Том Кланси
Под обсада (16)

15.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Събота, 22:08 ч.

След като влязоха в заседателната зала на Съвета за сигурност, цигуларките се събраха зад масата с форма на подкова долу. Диригентката, двайсет и шест годишната госпожа Дорн, беше пристигнала току-що със самолет — предната вечер бе изнасяла концерт във Вашингтон. Докато тя преглеждаше партитурата, Харли Худ отиде на прозореца и застана зад завесата. Надзърна към притъмнялата река и се усмихна на начупените светлини, отразени върху повърхността. Ярките пъстроцветни петна й напомняха ноти — защо ли не правеха партитурите шарени и не отпечатваха всяка октава в различен цвят?

Тъкмо беше пуснала крайчеца на завесата, когато откъм коридора екна стрелба. След миг двойната врата в северния край на залата се отвори с трясък и вътре тичешком нахлуха маскирани мъже.

И делегатите, и гостите им продължиха да седят като вкаменени, не се помръднаха и младите музикантки, подредени в две плътни редици. Само госпожа Дорн застана пред децата, сякаш за да ги защити от нападателите. Маскираните си имаха друга работа и не й обърнаха внимание. Притичаха надолу по пътеките между седалките и заобиколиха делегатите. Не пророниха и дума, докато един не сграбчи първия изпречил му се делегат и не го затегли към страничната пътека. Заговори му тихо, сякаш се страхуваше да не ги подслушват. Делегатът, когото вече бяха представили на децата, но чието име Харли не помнеше, беше швед. После нападателят каза на останалите, че няма и косъм да падне от главите им, ако правят каквото им нареди. Харли си помисли, че мъжът не е особено убедителен. Яката му беше наквасена с пот, очите му шареха, сякаш той търсеше откъде да избяга.

После терористът отново заговори на шведа — двамата седнаха на голямата маса с форма на подкова и мъжът даде на делегата лист хартия и химикалка.

Двама от другите нападатели провериха прозорците, отвориха вратите, за да се уверят, че зад тях не се спотайва никой, и застанаха на пост. Единият стоеше буквално зад рамото на Харли и тя едвам се сдържа да не му каже нещо. Идеше й да го попита какво правят. Баща й открай време й повтаряше, че стига да е подходящо зададен, разумният въпрос рядко получава гневен отговор.

Но момичето усещаше мириса на барут, лъхаш от пушката на нападателя. Стори й се и че по ръкавицата му се аленее кръв. Толкова се уплаши, че на гърлото й заседна буца и я присви под лъжичката. Нозете й се подкосиха, но не в коленете, а горе в бедрата. Харли не каза и дума, после пък се ядоса, че от страх си е глътнала езика. Ако беше проговорила, нападателите може би щяха да я застрелят, но нищо чудно и тя да им станеше симпатична и да я обявяха за говорителка на групата или да й възложеха нещо друго, което да отклонява мислите й от уплахата. Ами ако по-късно тия негодници или хората, притекли им се на помощ, ги избиеха до крак? Преди да издъхне, Харли щеше да се укорява, че не е набрала смелост да каже и гък. Загледа как мъжът се отдалечава и пак понечи да го попита нещо, но сякаш бе изгубила дар слово.

Малко след това един от мъжете нареди на всички да се съберат около масата — пак говореше много тихо, като че ли с австралийски акцент. Първо се обърна към децата. Заповяда им да оставят инструментите и да се приближат.

Калъфът на Харли вече беше отворен, но тя положи вътре цигулката много бавно. Ала не защото искаше със закъснение да предизвиква мъжете. Дори не проверяваше дали нападателят ще се ядоса. Цигулката й беше подарък от майка й и баща й и момичето внимаваше да не я повреди. За късмет терористът или не забеляза, че тя не се подчинява веднага, или просто реши да не й обръща внимание.

Харли седна на кръглата маса и се почувства много уязвима. Предпочиташе да стои в ъгъла при пердетата.

Достраша я още повече. Тя затрепери като листо и се поуспокои едва след като забеляза, че и момичето до нея се тресе неудържимо. Клетата Лора Сабия! Беше най-добрата й приятелка, но какво да я прави човек, беше си страхопъзла. Гледаше така, сякаш аха и ще се разпищи.

Харли я докосна по ръката, привлече погледа й и се усмихна, все едно казваше: „Няма страшно! Всичко ще бъде наред!“.

Момичето не реагира. Но затрепери още по-силно, когато маскираният тръгна към тях. Изгуби ума и дума дори само при вида му — не се налагаше той да казва нещо или да се приближава повече.

Харли пак потупа Лора по пръстите и дръпна ръка. Стисна длани пред себе си. Пое си дълбоко въздух през носа и престана да трепери. Едно момиче от другата страна на масата я забеляза какво прави и го повтори. След миг й се усмихна. Харли отвърна на усмивката. Установи, че уплахата е като студа — отпуснеш ли се, вече не е толкова страшно.

В огромната, кънтяща като пещера зала се беше възцарила тишина. Макар и напрегнати до краен предел, хората около масата като че ли се бяха примирили. Усещаха, че спокойствието е привидно и всеки миг ще се взриви. Дипломатите, насядали вътре в подковидната маса, бяха по-притеснени, отколкото музикантите — вероятно защото бяха и най-уязвими. Нападателите явно бяха много ядосани, че някой не е в залата, но Харли не знаеше кого са очаквали да заварят. Сигурно генералния секретар, който закъсняваше.

Госпожа Дорн седеше на челното място. Погледна едно по едно децата в очите, за да се увери, че са добре. Момичетата на свой ред й отвърнаха с едва доловимо кимване. Харли знаеше, че само се преструват, за да си вдъхнат кураж — всички примираха от страх. Но нямаха за какво друго да се хванат — усещането, че не са сами в бедата, все пак ги поободряваше.

На Харли й се стори, че отвън пред вратата се чуват стъпки. Рано или късно хората от охраната щяха да се появят. Момичето затърси с поглед къде да се скрие, ако случайно някой открие стрелба. Най-безопасно като че ли беше да се шмугне зад голямата маса с форма на подкова. Харли можеше да притича, да се прехвърли от другата страна и за нищо време да се спотаи отзад. Вдигна много бавно колене и ги допря до долната страна на масата, както правеше в училище, ако й доскучае. Масата се понадигна, значи не беше прихваната за пода. Можеха да я преобърнат и да се скрият зад нея.

Тъкмо си го помисли, и я обори ужас. Ами ако ги бяха нападнали заради баща й и Оперативния център? Вкъщи той не отваряше дума за службата, дори когато се караха с майка й. Дали Центърът не бе навредил по някакъв начин на тези хора? В училище по обществознание бяха учили, че ако не се брои Израел, терористите насочвали нападенията си най-често срещу Съединените щати. Тук единствените американци бяха цигуларките. Дали нападателите не търсеха нея? Ами ако не знаеха, че баща й е напуснал Оперативния център? И искаха чрез Харли да го принудят да направи нещо?

Момичето усети как я плисва топла вълна. Плувна в пот. Роклята, нова-новеничка, толкова красива и елегантна, се лепна за тялото й като бански костюм.

„Сигурно сънувам“ — помисли си Харли. Такива неща се случваха само на други хора, за тях разказваха само в новините по телевизията. В ООН все пак имаше охрана, детектори за метал, пазачи по входовете, камери.

Най-неочаквано мъжът, разговарял с делегата от Швеция, повика австралиеца. Двамата взеха да обсъждат нещо и след малко австралиецът сграбчи шведа за яката, дръпна го да стане и насочил оръжието към него, го поведе нагоре по стълбите, към вратата.

На Харли й се искаше да притисне до себе си цигулката. Да се отпусне в обятията на майка си. Тя сигурно беше изпаднала в паника, освен ако не се правеше на много спокойна, за да вдъхне смелост на другите ужасени майки. Сигурно си беше точно така. Вероятно Харли го бе наследила от нея. После момичето се сети за баща си. Майка й я беше завела заедно с Александър при баба й и дядо й, за да решала какво да прави в бъдеще, и тогава баща й бе предпочел да сложи кръст на кариерата си, за да не ги загуби. Харли се запита дали той ще намери сили да погледне на случилото се като на поредната криза и да обмисли всичко хладнокръвно, въпреки че на смъртна опасност бе изложен не друг, а родната му дъщеря.

Австралиецът се върна. Тросна се нещо на делегата, взе листа от ръката му и го затика по стълбите. Харли предположи, че похитителите току-що са дали на някого списъка с исканията си. Вече не й се струваше, че са ги нападнали заради нея. Поолекна й. Все щяха да намерят някакъв изход.

Шведът се върна при другите делегати, седна на пода и вдигна ръце на тила. Харли си помисли, че сега ще им се наложи да почакат. Нищо, щяха да издържат. Веднъж баща й й беше казал, че докато са в състояние да разговарят, хората не стрелят. Дано!

Момичето реши да не мисли за това. Затананика си тихо, много тихо мелодията, която бе дошла да изпълни: „Песен за мира“.