Том Кланси
Под обсада (1)

Пролог

Кампонгтхон, Камбоджа 1993 г.

Младата жена издъхна в ръцете му точно по изгрев-слънце. Склопи очи, от гърлото й се изтръгна тиха въздишка и тя напусна този свят.

Ханг Сари се взря в бледото й лице. Забеляза троскота и калта, заплетени в мократа й коса, раните по челото и носа. Изпита погнуса при вида на червеното червило върху устните й, на ружа, размазал се по страните й, на очите, изрисувани с черен туш, който се бе стекъл на струйка чак до ухото.

Ханг Сари не проумяваше как е станало това дори тук, в страна, където целомъдрието бе точно толкова непостижимо, както и бленуваният мир.

Фум Сари не биваше да умира толкова млада, и то по такъв ужасен начин, насред бруленото от вятъра оризище, в прохладната вода, вече обагрена от кръвта й. Добре поне че бе издъхнала в ръцете на близък човек и не беше умряла така, както бе живяла — сам-сама, без ласка и грижа. Ханг я беше търсил дълго и накрая я бе намерил, знаеше обаче, че от този ден нататък за него започва ново издирване.

Бе вдигнал колене и беше положил главата на сестра си върху скута си. Докосна я лекичко по връхчето на леденостудения нос, по лицето с нежен овал, по пълните устни, от които усмивката не бе слизала. Момичето му се стори съвсем малко и безпомощно.

Ханг издърпа ръцете й от водата и ги положи върху гърдите на Фум Сари, облечена в тясна синя ламена рокля. Притисна я до себе си. Дали през последните десет години се бе намерил човек, който поне веднъж да я прегърне? Дали през цялото това време сестра му бе живяла в ужас? Дали накрая й беше кипнало и тя бе решила, че предпочита да умре, отколкото и занапред да кара така?

Ханг съвсем помръкна и се разплака неудържимо. „Как съм го допуснал! Бил съм съвсем наблизо, а не съм разбрал!“ Вече близо седмица те двамата с Тай се укриваха в селото. Дали Ханг щеше да си прости някога, че не е намерил сестра си навреме и не я е спасил?

Клетата Тай, как ли щеше да го преживее, щом научеше кое е момичето. Беше отишла в лагера, за да поразузнае и да разбере кой стои зад всичко това. Беше се свързала по радиостанцията с Ханг, за да му съобщи, че малко преди изгрев-слънце, когато караулът се е сменял, едно от момичетата очевидно се е опитало да избяга. Войниците го подгонили и открили стрелба. Ранили младата жена в хълбока. Тя обаче продължила да бяга, докато останала без сили. Ханг предположи, че Фум е легнала в оризището и се е загледала в изсветляващото нощно небе. Спомни си, че като малка сестра му обичаше да се любува на небосвода. Запита се дали преди да издъхне, сестричката му е намерила мир и покой в спомените за онези по-щастливи времена.

Прокара треперещи пръсти през дългата черна коса на Фум. Чу как в далечината се плиска вода. Сигурно идваше Тай. Беше й предал по радиостанцията, че е открил момичето и е видял как то умира. Тай бе обещала да дойде до половин час. Двамата се бяха надянали, че младата жена ще им каже поне името, ще им помогне да осуетят чудовищното съзаклятие, почернило живота на толкова много хора. Ала щом го видя, Фум намери сили да изрече само името на брат си. Беше издъхнала в ръцете му, а върху устните й се бе мярнало нещо като усмивка. Момичето така и не бе съобщило името на изверга, причинил й всичко това.

Тай дойде при Ханг и погледна надолу. Беше облечена като местните селянки. Ветрецът нашепваше край нея. Жената простена. Коленичи до Ханг и го прегърна. Мина доста време, докато двамата си възвърнат дар словото и се помръднат. Накрая Ханг се изправи бавно и вдигна тялото на сестра си. Понесе го към очуканата камионетка, с която се придвижваха.

Знаеше, че точно сега не бива да напускат Кампонгтхон. Бяха на крачка от това да разберат кой стои в дъното на всичко това. Но Ханг беше длъжен да пренесе тленните останки на сестра си в родното им село и да я погребе там.

Слънцето вече се беше извисило и напичаше. Тай отвори задната врата на камионетката и постла сред кашоните одеяло. Вътре в кашоните имаше оръжие и радиооборудване, карти и списъци, мощно взривно устройство, задвижвано от разстояние с механизъм, който Ханг носеше на колана си. Ако случайно ги заловяха, той щеше да вдигне във въздуха всичко в камионетката. После щеше да се самоубие с револвера „Смит и Уесън“ триста петдесет и седми калибър, с който не се разделяше. Тай щеше да стори същото.

С помощта на Тай Ханг положи тялото на сестра си върху одеялото. Зави я. Преди да потегли, огледа оризището, сякаш осветено с кръвта й. Ала земята тук нямаше да се пречисти, докато не я напоеше кръвта на онези, извършили чудовищното престъпление.

И това щеше да стане някой ден. Ханг се зарече, че рано или късно ще отмъсти за сестра си.