Оперативния център подполковник Чарлс Скуайърс.

Важното при нея е да избереш място за сражение, където да имаш достъп до врага от две страни — например някое планинско ждрело, гора или бряг на езеро. Намериш ли такова място, частта, колкото и малобройна да е, може да се раздели на два отряда. Единият минава по фланга на противника и така всъщност го заклещва. После другият отряд напредва в плътен строй. Врагът няма накъде да отстъпва — притиснат е между двата отряда. Опита ли да премине в контраатака, единият отряд ще го нападне по предната линия, отляво и отдясно. Тогава неприятелят ще се види принуден да отстъпва, но пък ще бъде изненадан в тил от втория отряд. Така се озовава в истински капан, между чука и наковалнята. Стига операцията да бъде осъществена правилно, под прикритието на нощта или на релефа, тя позволява дори и малка част да разгроми превишаващия я по численост противник.

Полковник Огъст не можеше да разчита мракът да го прикрива, докато той проникне в заседателната зала на Съвета за сигурност. Дори и да угасеше осветлението за секунда-две, противникът само щеше да се прегрупира. Огъст предпочиташе да го изненада. За съжаление при запалено осветление врагът щеше да разбере, че има насреща си един-единствен човек. Терористите щяха да го видят как влиза в залата, точно както бяха видели и служителите от службата за сигурност към ООН. Ако действаха светкавично, операция „Капан“ щеше да се провали.

Въпреки това Огъст пак щеше да разполага с доста преимущества. Беше обучен като войник, а не като охрана. Щеше да се скрие зад седалките в залата. Стълбището беше дълго и открито и нападателите щяха да го издебнат трудно, особено ако той се движеше снишен зад горните редове. Ако пък терористите се опитаха да използват заложниците като щит, шефът на отряда за бързо реагиране към Оперативния център щеше да има други две предимства. Първото бе точният му мерник. Брет Огъст се славеше като един от най-добрите стрелци в специалните части, можеше да го докаже и с множеството медали, с които бе награждаван. Отстъпваше по мерник единствено на Майк Роджърс. Другото му предимство бе, че нямаше да се колебае и да се страхува да стреля. Бе готов да рискува и дори да застреля някого от заложниците, ако това бе цената да залови един или друг терорист. Както вече бе отбелязал и Майк Роджърс, ако не действаха решително и бързо, заложниците си бяха обречени да умрат.

Градината се простираше на няколко пресечки в южна посока. Всъщност представляваше малък залесен парк, насред който се възправяше статуята на свети Георги, съсичащ змея. Беше дар от бившия Съветски съюз и бе излята от парчета съветски ядрени ракети „СС-20“ и американски „Пършинг“, унищожени по силата на Договора за ядрените ракети със среден обсег на действие от 1987 година. Подобно на самата Организация на обединените нации, и статуята служеше колкото за замазване на очи — гръмка дръзка лъжа в прослава на мира. Руснаците знаеха прекрасно, че мирът е невъзможен, ако не е поддържан с ракетите „СС-20“ и „Пършинг“.

Или с добра тактика, например с операции „Капан“ — помисли си полковникът. Виж, за това изобретение наистина сваляше шапка на руснаците.

Сред розовите храсти се стрелкаха огромни сиви плъхове, значи отпред нямаше никого. Животинчетата се разбягаха кое накъдето види, щом Огъст тръгна през градината.

Той се наведе, когато наближи края на парка. Зад зеленината се мержелееше широк към двайсетина метра открит двор, откъдето се стигаше при централното фоайе на сградата на Общото събрание, която все още не се виждаше от дърветата и храстите.

Полковникът държеше един от двата пистолета „Берета“, които Роджърс му беше дал. Другият беше в десния джоб на панталона му. Съвсем наскоро, докато изпълняваше задачата в Испания, Огъст се бе подвизавал като турист, прикритие, научило го да ходи с панталони с широки джобове, които да побират пистолет. Още носеше и радиостанцията, в случай че опре до нея, за да проникне в сградата. Инак нямаше да я вземе, щеше да я изключи и да я остави. Само това оставаше — да се издаде, ако в неподходящ момент някой го потърсеше или станцията изпукаше от електрическите смущения. По ирония на съдбата пак тези смущения вероятно щяха да му помогнат да се промъкне вътре.

Спря, когато от Общото събрание го деляха към седемдесет и пет метра, и надзърна иззад другите, по-ниски статуи към ООН. Над широкия двор кръжаха три хеликоптера, той бе осветен от мощни прожектори, пред главния вход дежуреха петима-шестима полицаи от Нюйоркското управление. Роджърс се оказа прав: бяха прехвърлили охраната на ООН вътре в сградата и бяха разрешили на полицаите да напуснат патрулните будки отпред по улицата и да стоят на пост на територията на Обединените нации. Огъст не можеше да рискува да го забележат. Хората в Нюйоркската полиция не бяха като служителите от охраната на ООН. Те по-скоро приличаха на бойците от Отряда за бързо реагиране. Знаеха как да залавят и да обезвреждат хора. Докато беше съветник към НАТО, Огъст се бе запознал с бившия шеф на управление „Извънредни ситуации“ към Нюйоркската полиция, обучавал служителите в НАТО каква стратегия да прилагат, ако бъдат взети заложници. В Нюйоркското полицейско управление предпочитаха да обкръжат противника във възможно най-плътен обръч, после да прехвърлят специално оръжие и бронежилетки и да обезвредят похитителите, ако преговорите ударят на камък. Ако Чатерджи не държеше толкова много на добрия тон, отдавна да са приключили и тук, но какво да се прави, такива бяха последиците от операция „Пустинна буря“. Някой погазва закона. После в името на световния мир всички се запретват да преговарят, докато закононарушителят набира сила и се окопава. И когато накрая решиш да предприемеш нещо, опираш до коалиция.

Всичко това бе напразно губене на време. Единственото, което бе нужно да направиш, бе да вземеш на мушка закононарушителя, и готово, той на бърза ръка се предава. Къде ще ходи!

Огъст рядко си гледаше часовника. Винаги действаше светкавично и точно, като изхождаше от предположението, че има по-малко време, с отколкото всъщност разполагаше. До днес не бе пропуснал нито един срок. Но и без да си поглежда часовника, сега беше наясно, че няма за кога да обяснява кой е и какво търси тук. Реши да се махне от градината и да заобиколи откъм страната на магистрала „Франклин Делано Рузвелт“, която минаваше под широката морава в източната част на парка. Налагаше се да скочи, вместо да слезе по стълбите зад ООН, но това бе единственият начин да стигне незабелязано при гаража.

Обърна се към реката и тръгна по поръсената с чакъл пътека към асфалтовата алея. Прекоси моравата и излезе при ниска метална ограда, която прескочи. Просна се по корем с лице на изток и надзърна долу. От магистралата го деляха към три и половина метра, а Огъст нямаше за какво да се хване. Извади радиостанцията от джоба си и пъхна в него пистолета. После си свали колана, промуши единия му край през калъфа на радиостанцията и го дръпна, докато той опря в катарамата. След това преметна колана на примка през една от тъничките подпори на перилата. Хванат за двата края на колана, се смъкна надолу. Все така вкопчен в катарамата и в радиостанцията, пусна втория край на колана и скочи на асфалта, от който го делеше към метър и половина.

Приземи се с леко присвити колене. Веднага се изправи. Гаражът на ООН се падаше на юг, точно отпред. Огъст не го виждаше — беше скрит зад ъгъла на сградата откъм североизточната страна на улицата.

Огъст си сложи отново колана и запълзя в злокобната тишина под магистралата. Приближи входа на гаража и забеляза двама полицаи, застанали източно от отворената врата. Вътре гаражът беше осветен, но отпред беше тъмно като в рог. Стига да успееше да отпрати полицаите, Огъст с лекота щеше да се промъкне до вратата, без да го усети никой.

Погледна си часовника. След двайсет секунди Роджърс щеше да надуе до дупка звука на своята радиостанция. Огъст също щеше да включи радиостанцията и от електрическите смущения тя щеше да запука оглушително. Тогава вече полицаите можеха да направят три неща: или и двамата щяха да идат да проверят какво става, или само единият щеше да се отдалечи от вратата, а вторият щеше да остане на пост, или щяха да повикат подкрепление.

Огъст очакваше и двамата да се махнат от входа на гаража. Не можеха да не проверят какво става и вероятно щяха да се придържат към правилника на полицейските управления в повечето големи градове — да не се втурват сами, ако възникне опасност.

Ако това не се случеше, щеше да се наложи Огъст да обезвреди единия или и двамата полицаи. Никак не обичаше да се нахвърля на хора от своя лагер, но бе готов и на това. Заповтаря си, че в случая не бива да се спира пред нищо и трябва да се съсредоточи върху целта, а не върху средствата.

Забърза през мрака под магистралата и остави радиостанцията до тротоара. Провери дали звукът е пуснат докрай. После, когато му оставаха броени секунди, се шмугна в тъмния вход срещу гаража. От ъгъла го деляха десетина метра и още толкова — от гаража.

Изу си обувките.

Някъде след четири-пет секунди нощта беше раздрана от оглушителен звук. Огъст видя как полицаите се озъртат. Единият извади оръжието и фенерчето и се запъти към улицата, а другият звънна на дежурния, който му съобщи, че доколкото можело да се съди от звука, не ставало дума за престъпление.

— Звучи ми като радиостанция — рече полицаят, обадил се да докладва случая. — Има ли още хора от нашите на тази пресечка?

— Не — отвърна диспечерът.

— Ще видя каква е работата — каза първият офицер. — Отивам с Орландо.

Първият полицай се приближи предпазливо с електрическо фенерче, насочено към сградата на североизточния ъгъл. Вторият вървеше малко зад него с извадено оръжие и включена радиостанция. Огъст беше сигурен, че забележат ли го, тия мъже няма да се церемонят много-много и ще го застрелят на място. Трябваше да прави, да струва, но да се приближи така, че да не го надушат.

Радиостанцията продължаваше да пращи и да пука, Огъст не сваляше очи от полицаите. Когато те излязоха на ъгъла, полковникът се сниши и както беше по чорапи, притича нечуто през улицата, без да забелязва върху какво стъпва. Сега единственото, което имаше значение, бе целта. А когато влезе в гаража и видя пред себе си асансьора, той имаше една-едничка цел.

Да победи.

Бележки

[1] Битката всъщност се е състояла през XIII в., на 5.04.1242 г. — Б.пр.