Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Оперативен център (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
State of Siege, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Том Кланси. Под обсада

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2000

Коректор: Олга Герова

ISBN: 954-585-161-9

История

  1. — Добавяне

7.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Събота, 19:27 ч.

В събота вечер след седем и половина на Таймс Скуеър има големи задръствания — хората се стичат от предградията, за да идат на театър. По пресечките няма къде игла да падне от спрелите лимузини, пред покритите паркинги се вият дълги опашки от автомобили, чакащи да влязат, такситата и автобусите пъплят като костенурки.

Докато бе обмислял този етап от операцията, Георгиев бе предвидил, че ще има задръстване, което ще ги забави. Беше спокоен и самоуверен, когато накрая зави на изток по Четирийсет и втора улица и подкара към Брайънт Парк. Останалите също бяха запазили самообладание. Всъщност, ако бяха хора, които се паникьосват лесно, той нямаше да ги привлече за този удар.

Ако не броим Ренолд Даунър, четирийсет и осем годишният бивш полковник от Българската народна армия беше единственият наемник в групата. Барон се беше включил в акцията, за да помогне на своите съмишленици в родния Уругвай. Сазанка и Вандал имаха да разчистват стари сметки, останали още от Втората световна война. Георгиев бе изправен пред проблем от друго естество. Близо десет години бе работил като внедрен агент на ЦРУ в България. Беше се борил срещу комунистите толкова дълго, че вече не бе в състояние да се приспособи към новото време и да живее без врагове. Не ставаше за нищо друго, освен за армията, а там не плащаха редовно заплатите и от немай-къде Георгиев трябваше да се ограничава в средствата — вече не можеше да се простира и да живее на широка нога както едно време, в сянката на съветската империя, когато американците му плащаха от щедро по-щедро. Мечтаеше си да се захване с нещо ново: да финансира сонди за търсене на нефт и природен газ. След като получеше своя дял от парите от днешния удар, вече щеше да му е по джоба да се заеме с това.

Познаваше на пръсти тактиката на ЦРУ, говореше американски английски едва ли не като майчин език и затова другите на драго сърце му преотстъпиха водачеството по време на този етап от операцията. Пък и в Камбоджа, докато бе въртял веригата от публични домове, Георгиев бе доказал, че е роден водач.

Сега караше бавно и предпазливо. Внимаваше да не блъсне някой разсеян минувач. Не превишаваше скоростта. Не подвикваше на таксиметровите шофьори, които му се изпречваха на пътя. Не правеше нищо, заради което от Пътна полиция да го спрат. Каква ирония на съдбата! Канеше се да причини разрушения и да избие хора, да извърши нещо, което светът нямаше да забрави скоро. А сега бе самото въплъщение на спокойния шофьор, който спазва всички пътни знаци. На младини си беше мечтал да стане философ. Може би, след като осъществеше удара, щеше най-сетне да се посвети и на това. Контрастите го привличаха неудържимо.

Предния ден, когато бе минал за всеки случай по същия път, беше забелязал камера, монтирана на светофара в югозападния край на кръстовището между Четирийсет и първа улица и Пето авеню. Беше обърната на север. Имаше още една камера, гледаща на юг — на кръстовището на Четирийсет и втора улица и Трето авеню. Вандал, който седеше на мястото до шофьора, и Георгиев смъкнаха козирките срещу слънце, за да не ги заснемат с камерите. Преди да проникнат в сградата на ООН, щяха да надянат скиорски шапки. От Нюйоркското полицейско управление вероятно щяха да проверят всички камери в района. Само това оставаше — да разберат от записите кой е бил в камионетката. Полицаите сигурно щяха да издирят и туристи, снимали по случайност камионетката, затова и Георгиев нарочно бе тръгнал към ООН така, че да бъде срещу залязващото слънце. По този начин върху видеолентата нямаше да се запечата нищо, освен блясъка на слънцето върху предното стъкло. Българинът бе неописуемо благодарен на ЦРУ за всички хватки, които бе усвоил от него.

Подминаха Нюйоркската градска библиотека, Централната гара и сградата на „Крайслер“. Излязоха безпрепятствено на Първо авеню. Георгиев прецени добре скоростта, така че преди да спрат на светофара, да навлязат в дясното платно. Щом завиеха наляво, щяха да бъдат откъм същата страна на улицата, както сградата на Обединените нации, която се падаше вдясно. Той погледна на север. От целта ги деляха някакви си две пресечки. Кажи-речи, точно срещу тях се падаше сградата на Секретариата, възправила се зад кръглия двор и шадравана. Комплексът, разпрострял се между четири улици, беше опасан с двуметрова желязна ограда, зад която имаше три будки на охраната. По улицата патрулираха ченгета от Нюйоркското управление на полицията. От другата страна на Първо авеню, на ъгъла с Четирийсет и първа улица имаше команден пункт пак на Нюйоркската полиция.

Георгиев бе узнал всичко това предния ден, когато бе дошъл да разузнае. Бе проучил и снимките, и видеозаписа, които беше направил преди няколко месеца. Познаваше района на пръсти, можеше и със затворени очи да каже къде точно се намират светофарите и пожарникарските кранове.

Изчака вляво да замига сигналът на пешеходци, че минаването е забранено. Това означаваше, че светофарът ще се смени след шест секунди. Георгиев беше пъхнал черната скиорска шапка между коленете си. Извади я и я надяна. Другите в камионетката го последваха. Вече си бяха сложили тънички бели ръкавици, за да не оставят пръстови отпечатъци, но и да държат здраво оръжието.

Светофарът се смени.

Георгиев зави.