Том Кланси
Под обсада (35)

34.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Събота, 23:42 ч.

— Стана нещо — каза Майк Роджърс на Пол Худ.

Роджърс седеше пред компютъра заедно с Ани Хамптън. Худ беше дошъл преди броени минути, едвам си поемаше дъх от бързането. Ани го беше видяла върху екрана на охранителната камера пред вратата и бе натиснала копчето, за да го пусне вътре. На Роджърс му се искаше да разбере кой вятър го е довял тук, но онова, което се случваше с Мала Чатерджи, бе погълнало цялото му внимание. Ани беше пуснала звука на подвижния „бръмбар“ през тонколоните на компютъра. Звукът се записваше, но Роджърс не искаше да изтърве и думица от разговора между генералния секретар и терориста, който едвам се чуваше.

— Пол Худ, Анабел Хамптън — представи ги генералът, след като звукът стана съвсем тих.

Ани само стрелна с поглед Худ и му кимна. Беше погълната изцяло от онова, което се бе разиграло в ООН.

— Току-що пред заседателната зала на Съвета за сигурност стана нещо — обясни Роджърс на Худ. — Един от терористите излезе, за да разговаря с генералния секретар. Доколкото чух, тя изкрещя, а някой, вероятно полковник Мот от служба „Сигурност“ към ООН, който според нас бе най-близо до нея, явно се е хвърлил върху терориста. Май го заловиха, но не можем да сме сигурни. Всички мълчаха.

Известно време надаваха ухо, без да казват нищо. После Худ рече:

— Може би няма връзка със случващото се, но току-що ми звънна Боб. В залата има двама души, сражавали се осем години във Въоръжените сили за национално освобождение на кхмерите в Камбоджа. Първоначално са се борили срещу терористите и червените кхмери, после обаче са станали главорези на Сон Сан.

Ани отново го стрелна с поглед.

— Преди два дни с разрешение на техните власти са пристигнали в САЩ, макар и да са скрили кои точно са — продължи Худ. — Въпросът е дали са се озовали в заседателната зала случайно, дали са съучастници на терористите, или става още нещо, за което и не подозираме.

Роджърс поклати глава точно когато на вратата се позвъни отново. Ани включи върху компютъра образа от охранителната камера — беше дошъл Брет Огъст. Роджърс потвърди, че го чакат, и агентката натисна отново копчето под писалището, за да го пусне. Роджърс се извини и стана, за да посрещне шефа на отряда за бързо реагиране към Оперативния център.

Докато бързаше към предния кабинет, си помисли, че хората, заели се да водят преговори с похитители на заложници, се натъкват всеки божи ден на такива ситуации. Понякога ставаше въпрос за широкообхватни политически събития с голям отзвук сред средствата за масово осведомяване, друг път — за нещо дребно, засягащо един-двама души в частен дом или в някоя бакалия. Но всички подобни случаи, където и да се разиграваха, който и да беше замесен и засегнат от тях, имаха една обща черта: бяха непредсказуеми. От собствен опит Роджърс знаеше, че и по време на бойни действия положението често се променя, но така, че набира инерция, поема в една или друга насока и човек може да предвиди развоя на събитията по това накъде напредват или отстъпват воюващите армии.

Но бъдеха ли отвлечени заложници, нещата стояха по-различно и бяха непредсказуеми. Колкото повече бяха засегнатите, толкова по-голяма бе вероятността да настъпят светкавични непредвидими обрати. Особено пък когато ставаше въпрос за уплашени до смърт деца, фанатизирани терористи, вманиачени главорези и дипломати, които не признаваха друго оръжие, освен словото.

Полковник Огъст бе плувнал в пот и целият беше в смазка. Изкозирува на Роджърс и му разправи как се е претърколил по хидравличната товарна рампа на самолета, докарал отряда за бързо реагиране. В тъмното никой не го бил видял как се промъква и се готви да скочи от рампата тъкмо когато са започнали да я спускат. Бил паднал от метър и двайсет височина върху тармака, но ако не се броели охлузванията, му нямало нищо, чувствал се отлично. Под шушляковото яке бил с бронежилетка, която поомекотила удара. Огъст си беше предвидлив човек, мислеше за всичко, затова си носеше портфейла и достатъчно пари в брой, за да плати таксито до Манхатън.

Докато двамата вървяха към кабинета на Ани, Роджърс му разказа накратко какво става. Бяха на две-три крачки от вратата, когато Огъст спря като закован.

— Я чакай малко — изшушука той на Роджърс.

— Какво има?

— Значи в заседателната зала на Съвета за сигурност има двама камбоджанци, така ли? — попита Огъст.

— Да.

Огъст се позамисли и кимна към кабинета.

— А знаеш ли, че агентката на ЦРУ е била на работа в Камбоджа?

— Не — отвърна Роджърс, без да крие изненадата си. — Я разкажи!

— Докато пътувахме със самолета насам, я проверих в базата данни. Близо година е вербувала агенти камбоджанци.

Роджърс се опита да открие някаква връзка.

— Дошла е в тайната квартира на ЦРУ петнайсетина минути преди нападението — рече той. — Твърди, че е наминала, за да довърши нещо.

— Сигурно казва истината — кимна Огъст.

— Възможно е — съгласи се генералът. — Но съвпадението си е доста озадачаващо. Агентката има възможност да подслушва Мала Чатерджи, генералния секретар на ООН. Има в кабинета си и обезопасен телефон със сателитна връзка.

— Да, такива телефони са рядкост в кабинетите на ЦРУ.

— Така си е. Ами ако поддържа връзка с хората вътре в ООН?

— Важното в случая е с кои хора — уточни Огъст.

— Прав си.

— Телефонът със сателитна връзка включен ли е? — поинтересува се шефът на отряда за бързо реагиране.

— Не знам. Сложила го е в сак.

Огъст се подсмихна.

— Превърнал си се в книжен плъх, не мърдаш от кабинета. Я си вдигни ръкава.

— Моля? — изненада се Роджърс.

— Доближи ръка до устройството — рече му Огъст.

— Защо? Нещо не те разбирам.

— Статичното електричество. И косъмчетата — поясни другият мъж.

— Ох, да му се не види! Как не се сетих! — изруга генералът. — Прав си.

Ако е включена, всяка апаратура произвежда електрически заряд — статично електричество. Затова и доближеше ли Роджърс ръката си, косъмчетата по нея щяха да щръкнат.

Генералът кимна и двамата с Огъст продължиха към кабинета.

Не бяха от хората, които за щяло и нещяло изпадат в паника. Но и никога през своята кариера и в професионалните си решения, от които понякога зависеше животът на хиляди хора, не се бяха хващали в капана на самодоволството. Преди да влезе в кабинета, Роджърс си припомни и нещо, което в ЦРУ бяха научили от горчив опит. Че непредсказуемостта понякога се създава не отвън, а отвътре.