Том Кланси
Под обсада (15)

14.

Куонтико, щата Вирджиния

Събота, 21:57 ч.

В ниските постройки в селски стил на базата на морската пехота в Куонтико се помещават различни военни поделения, като се почне от командването и се стигне до обгърнатата в тайнственост военна лаборатория към главнокомандващия, която всъщност си е военен мозъчен тръст. Куонтико се смята за интелектуалното средоточие на морската пехота, където се изучават и разработват различни тактики, прилагани след това в близки до реалните бойни учения. Пак в Куонтико са разположени някои от най-добрите малокалибрени оръжия и гранатохвъргачки, там има и площадки за наземни маневри и полигони за леки бронетанкови войски, провеждат се и курсове за самозащита във въоръжените сили на Съединените щати.

Основната дейност на базата всъщност е съсредоточена в Камп Ъпшър, тренировъчен лагер на четирийсет километра северозападно от Куонтико. Там рота „Делта“, Четвърти лек бронетанков разузнавателен батальон, Четвърта дивизия на морската пехота, отрядът за бързо реагиране към Оперативния център и спомагателните части към военноморския флот усъвършенстват техниките, които са усвоили като новобранци. В Камп Ъпшър има двайсет и една сгради, побиращи петстотин души.

Полковник Брет Огъст обичаше Куонтико и най-вече Ъпшър. През половината време там обучаваше хората от своя отряд за бързо реагиране, през другата половина четеше лекции по военна история, стратегия и теория. Обичаше и да подлага хората си на ожесточени спортни състезания, които според него каляваха не само тялото, но и духа. Подходът му беше интересен — Огъст налагаше на победителите допълнителни дежурства по изхвърляне на боклука, по кухня и тоалетна. И въпреки това никой не бе правил и опит да загуби на баскетбол, на американски футбол и дори на гоненица на конче с децата в басейна в събота и неделя. Огъст не помнеше да е виждал редници да вършат с такова удоволствие тежките делнични задачи. Лиз Гордън дори смяташе да напише статия по въпроса, която да озаглави „Мазохизмът на победата“.

Сега обаче Огъст изживяваше труден период. След като се върна от бойната задача в Испания, отрядът за бързо реагиране се лиши от някои от най-добрите си хора, издигнати или преместени в други части. Огъст го понесе много тежко, но след като се поокопити, се запретна да обучава четиримата новоназначени. Тъкмо усъвършенстваха нощния си мерник със сто и пет милиметровите гаубици, когато генерал Роджърс се обади, за да нареди отрядът да бъде поставен в бойна готовност. Огъст смяташе да даде на новобранците повечко време, за да се сработят със старите бойци, но това сега нямаше значение. Остана доволен, че и новаците са готови да влязат, ако се наложи, в битка. Младши лейтенантите от морската пехота Джон Френдли и Джуди Куин бяха чудесно обучени, а редниците първи клас Тим Лукас и Моу Лонгуд бяха съответно новият им свързочник и специалист по ръкопашен бой. Между старите и новите бойци в отряда цареше дух на надпревара, но това бе само добре дошло. Станеше ли напечено, всички прегради щяха да паднат и хората в отряда щяха да заработят в пълна съгласуваност, като един. Новаците, на които не им липсваха умения, щяха да се впишат добре сред ветераните в отряда сержант Чик Грей, капрал Пат Премънтайн, детето гений на пехотната тактика редник първи клас Сондра Девон, едрият като канара редник Уолтър Пъпшоу, редник Джейсън Скот и редник Терънс Нюмайър.

Да вдигне под тревога отряда означаваше полковник Огъст да раздаде оръжието и да чака заедно с бойците си нареждане дали се налага да направят следващата стъпка. В чакалнята до вратата имаше металносиво бюро, на което денонощно дежуреше сержант, твърди дървени столове, наредени като в американска класна стая, във формата на буквата П — шефовете се опасяваха да не би някой да заспи — стара черна дъска и компютър на масата пред нея. В случай че повикаха отряда, на близката писта чакаше петнайсетместен военен вертолет модел „Бел Лонгрейнджър 205 А-1“, който за половин час щеше да ги откара в базата на военновъздушните сили „Андрюс“. Оттам групата щеше да замине със самолет „С-130“, който щеше да кацне на терминала на морската пехота на нюйоркското летище „Лагуардия“. Роджърс бе обяснил, че евентуалната цел на отряда за бързо реагиране е сградата на Организацията на обединените нации. Тази марка самолети можеше да кацне и на къса писта и макар че на „Лагуардия“ рядко спираха военни самолети, това бе летището, разположено най-близо до ООН.

Ако имаше нещо, което снажният полковник с продълговато лице мразеше, то това беше чакането. Ненавиждаше го още от Виетнам, защото, налагаше ли му се да чака, го обземаше чувството, че не владее положението. По време на войната във Виетнам го бяха пленили и в лагера той не правеше друго, освен да чака поредния среднощен разпит, поредния бой, смъртта на поредния американски войник, с когото се е бил рамо до рамо. Беше принуден да чака новини, съобщени шепнешком от поредния военнопленник, докаран в лагера. Но най-страшното чакане бе, когато Огъст се беше опитал да избяга. Наложи се да се върне, защото момчето, с което беше успял да се измъкне, бе ранено и трябваше да му се окаже медицинска помощ. Огъст така и не получи друга възможност да избяга. Хората, които го бяха заловили, се бяха погрижили за това. Огъст нямаше друг избор, освен да чака дипломатите в Париж да се намотаят и най-сетне да договорят освобождаването му. Покрай всичко това не се беше научил да бъде търпелив. Беше разбрал, че чакането е за хора, които нямат друг избор. Веднъж дори бе казал на Лиз Гордън, че истинското определение на мазохизма всъщност е думата чакане.

Сградата на ООН бе разположена край река, затова полковник Огъст беше наредил на членовете на отряда за бързо реагиране да вземат и оборудването за вода. Отиваха в Манхатън, затова и бяха облечени в цивилни дрехи. Докато десетимата членове на отряда проверяваха оръжието, Огъст седна пред компютъра, за да разгледа уебстраницата на Обединените нации. Не беше влизал в сградата и искаше да добие поне някаква представа за разположението вътре. През това време по онлайн новините съобщаваха сензацията на деня за заложниците в ООН в Ню Йорк. Огъст беше изненадан не само че терористите са нападнали такава уж неутрална организация, но и че части на американските въоръжени сили са повикани на помощ.

Докато разглеждаше опциите на уебстраницата, зад него застанаха Сондра Девон и Чик Грей. Имаше иконки за „Мир“ и „Сигурност“, за „Хуманитарни въпроси“ и „Човешки права“, а също и за други теми. Огъст щракна мишката върху иконката за „База данни“, за да се опита да намери някаква карта на проклетото място. Не само не беше ходил в ООН, но и нямаше никакво желание да влиза там. Дай им на тия в Обединените нации да дрънкат за мир и права. А когато трябваше да предприемат нещо, си правеха оглушки — бяха го оставили заедно с другарите му от разузнаването на ВВС да гние цели две години във виетнамския зандан.

В базата данни имаше и други справочни материали. Видеозаписи на заседания на Съвета за сигурност и на Общото събрание. Обществени прояви. Международни договори. Обезвреждане на мини. База данни за обучението на умиротворителните части. Имаше сайт дори с речник на символите за различните документи на Организацията.

— Дано на Боб Хърбърт му е провървяло повече — отбеляза Огъст. — Тук няма и една-едничка карта на комплекса.

— Може би не са я включили от съображения за сигурност — предположи Девон.

Откакто беше постъпила в отряда за бързо реагиране към Оперативния център, чернокожата красавица се специализираше в географското разузнаване, което освен в традиционното разузнаване бе застъпено все по-широко и в насочването на управляемите ракети.

— Ако разполагаш с подробен план на сградите, можеш да разработиш и дори да осъществиш ракетно нападение без дори да напускаш поста си.

— Да, сигурността днес е голям проблем — подкрепи я и Грей. — Каквито и предпазни мерки да вземеш срещу терористите, те пак могат да те изненадат и да те нападнат по стария изпитан начин. Някой ненормалник като нищо може да отвлече самолет и с най-обикновен кухненски нож или карфица за вратовръзка.

— Това не означава, че трябва да им облекчаваме живота — възрази Девон.

— Не, не означава — съгласи се Грей. — Но не бива и да се заблуждаваме: наумят ли си нещо, терористите преспокойно ще го осъществят, точно както въпреки охраната убиецът все ще намери начин да се добере до някой държавен ръководител.

Телефонът иззвъня, дежурният сержант зад писалището вдигна слушалката. Търсеха Огъст. Полковникът забърза към апарата. Ако и когато напуснеше помещението, отрядът щеше да поддържа връзка по мобилния сателитен телефон. Дотогава връзката се осъществяваше по обезопасените линии на базата.

— Тук полковник Огъст — каза той.

— Брет, аз съм, Майк.

Пред чужди хора офицерите спазваха официалния протокол. Но в частен разговор си говореха на малки имена, все пак се познаваха от деца.

— Налага се да тръгнете.

— Слушам! — отвърна Огъст и погледна хората от отряда.

Те вече се готвеха да напуснат помещението.

— Ще ти съобщя подробности, когато пристигнете — допълни Роджърс.

— Ще се видим след трийсет минути — рече Огъст и затвори.

Не бяха минали и три минути, и членовете на отряда вече се бяха качили във вертолета, който щеше да ги откара до базата „Андрюс“. Витлата се завъртяха с тътен, хеликоптерът се извиси в мрака и се понесе на североизток, а полковник Огъст продължи да умува над онова, което му беше казал Роджърс. Параметрите на бойните задачи обикновено биваха съобщавани по обезопасения модем още докато отрядът беше във въздуха — така се пестеше време, хората се запознаваха с подробностите.

А Роджърс беше казал, че ще им съобщи параметрите едва след като пристигнат. Ако наистина ставаше дума за онова, за което Огъст подозираше, им предстоеше по-интересна и необикновена вечер, отколкото той беше очаквал.