Том Кланси
Под обсада (19)

18.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Събота, 22:29 ч.

Мала Чатерджи беше висока едва метър и петдесет и пет. Не достигаше и до брадичката на среброкосия офицер, който вървеше малко зад нея. Въпреки това излъчваше достолепие. Големите й черни очи сякаш грееха, кожата й беше смугла и гладка. Прелестната й черна коса, прошарена тук-там с бели кичури, се спускаше до раменете й. Индийката беше облечена в строг черен костюм и единствените накити, които носеше, бяха часовникът и мъничките перлени обици.

Когато я издигнаха на високата длъжност, някои нейни сънародници нададоха вой до небесата, че не носела традиционното сари. Дори баща й не беше особено доволен, че се облича като европейка. Но както бе споделила в интервю за „Нюзуик“, Чатерджи беше представителка на всички народи и на хората от всички вероизповедания, а не само на сънародниците си индуси. За щастие покрай договора за разоръжаване с Пакистан в Индия позабравиха за сарито. Това укроти и онези от противниците на Чатерджи, които бяха на мнение, че генерален секретар на ООН е трябвало да стане дипломат с международна известност, а не някаква си боркиня за граждански права, едва навършила четирийсетте.

Чатерджи и за миг не се беше съмнявала, че ще се справи с отговорната работа. При сложни проблеми винаги правеше първата помирителна стъпка. Според нея много конфликти бяха породени тъкмо защото от криворазбрано достойнство никой не иска да направи първата крачка — преодолееш ли го, и разногласията често пъти се решаваха от само себе си.

Мала Чатерджи продължаваше да е дълбоко убедена в това и сега, когато се качиха с полковник Мот на асансьора, за да слязат на втория етаж. Охраната беше пуснала неколцина репортери от по-влиятелните средства за масово осведомяване в тази част от сградата и докато вървеше към заседателната зала на Съвета за сигурност, генералния секретар отговори на някои от въпросите им.

— Надяваме се конфликтът да бъде решен с мирни средства… за нас най-важна е сигурността, това да не загине никой… молим се семействата на заложниците и на жертвите да проявят дух…

Чатерджи беше изричала тези думи толкова често и на толкова различни места по света, че те се бяха превърнали в нещо като мантра. Сега обаче звучаха другояче. Тук не ставаше въпрос за ситуация, когато хората вече от години се биеха помежду си, мразеха се и гинеха. Войната беше нова, противникът беше преизпълнен с решимост. Думите идваха не машинално, по памет, те извираха от душата на Чатерджи. В съзнанието й изплуваха и други слова. След като се разделиха с репортерите, тя и полковникът минаха покрай огромното „Златно правило“, мозайка, правена въз основа на картина на Норман Рокуел. Беше дар от Съединените щати в чест на четирийсетгодишнината на Организацията на обединените нации.

„Не причинявай на другите онова, което не искаш да причиняват на теб“ — заповтаря наум като молитва индийката — надяваше се това да е възможно и в този случай.

Представители на страните членки на Съвета за сигурност се бяха събрали откъм северната страна на залата на Икономическия и социалния съвет. Между тях и съседната зала на Съвета за попечителство бяха застанали двайсет и седем души от охраната, цялата налична сила под командването на полковник Мот. Наблизо чакаше и екип от спешното отделение на Медицинския център към Нюйоркския университет, намиращ се на десет пресечки южно от сградата на ООН. И лекарите, и санитарите бяха дошли тук като доброволци.

Генералният секретар на Обединените нации и полковник Мот се приближиха към двойните врати на Съвета за сигурност. Спряха, когато от залата ги деляха няколко метра. Полковникът откачи от халката върху колана си радиостанцията, нагласена предварително на съответната честота. Включи я и я подаде на Чатерджи, която я пое със студена ръка. Погледна си часовника. Беше десет и половина.

Още докато беше вървяла насам, си бе повтаряла думите наум и се беше постарала изявлението й да е възможно най-кратко: „Говори генералният секретар на ООН. Имате ли нещо против да вляза вътре?“.

Ако терористите я пуснеха и определеният от тях срок изтечеше, без да загине никой, значи Чатерджи можеше да разчита да я изслушат. И да преговарят. Може би дори щеше да ги убеди да задържат нея и да пуснат децата. Изобщо не се замисляше каква участ я чака. За човек, нагърбил се с преговори, важна е единствено целта, средствата отстъпват на заден план. Истина, лъжа, опасности, съчувствие, коравосърдечие, решителност, прелъстителност — позволено е всичко.

Индийката стисна с тънички пръсти радиостанцията и я доближи до устните си. Искаше да е сигурна, че гласът й ще прозвучи убедително, но не и заканително. Преглътна, та думите да не заседнат на гърлото й. Навлажни устни.

— Говори генералният секретар Мала Чатерджи — започна тя бавно. Добави и първото си име, за да не звучи официално. — Имате ли нещо против да вляза вътре?

По радиостанцията не се чу нищо, освен тишина. Терористите бяха казали, че ще слушат на тази честота, би трябвало да са я чули. Чатерджи бе готова да се закълне, че чува как сърцето на полковник Мот бумти лудешки в гърдите му. Чуваше и своето сърце силно, сякаш току до ухото й стържеше шкурка.

След миг иззад двойната врата на залата се чу пукот, последван от писъци, долетели някъде от дъното. Най-близката врата се отвори и в коридора се свлече шведът, прострелян отзад в главата.