Том Кланси
Под обсада (22)

21.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Събота, 22:39 ч.

След като застреля шведа, Ренолд Даунър отиде при Георгиев. Освен някои от децата, които плачеха, и делегата от Италия, който се молеше, всички в залата се бяха умълчали и не се помръдваха. Останалите маскирани членове на групата останаха по местата си.

Даунър се доближи до Георгиев и той усети топлия му дъх под маската. По влакънцата се аленееха ситни капки кръв.

— Трябва да поговорим — отсече австралиецът.

— За какво? — прошепна ядно Георгиев.

— Време е да поналеем масло в огъня — изсумтя Даунър.

— Върни се на мястото си — подкани българинът.

— Чуй ме де! Когато отворих вратата, видях в коридора двайсетина въоръжени мъже от охраната, държаха и противоударни щитове.

— Евнуси! — подсмихна се Георгиев. — Няма да рискуват да ни нападнат. Вече го обсъдихме. Ще загубят всичко.

— Знам — съгласи се Даунър и премести очи върху телефона с обезопасена сателитна връзка върху сака на пода. — Но твоят човек каза, че Франция е склонила да плати. Пък и не взехме за заложница генералната секретарка, какъвто беше първоначалният план.

— Да, не ни провървя, но не е болка за умиране — увери го Георгиев. — Ще минем и без нея.

— Не виждам как — възрази австралиецът.

— Като изчакаме — отговори Георгиев. — Съединените щати ще започнат да се притесняват, че децата са изложени на риск, и ще платят като попове дори и другите засегнати държави да продължат да си правят оглушки. САЩ ще добавят сумата към задължението си към ООН и все ще измислят някаква благовидна причина, която да изтъкнат колкото за очи. А сега се връщай на мястото си.

— Не съм съгласен — възропта австралиецът. — Според мен трябва да ги попритиснем още.

— Излишно е — отсече Георгиев. — Разполагаме с време, имаме храна и вода…

— За друго ти говоря — не се стърпя Даунър и го прекъсна.

Българинът го прониза с поглед. Австралиецът започваше да му лази по нервите. Георгиев го беше очаквал. Даунър сякаш се чувстваше длъжен да прави напук на всички и на всичко и беше предсказуем като японско кабуки. Но вече дразнеше Георгиев. Приказваше прекалено много, не умееше да си държи езика зад зъбите, и туйто. Българинът беше готов да тегли куршума и на него, и на останалите си съучастници, ако прекрачеха рамките. Дано Даунър го разбереше от очите му.

Австралиецът си пое дъх. Явно беше схванал, че е прекалил, защото допълни вече не така разгорещено:

— Казвам ти само, тези тъпанари явно не разбират, че искаме парите и нямаме намерение да се пазарим. Чатерджи опита да преговаря.

— Очаквахме и това — напомни му Георгиев. — И я отпратихме.

— Засега — изпелтечи Даунър. — Но тя ще опита пак. Дай им на тия кретени да си чешат езиците!

— Стига си се тръшкал де! Нека си дрънкат, както винаги, няма да постигнат нищо — опита се да го озапти българинът. — Предвидили сме всичко — напомни той вече по-спокойно. — Ще се подчинят, няма къде да ходят.

Австралиецът още държеше пистолета, с който беше застрелял делегата от Швеция и който размаха.

— Въпреки това съм на мнение, че трябва да разберем какво са намислили и да ги попритиснем негодниците му с негодници. Ще видим сметката на италианеца и почваме децата. Може и да ги поизтезаваме — те ще се разпищят, нека ония поплювковци в коридора чуят. Както правеха червените кхмери в Камбоджа — първо теглеха куршума на кучето, после почваха да избиват един по един и членовете на семейството. Дай да ги притиснем, стига сме се мотали!

— Знаехме, че няма да се мине без стрелба, ако искаме да привлечем вниманието — прошепна в отговор Георгиев. — Знаехме и че дори Съединените щати да си затраят, задето избиваме делегати, ще нададат вой до възбог, ако подхванем и децата — няма да допуснат и косъм да падне от главата им. Все ще предприемат нещо, но няма да ни атакуват. Сигурно е, че няма да седят със скръстени ръце и да бездействат. Хайде, казвам ти за последен път, връщай се на мястото си. Ще се придържаме към плана.

Даунър изсумтя, после изруга, но се подчини, а Георгиев отново насочи вниманието си към заложниците. Беше очаквал и това. Ренолд Даунър си беше кибритлия, добре че бързо му минаваше. Търканията и напрежението само засилваха решимостта на всяка група и готовността на членовете й да работят заедно.

„Освен в Организацията на обединените нации“ — помисли си ехидно Георгиев. И причината за това си беше от проста по-проста. ООН отстояваше мира, а не печалбата, изгодата. Мира, а не всекидневното изпитание на волята. Мира, а не живота.

Георгиев смяташе да се бори, докато не бъдеше победен от мира, от който никой не може да избяга, от мира, който в крайна сметка спохожда всекиго.