Том Кланси
Под обсада (48)

47.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Неделя, 00:07 ч.

Малко след като разговаря по обезопасения сателитен телефон с Барон, Анабел Хамптън отиде в килера, взе единия от малкото останали пистолети „Берета“ и излезе в антрето. В коридора нямаше никого. Ония кретени, опитали се да я притиснат до стената, се бяха разкарали. Агентката забърза покрай кабинетите със затворени врати, покрай стаята на чистачката и тоалетните към стълбището.

Не искаше да се качва на асансьора по две причини. Първо, в тавана му имаше вградени охранителни камери. Второ, нищо чудно ония калтаци от Оперативния център да я причакват долу във входа. Ани смяташе да слезе по стълбището, да се шмугне в мазето и оттам да се измъкне през страничната врата. Както се бяха уговорили, по-късно щеше да се свърже с Георгиев. Беше пратила двамата си подчинени от ЦРУ да го вземат от медицинския пункт в ООН. Щеше да каже на шефа си, че са го извели оттам, защото знае прекалено много за операциите на Разузнавателното управление в България, Камбоджа и останалия Далечен изток и тя не е искала сведенията да попаднат в ръцете на Обединените нации. Щеше да добави и че хората от Оперативния център са се били сдушили с терористите. Така щеше да разполага с предостатъчно време, за да си прибере своя пай от откупа и ни лук яла, ни лук мирисала, да се изниже от страната. В случай че нямаше откуп, Анабел смяташе да използва сумата, предплатена й от Георгиев, и да духне в Южна Америка.

Вратата към стълбището не беше заключена и веднага се отвори. Беше метална, както го изискваше противопожарната безопасност. На стълбищната площадка нямаше прозорци, затова и агентката отвори предпазливо, да не би някой да я причаква от другата страна.

Но там нямаше никого. Анабел остави вратата да се затвори сама и тръгна да прекосява циментовата площадка. От мазето я деляха пет етажа. Ами ако Худ или някой от хората му я дебнеха там! На Ани не й се вярваше, че от полицията са пратили някого. В Нюйоркското полицейско управление прилагаха тактиката на обръча. Ако бяха тук, щяха да отцепят целия четвърти етаж — и пиле нямаше да може да прехвръкне.

Младата жена заслиза по стълбището. Точно тогава токът угасна. Не светеха дори лампичките на аварийните изходи, значи електричеството бе изключено направо от бушоните в помещението до мъжката тоалетна. Кой ли копелдак се беше сетил да го направи! Но Ани бе по-ядосана на себе си, задето не е отишла да провери помещението.

Понечи да се върне, после се отказа — нямаше време за губене, не искаше и да се сблъсква с човека, угасил тока, който и да беше той. Премести пистолета в лявата си ръка, хвана се с дясната за парапета и заслиза бавно. Стигна долната площадка, зави и продължи нататък. Беше доволна от себе си — справяше се добре.

Точно тогава пред нея блесна ослепителна светлина и в лявото бедро я прониза остра непоносима болка.

Анабел се свлече — едвам си поемаше дъх, и изтърва пистолета от повторната вълна на болката, сковала цялото й тяло от лявата страна.

— Включвай! — провикна се някой.

Осветлението на стълбището се включи и Анабел погледна нагоре. Видя едър като канара чернокос мъж, надвесил се над нея. Беше облечен в бяла риза и тъмносин панталон. В месестите си ръце държеше радиостанция и черна полицейска палка. Беше от службата за сигурност към Държавния департамент. На значката върху ризата му пишеше, че се казвал Бил Мохали и бил заместник-шеф на охраната в Държавния департамент.

Мохали вдигна оръжието на Анабел и го втъкна в колана си. Тя се опита да се изправи, но не успя. Беше останала без въздух. Както се беше проснала на пода, чу, че вратата към площадката на четвъртия етаж се отваря.

Докато служителят от Държавния департамент викаше по радиостанцията колегите си на третия етаж, Худ изскочи и се завтече надолу по стълбите. Сигурно той бе изключил осветлението. Спря на площадката и се взря в младата жена. Лицето му беше тъжно.

— Мислех, че сме се споразумели — изпелтечи Ани.

— И аз — отвърна Худ. — Но знам какво направихте. Чух ви.

— Лъжете — каза агентката. — Видях ви… в охранителната камера.

Худ поклати глава. Мохали се приближи към тях, а подчинените му се юрнаха нагоре по стълбите.

— Ние с хората ми ще поемем нещата — рече Мохали на Худ. — Благодаря ви за съдействието.

— А аз ви благодаря, че ми дадохте картата си — отвърна Худ. — Знаете ли нещо за раненото момиче?

Другият кимна.

— В момента я оперират. Казва се Барбара Матис. Изгубила е много кръв, още не са извадили куршума. Стараят се хората, правят всичко по силите си, но животът на момичето още виси на косъм. — Той погледна Анабел. — А е само на четиринайсет години!

— Не исках… не исках някое от децата да пострада — изломоти агентката.

Худ отстъпи назад. Поклати отново глава, обърна се и затича надолу по стълбището.

Анабел продължаваше да лежи по гръб, когато дойдоха още хора от службата за сигурност към Държавния департамент. Бедрото я болеше, кръстът също я присвиваше от удара в стъпалата. Но тя поне отново дишаше с пълни гърди.

Беше казала истината на Мохали. Наистина съжаляваше, задето една от младите музикантки е изправена пред смъртна опасност. Не смятаха да се стига чак дотук. Ако генералната секретарка на ООН им беше оказала съдействие, ако беше направила каквото се искаше от нея, нямаше да пострада никое от момичетата. Колкото и да й беше неприятно да си го признае, Анабел съзнаваше, че вероятно ще прекара остатъка от живота си зад решетките. Но най-неприятно й беше, че Пол Худ я беше надхитрил.

За кой ли път един мъж заставаше между нея и целта, която си бе поставила!