Том Кланси
Под обсада (55)

54.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Неделя, 00:25 ч.

След като Майк Роджърс излезе от заседателната зала на Съвета за сигурност, първото, което направи, бе да звънне на взвода за обезвреждане на опасни материали към Нюйоркското полицейско управление и да съобщи за отровния газ. Членовете на взвода се събраха в двора откъм северната страна на сградата — имаха готовност да проникнат в залата веднага щом бъдат изведени всички в нея. Целият комплекс на ООН беше отцепен, вратите и прозорците бяха покрити с големи найлони, прихванати отстрани с бързо засъхваща пяна. Вече нямаше кой да обясни на полицията какъв точно е отровният газ, затова пристигна и подвижната полицейска лаборатория, която да направи на място анализа. Тук беше и медицинската служба към Нюйоркската противопожарна команда — служителите в нея опънаха палатки в парка южно от Обединените нации. Явиха се и самите пожарникари — такива бяха изискванията, ако престъпниците са използвали опасни материали. Мнозина терористи се придържаха към философията „След мен и потоп“. Ако не постигнеха своето, правеха всичко възможно да няма победители. Един от терористите бе успял да се измъкне от медицинския пункт на ООН, в Нюйоркското полицейско управление не можеха да са сигурни, че похитителите нямат и други съучастници, затова трябваше да бъдат подготвени за всичко. Включително за последен изблик на злоба.

Пол Худ и дъщеря му се прегръщаха дълго. Худ не криеше сълзите си. Харли трепереше. Беше обронила главица върху гърдите на баща си и се бе вкопчила в ръцете му. Един от санитарите на „Бърза помощ“ я заметна с одеяло и ги поведе към медицинските палатки.

— Трябва да съобщим на майка ти — каза през сълзи Худ.

Харли кимна.

Майк Роджърс стоеше зад тях и гледаше как санитарите отнасят Брет Огъст. Генералът обеща да доведе Шарън. Каза на Худ и че се гордее с него. Другият мъж му благодари. Истината обаче беше, че след като Роджърс беше излязъл от заседателната зала на Съвета за сигурност и Худ се беше промъкнал вътре, той знаеше, че нищо, нито собствената му сигурност, нито американските или международните закони, няма да го спрат да се опита да спаси Харли.

Двамата с дъщеря му се насочиха заедно с делегатите и охраната към ескалаторите. Докато слизаха, Худ се запита какво ли се върти в главата на момичето. Харли още се бе вкопчила в него и гледаше с изцъклени очи някъде напред. Момичето не беше в шок, не беше ранено. Но бе прекарало в онова помещение близо пет часа и бе видяло с очите си как се стреля по хора, включително по една от най-добрите й приятелки. Беше се разминало на косъм със собствената си смърт. Вероятно бе в изключително силен посттравматичен стрес.

Худ знаеше от собствен опит, че онова, което се е случило днес, ще съпътства до гроб дъщеря му и ще изниква в съзнанието й всеки божи ден. Ако някога си бил заложник, никога вече няма да бъдеш докрай свободен. Винаги ще те глождят усещането за отчаяна откъснатост, унижението, че с теб са се отнасяли като с вещ, а не като с жив човек. Дори и да си възвърнеш достойнството, то пак ще бъде някак накърнено и никога отново ти няма да бъдеш предишният човек.

„Животът ни изправя пред какви ли не изпитания!“ — помисли Худ.

Но сега в неговата прегръдка дъщеря му беше в безопасност. След като слязоха от втория ескалатор, Худ видя Шарън — тичаше през фоайето. Дори и да се бяха помъчили да я спрат, явно не бяха успели.

След нея ситнеше служителка от Държавния департамент, която отчаяно се опитваше да я настигне.

— Детето ми! — пищеше Шарън. — Детенцето ми!

Харли се отскубна от Худ и изтича при майка си. Вкопчиха се една в друга и заридаха неудържимо — още малко, и Шарън щеше да задуши момичето в обятията си. Худ стоеше малко по-встрани.

При тях дойде Роджърс, придружаван от Бил Мохали. Отзад, в двора, генералният секретар на ООН Чатерджи разговаряше с репортерите. Ръкомахаше гневно.

— Дайте да ви стисна ръката — рече Мохали, заместник-шефът на службата за сигурност към Държавния департамент, и се здрависа енергично с Худ. — Днес вие тримата пренаписахте наръчника за преодоляване на кризисни ситуации. Имах голямата чест да присъствам и да го видя с очите си.

— Благодаря ви — рече Худ. — Как е Брет?

— Ще му мине като на кутре — отвърна Роджърс. — Куршумите не са засегнали сънната артерия. Боли го, но раните не са опасни.

Худ кимна. Още гледаше Чатерджи. По костюма, ръцете и лицето й се аленееха капчици от кръвта на терориста.

— Чатерджи не изглежда особено доволна — отбеляза Худ.

Мохали сви рамене.

— Ще има да слушаме какви ли не небивалици за стореното от вас днес — подметна той. — Но заложниците са в безопасност, четиримата терористи са на оня свят и едно е сигурно.

— Какво? — попита Роджърс.

— Едва ли в скоро време някой ще дръзне да предприеме подобно терористично нападение — рече Мохали.