Том Кланси
Под обсада (42)

41.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Събота, 23:57 ч.

Худ звънна на Боб Хърбърт и го помоли да им намери номера на мобилния телефон на Чатерджи. През това време Роджърс завърза лявата китка Ани за стола с черен електрически кабел, който бе намерил в килера. Там на полицата бе видял и канап, но от разпитите, които бе провеждал, бе свикнал да използва тиксо, което не оставяше белези и не нараняваше кожата, а и се късаше по-трудно. В килера беше открил и доста оръжие и друга апаратура, заключена с шкаф.

След като върза агентката, генералът извади от сакото й, окачено в дрешника, ключодържателя. Според правилника на ЦРУ, който отговаря за тайната квартира, трябва да има достъп до „материалите за самозащита“. Роджърс намери ключа за шкафа и извади две берети за себе си и още две — за Огъст. Бяха с пълнители за петнайсет патрона. Взе и две радиостанции, както и пакет взрив и детонатори. Сложи експлозивите в специална противоударна раница, която метна на рамо. В отряда за бързо реагиране към Оперативния център бяха свикнали с друго оборудване: с очила за нощно виждане и автомати, но и това щеше да свърши работа. Генералът се надяваше да не се стига чак дотам, че да използва пистолетите и взрива, но искаше да е подготвен и за най-лошото.

Върна се в кабинета и погледна Ани.

— Ако ни съдействате, ще ви помогна, щом излезем оттук.

Тя не каза нищо.

— Разбрахте ли? — попита настойчиво Роджърс.

— Да, разбрах — потвърди жената, без да го поглежда.

Генералът даде на Огъст оръжието и го хвана за ръката. Заведе го при Худ, който още държеше телефона.

— Какво има? — попита полковникът.

— Имам лошо предчувствие за нашата затворничка — отговори едва чуто Роджърс.

— Защо? — намеси се и Худ.

— След няколко минути ще ни държи в ръчичките си — рече генералът. — Ами ако Чатерджи се свърже от наше име с терористите, а тая пикла откаже да потвърди лъжата? Какво ще правим тогава?

— Същото, каквото ще направим и сега. Нещата не се променят особено — успокои го Огъст.

— А, не е съвсем така — възрази Роджърс. — Терористите ще се вбесят — първо ги нападат, после ги и лъжат. Ще поискат да ни го върнат. Ще застрелят някого от заложниците, после ще убият още един човек — за назидание.

— Накъде биеш? Нима смяташ, че не бива да го правим? — изненада се Худ.

— Не, нямаме друг избор — отговори генералът. — Така поне ще спечелим няколко минути.

— И какво ще правим през тези няколко минути? — продължи с въпросите Худ.

— Ще получим предимство — каза Роджърс. — И ще им приложим операция „Капан“.

Огъст остана доволен от отговора му. Худ поклати глава.

— С какви сили ще им я приложите? С вас двамата ли? — подсмихна се горчиво Худ.

— Защо не! Може и да успеем — увери го генералът.

— Повтарям — само с двама бойци ли? — не мирясваше Худ.

— На теория е възможно — каза Роджърс.

Но Худ не беше удовлетворен от думите му.

— Правили сме го по време на учения — продължи Роджърс. — Брет има опит.

— Дори и да успеете да проникнете, Майк — напомни му Худ, — заложниците ще бъдат много уязвими.

— Както вече отбелязах, какво ще стане, ако нашата приятелка тук ни издъни? — попита генералът. — Все едно имаме буре с барут и поднасяме клечка кибрит. Терористите ще хвръкнат във въздуха.

Худ волю-неволю си призна, че той е прав. Погледна си часовника.

— Боб! — повика Худ в телефона.

— Тук съм — отвърна Хърбърт.

— Какво става с телефонния номер?

— В Държавния департамент разполагат, моля ти се, само с номера на Мани, предишния генерален секретар! Пришпорил съм Даръл да го издири чрез Интерпол, Мат също е запретнал ръкави и го търси из компютрите — каза Хърбърт. — Обзалагам се, че в този случай Мат ще се справи пръв. Най-много до минута-две.

— Измерваме времето в секунди, Боб — укори го Худ.

— Знам.

Худ погледна Роджърс.

— И как ще проникнете с Огъст вътре в залата?

— Ще влезе само полковник Огъст — продължи с разясненията генералът. — А аз ще чакам отвън пред залата. — Той погледна Огъст. — Входът на гаража на ООН се намира в най-северната точка на сградата, при стълбище, което се пада точно срещу парадния вход на Секретариата. Ето откъде ще проникнеш.

— А ти откъде си толкова сигурен, че гаражът е отворен? — поинтересува се Худ.

— На път за насам видях, че е отворен — каза Роджърс. — Явно не са затворили вратата, в случай че решат да вкарат през гаража хора или оборудване. Вратата е тежка, терористите като нищо ще чуят, ако се отваря или затваря, и така ще надушат, че им готвят нещо.

Худ си каза, че разсъжденията на генерала са съвсем логични.

— В градината с розите пред гаража едва ли има хора от охраната — каза Роджърс на Огъст. — Вероятно са пратили всички да дежурят край заседателната зала. Ако се появят хеликоптери, можеш преспокойно да залегнеш зад храстите или статуите. След като прекосиш парка и влезеш в гаража, единственото, което ти остава да направиш, е да притичаш по коридора между асансьора и залата на Съвета за сигурност. Ако се вярва на плановете, това са някакви си петнайсетина метра.

— Не са ли много? — намеси се пак Худ.

— Не, ще притичам за нула време — увери го Огъст. — Ако се налага, ще стрелям. Изненадата е хубаво нещо, но понякога изиграва лоша шега и на хората от твоя лагер.

— Ами ако и от охраната започнат да стрелят по теб? — притесни се Худ.

— Чух по малкото ни подслушвателно устройство чужд акцент — поясни полковникът. — Защо да не използвам за щит хора от персонала на ООН? Веднъж да проникна в Съвета за сигурност, пък после да правят каквото щат.

— Все пак трябва да отчетем, че и това може да те спре — настоя Худ.

— Ако се налага, ще убедим Чатерджи да ни съдейства — предложи Огъст.

— Ако терористите не се хванат на лъжата за откупа, се съмнявам, че Чатерджи ще поиска да излъже втори път — отсъди Худ. — Дипломати, които никога не са били във въоръжените сили, нямат и представа колко светкавично се променят нещата в ситуация като тази.

— Не е изключено дотогава генералният секретар да няма друг избор — отбеляза Роджърс. — Полковник Огъст вече ще се намира в заседателната зала.

— А кой според теб охранява вратата на гаража? — попита Огъст генерала.

— Вероятно хора от Нюйоркското управление на полицията — предположи той. — Служителите от охраната на ООН сигурно са горе.

Боб Хърбърт се свърза с тях и им съобщи, че Мат Стол, компютърният гений на Оперативния център, е проникнал в секретния указател на Обединените нации и е взел оттам телефонния номер, изпреварвайки Даръл Маккаски с неговите връзки в Интерпол. Худ си го записа. Линията надали беше обезопасена, но той бе принуден да рискува. Не разполагаха с много време.

Всъщност щеше да рискува в доста неща, ала той нямаше друг избор. Одобри плана на Роджърс и Огъст веднага излезе от квартирата.

Худ набра телефонния номер на Чатерджи. Вдигна мъж с италиански акцент.

— Това е мобилният телефон на генералния секретар — каза човекът.

— Обажда се Пол Худ, директор на Оперативния център във Вашингтон — представи се той. — Търся генералния секретар.

— Господин Худ, точно в момента сме…

— Знам — тросна се Худ. — Можем да спасим следващата жертва, ако действаме бързо. Свържете ме с Чатерджи.

— Един момент — рече мъжът.

Худ си погледна часовника. Ако терористите не изтеглеха напред крайния срок, до него оставаше малко повече от минута.

По телефона се обади жена, която каза:

— Тук е Мала Чатерджи.

— Госпожо генерален секретар, търси ви Пол Худ — рече той. — Директор съм на групата за справяне с кризисни ситуации със седалище във Вашингтон. Сред заложниците е и дъщеря ми.

Гласът му трепереше. Худ си даваше сметка, че с последните си думи може да спаси Харли, но може и да я обрече на сигурна гибел.

— Слушам ви, господин Худ.

— Нуждая се от помощта ви — продължи той. — Свържете се по радиовръзката с терористите и им кажете, че сте намерили парите и хеликоптера, които са поискали. Ако го направите, ще имаме грижата да ви повярват.

— Но ние не разполагаме нито с парите, нито с хеликоптер — възрази индийката. — Няма и вероятност да ги получим.

— Докато го разберат, терористите вече ще са извън сградата на ООН — поясни Худ. — Ще издействам хората от Нюйоркското полицейско управление да ги пресрещнат.

— Вече се опитахме да обезвредим престъпниците и понесохме тежки загуби — изтъкна генералният секретар. — Няма да дам разрешение за второ нападение.

Худ не искаше Чатерджи да разбира, че той вече знае за това.

— Този път ще бъде по-различно — изтъкна директорът на Оперативния център. — Ако излязат от заседателната зала, терористите вече няма да могат да контролират всички заложници. Вероятно ще успеем да освободим някои от тях. А ако престъпниците използват отровен газ, ще имаме повече възможности да помогнем на жертвите. Но трябва да се свържете с тях още сега. Кажете им и че предложението важи само ако те не убиват повече заложници.

Чатерджи се поколеба. Худ не проумяваше какво толкова има да умува. След удара, който служителите, отговарящи за сигурността в ООН, бяха понесли, имаше само един отговор: да, ще го направя. Ще помогна да спасим един човешки живот и да пипнем ония негодници. Нима Чатерджи си въобразяваше, че може да влезе в някакви преговори с престъпниците и да ги убеди да се предадат? Стига да разполагаше с повечко време, Худ щеше да обясни на генералния секретар, че полковник Георгиев явно е допринесъл миротворческата операция на ООН в Камбоджа да се превърне в една огромна лъжа, във фарс. Щеше да попита Чатерджи как е възможно тя и досега да вярва на собствената си пропаганда, че миротворството и преговорите са нещо възвишено, а силата — нещо долно и презряно?

— Много ви моля, госпожо генерален секретар — рече той. — Разполагаме с по-малко от минута.

Тя продължи да се двоуми. Худ не помнеше някога да е бил отвратен от деспотите толкова много, както сега от тази мнима човеколюбка. От какво толкова се страхуваше Чатерджи? Нима, че ще излъже някакви си терористи? Или че ще й се наложи да обяснява на република Габон защо Уставът на Организацията на обединените нации е бил заобиколен, защо от държавите, членки на Общото събрание, не е поискано мнение, преди тя да разреши на Съединените щати да спасят заложниците?

Сега обаче нямаше за кога да спорят. Дано го проумееше и Чатерджи. И то бързо.

— Добре — рече най-сетне жената. — Ще се свържа с терористите, за да спася един човешки живот.

— Благодаря ви — отвърна Худ. — Ще държим връзка.