Том Кланси
Под обсада (57)

56.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Неделя, 7:00 ч.

В седем сутринта звънна Бил Мохали и събуди Худ.

Служителят от Държавния департамент му се обаждаше, за да му съобщи, че жена му, дъщеря му и другите семейства ще бъдат закарани на летище „Лагуардия“, за да заминат за Вашингтон. Жената на Худ вече знаела, а след час полицаите от Нюйоркското управление щели да минат през хотела, за да вземат него и сина му и да ги придружат до летището.

— Защо е това бързане? — учуди се Худ.

Още се чувстваше като парцал, а ярката бяла слънчева светлина направо му пареше като киселина в очите.

— Главно заради вас — отвърна Мохали. — Но не искаме да се разчува, че предпочитаме да ви изведем от Ню Йорк.

— Нещо не разбирам — рече Худ. — Защо ще ме придружават хора от Нюйоркското управление на полицията, а не от Държавния департамент?

— Защото полицаите знаят как да охраняват знаменитости — поясни служителят. — А вие, дори и да не ви харесва, се превърнахте в звезда.

Иззвъня и клетъчният телефон на Худ. Обаждаше се Ан Фарис. Худ благодари на Мохали и стана от леглото. Отиде в коридора, за да не буди Александър — там, слава богу, беше и по-тъмно.

— Добро утро — поздрави той подчинената си.

— Добро утро — отвърна Ан. — Как си?

— Изненадващо добре — каза Худ.

— Дано не съм те събудила…

— Не, Държавният департамент те изпревари.

— Нещо важно ли? — поинтересува се жената.

— Да — потвърди шефът й. — Настояват да се изнеса на пожар оттук.

— Радвам се. Сега си под прицел.

— Както личи, съм изтървал нещо — каза Худ. — Какво става, Ан?

— Остави, не е за разправяне! — завайка се жената. — Всички само за вас говорят. И тъй като не знаят имената на двамата мъже от отряда за бързо реагиране, проникнали преди теб в заседателната зала, ти си в центъра на вниманието.

— Сигурно трябва да съм благодарен на Мала Чатерджи — подсмихна се Худ.

— Тя сипе срещу теб огън и жупел — поясни Ан. — Разправя, моля ти се, че си изложил на опасност живота на родната си дъщеря, само и само да намериш бързо, но престъпно решение на кризата.

— Бабини деветини! — ядоса се Худ.

— Мога ли да те цитирам? — засмя се Ан.

— Може, може, нека го сложат като заглавие направо на първа страница — отвърна с шега шефът й. — А каква е официалната версия?

— Нали го знаеш Боб Хърбърт, много ни е оправен — обясни подчинената му. — Извъртя нещата така, че спомена само теб от групата, помогнала да бъдат убити терористи от три различни държави. Зае се да проверява и дали те не са свързани с други терористични групи, а също с ония хаховци, националистите, които като нищо могат да тръгнат да отмъщават за тях.

— Е, прости ми, но не се сетих за това — изрече горчиво Худ.

— Тук става въпрос не за вина и прошка — натърти жената, — а за интереси и влияние. Повтарям ти го от години. Всяка система по света е подчинена на вътрешни взаимовръзки, които задължително трябва да отчитаме.

Худ нямаше как да не признае, че наистина се наблюдава такова срастване, понякога проявяващо се по твърде неочакван начин. Преди петнайсет години до сведенията, събрани от групата на Боб Хърбърт в ЦРУ, бяха имали достъп и други агенти от американското разузнаване, включително военноморското. През осемдесетте години анализаторът от ВВС Джонатан Полард издал тайни на американските разузнавателни служби на израелците, които на свой ред ги съобщили на Москва в замяна на това тя да разреши на неколцина евреи да напуснат страната. Крайните комунисти в Москва пък използвали данните, за да организират преврат и да свалят руското правителство. Няколко години по-късно, когато Оперативният център бе привлечен да помогне за осуетяването на преврата, разузнавателните сведения, събрани от Хърбърт, бяха използвани срещу самия него.

— А печатът какво пише? — попита Худ.

— В страниците за вътрешна политика ви подкрепят изцяло — отвърна Ан. — Както никога досега либералните и консервативните издания са на еднакво мнение. Лично теб те описват като „таткото герой“.

— А международните страници?

— Във Великобритания и Израел преспокойно можеш да се кандидатираш за министър-председател — победата ти е в кърпа вързана. Но от тук нататък започват лошите новини. Генералната секретарка те е изтипосала като „поредния припрян американец с пистолет“. Настоява да те разследват и да те държат под домашен арест. Останалият световен печат, поне онази част от него, която успях да прегледам, е подхванал мантрата и я припява в хор.

— И ако теглим чертата, какво се получава? — попита Худ.

— Получава се това, което ти сам каза — отвърна прессекретарката на Оперативния център. — Извеждат те на пожар от Ню Йорк. В Държавния департамент и в Белия дом още умуват какво да предприемат от тук нататък. Предполагам, че те връщат във Вашингтон, за да помогнеш да се намери изход от положението. Боб все пак взе предпазни мерки — звънна на полицията в Чеви Чейс и нареди къщата ти да се охранява. Полицаите вече са там. За всеки случай.

Худ й благодари, после събуди Александър, за да го приготви за път. Открай време беше пределно откровен с децата си и докато се обличаха, обясни на сина си какво точно се е случило предната вечер. Александър реши, че го взима на подбив, но после му повярва, видял полицаите от Нюйоркското управление, дошли да ги изведат от хотела. Шестимата офицери се държаха с Худ така, сякаш е един от тях, и го похвалиха за проявеното мъжество, сетне го изведоха заедно със сина му през сутерена в гаража, където ги чакаше ескорт от три полицейски автомобила. Александър беше в див възторг, прехласна се по изхода за рокзвезди повече, отколкото по каквото и да било друго в Ню Йорк.

Семейство Худ и другите родители с децата се качиха на самолета „Боинг 737“ на американските военновъздушни сили, който трябваше да ги откара във Вашингтон. През целия полет Шарън не каза почти нищо. Седеше до Харли, обронила глава върху рамото на майка си. Худ бе седнал от другата страна на пътеката и не сваляше очи от тях. И на Харли, и на повечето млади музикантки бяха дали леко успокоително, за да заспят. Но за разлика от другите момичета дъщерята на Худ се мяташе, викаше и стенеше насън. Баща й си даде сметка: най-трагичното вероятно бе, че не е успял да спести на детето си изживяното в оная проклета зала. Духом, макар и не телом клетото момиче все още беше там.

Самолетът се приземи на летището на военновъздушната база „Андрюс“, та военните да предпазят децата от излишното любопитство. Худ обаче знаеше, че това е само поводът. В базата се намираше и Оперативният център. След като кацнаха, той видя белия микробус на Центъра, който го чакаше край пистата. Забеляза през отворената странична врата на микробуса Лоуел Кофи и Боб Хърбърт.

Шарън ги видя едва след като заслиза по стълбичката. Худ им кимна. Те продължиха да чакат в микробуса.

Държавният департамент бе осигурил инвалидни колички, в случай че някой пожелае да се придвижи с тях, и автобус, който да откара родителите и децата по домовете. Един служител на департамента съобщи на родителите, че по-късно през деня ще си получат и колите.

Шарън и Худ помогнаха на Харли да седне на една от количките. Както приляга на истински мъж, Александър затика сестра си. Шарън се обърна към съпруга си.

— Няма да дойдеш с нас, нали? — попита тя глухо, с отчуждени очи.

— Повярвай, не знаех, че колегите ще бъдат тук — обясни й Худ и показа с палец назад към микробуса.

— Но не си изненадан.

— Не — призна си той. — Все пак убих човек на международна територия. Няма да ми се размине току-така. Но ти не се безпокой, няма страшно. Боб е уредил полицията да охранява денонощно къщата.

— Не съм се притеснила — възрази Шарън и понечи да тръгне след инвалидната количка.

Худ я хвана за ръката. Тя спря.

— Не го прави, Шарън.

— Какво да не правя? — попита жена му. — Да не си ходя у дома с децата ли?

— Не ми обръщай гръб — примоли се мъжът й.

— Не ти обръщам гръб, Пол — отвърна Шарън. — И аз като теб се опитвам да запазя спокойствие и да не се предавам. Онова, което ще решим през следващите няколко дена, ще окаже огромно влияние върху дъщеря ни. Искам да съм емоционално подготвена, за да мога да взимам решения.

— Не ти, а ние трябва да сме подготвени. Решенията засягат и двама ни — напомни Худ.

— Надявам се — рече Шарън. — Но ето че ти отново имаш две семейства. Нямам намерение и занапред да си пилея силите и да се опитвам да откопча същото време, което отделяш на работата си.

— Две семейства ли? — ахна Худ. — Не съм искал това да се случи, Шарън. Бях напуснал Оперативния център. Върнах се просто защото възникна този международен инцидент. Но няма да е по силите ми — по силите ни — да се справим сами.

Точно тогава при тях дойде служителят от Държавния департамент. Каза им, че всички вече са в автобуса и чакат. Шарън помоли Александър да избърза напред и обеща след малко да го настигне. Худ намигна на сина си и му заръча да наглежда сестра си. Момчето обеща да не я изпуска от око.

Худ погледна пак жена си. Тя се бе вторачила в него. Беше се просълзила.

— А когато този международен инцидент приключи? — попита тя мъжа си. — Тогава ще бъдеш ли с нас? Как мислиш, дали наистина ще бъдеш щастлив като глава на семейство, а не на цял град или на държавно учреждение?

— Не знам — призна си чистосърдечно Худ. — Дай ми възможност да разбера.

— Възможност ли? — засмя се Шарън. — Сигурно ще ти се стори нелепо, Пол, но снощи, когато научих какво си направил за Харли, ти се ядосах.

— Ядосала си се? Защо?

— Защото, за да спасиш дъщеря ни, си заложил на карта живота си, доброто си име, кариерата, свободата си — отвърна тя.

— И заради това си се ядосала? — изуми се мъжът й. — Не мога да повярвам…

— Точно така, ядосах се — потвърди Шарън. — Единственото, което съм искала някога от теб, е да споделям поне малко живота ти. Да намираш време, за да отидем на концерт или на футбол, да караме заедно почивката. Да вечеряме цялото семейство. Да посрещаме празниците с родителите ми. Рядко го получавах. Снощи, докато детето ни беше в опасност, не успях да те накарам дори да постоиш малко с мен.

— Не ми беше до това, трябваше да я измъкна оттам…

— Знам — прекъсна го Шарън. — И успя. Показа ми на какво си способен, стига да поискаш.

— Нима намекваш, че не съм искал да бъда със семейството си? — изненада се Худ. — Прекалено напрегната си, Шарън…

— Казах ти, няма да ме разбереш — повтори тя и по страните й се застичаха сълзи. — Е, ще вървя.

— Не, чакай — спря я мъжът й. — Не искам да се разделяме така…

— Много те моля, чакат ме — настоя Шарън.

Дръпна ръка и хукна към автобуса.

Худ я изпроводи с поглед. Видя как нагънатата на хармоника врата се затваря и автобусът потегля с боботене, после се запъти към Кофи и Хърбърт.

Сега вече той беше ядосан. Дори жена му не одобряваше онова, което е направил в залата на Съвета за сигурност. Дали те двечките с Чатерджи да не дадат съвместна пресконференция?

Но ядът го поотпусна, когато наближи микробуса. Сега обаче най-неочаквано го загложди друго: някаква смесица между угризения на съвестта и съмнения, налегнали го в мига, когато Боб Хърбърт протегна към него едра дружелюбна длан.

В мига, когато Худ усети, че вече не е толкова сам.

В мига, когато волю-неволю трябваше да си зададе откровения и много болезнен въпрос: дали пък Шарън не беше права?