Том Кланси
Под обсада (18)

17.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Събота, 22:11 ч.

Просъществувало съвсем кратко, обвитото в легенди Управление на стратегическите служби е създадено през юни 1942 година. Оглавявано е от героя от Първата световна война Уилям Джоузеф Донован, известен още като Бил Фурията, и е натоварено да събира военни разузнавателни данни. Вече след Втората световна война, през 1946-а, президентът Труман създава Централната разузнавателна група, призвана да събира в чужбина разузнавателни данни, свързани с националната сигурност. Година по-късно по силата на Закона за националната сигурност службата е преименувана в Централно разузнавателно управление. Пак по силата на същия закон са разширени и правомощията на ЦРУ и то вече е натоварено и с контраразузнаването.

Трийсет и две годишната Анабел, или Ани Хамптън, беше доволна, че е шпионка — работата й носеше безброй усещания и бе изпълнена с тръпка, емоционална и мисловна. Беше си рискована, но и удовлетворението бе право пропорционално на опасностите. Разузнаването създаваше усещането, че си невидим, а ако те хванат, че си разголен. Вдъхваше чувството, че имаш власт над другите, че непрекъснато си изправен пред риска да те накажат или да те убият. Човек постоянно обмисляше и претегляше всичко, внимаваше във всяка своя стъпка, изчакваше търпеливо най-подходящия момент, дебнеше да улучи някого в съответното настроение, прелъстяваше емоционално, а понякога и физически.

„Прилича на секса — помисли си Ани, — но е по-сладко. В разузнаването, ако ти писне от някого, пращаш да го убият и толкоз.“ Не че й се беше налагало да стига чак дотам. Най-малкото засега.

На Ани й харесваше да е шпионка и защото още от малка си беше особнячка, падаше си вълк единак. Другите деца не проявяваха любопитство. А тя си умираше да разбере всичко. Ходеше да проверява къде живеят катеричките и как птиците снасят яйца. Помагаше на дивите зайци да избягат от червените лисици или обратното — на червените лисици да надушат зайците: според настроението. Обичаше да подслушва, докато баща й играеше с приятелите си карти или баба й приемаше гостенки, или по-големият й брат се срещаше с гаджето си. Дори си записваше подслушаното в дневник, където отбелязваше кой съсед е „негодник“, коя леля е „дърта вещица“ и коя свекърва „трябва да се научи да си държи езика зад зъбите“. Веднъж майка й намери дневника и го взе, но чудо голямо — Ани предвидливо си беше направила и втори екземпляр.

Навремето родителите й — Ал и Джини, притежаваха магазин за дамско облекло в Роаноук, щата Вирджиния. След училище, а също в събота и неделя Ани ходеше да им помага. Стига да беше възможно, оглеждаше от глава до пети хората, влезли да позяпат. Надаваше ухо, за да чуе какво си бъбрят, от начина, по който бяха облечени или по който говореха, се мъчеше да познае какво ще потърсят. После се запретваше да ги убеждава да си купят едно или друго. Стига да внимаваше и да пипаше умно, щеше да им пробута дрехата. Обикновено успяваше.

Шпионирането на Ани приключи, когато родителите й се разориха, изместени от големите вериги магазини за преоценено облекло. От немай-къде се хванаха продавачи в една от тези вериги. Но Ани си остана все така запалена по това да разгадава хората и после да ги манипулира. Спечели пълна стипендия за Джорджтаунския университет във Вашингтон. Първата й специалност беше политология, втората — Азия, защото по онова време всички бяха на мнение, че Япония и Океания ще бъдат горещите точки на XXI век. Макар че родителите й бяха загубили всяка надежда за себе си, Ани не помнеше да ги е виждала по-горди, отколкото в деня, когато тя се дипломира с отличие. Точно тогава си постави за цел да ги накара да се чувстват още по-горди: реши не само да стане агентка в ЦРУ, но и още преди да навърши четирийсет години, да оглави Управлението.

След като се дипломира, стройната, висока метър и седемдесет и пет блондинка подаде документи в ЦРУ. Назначиха я — отчасти заради отличните й оценки в дипломата, отчасти, както тя научи впоследствие, защото в ЦРУ, прословуто с пренебрежението си към представителките на нежния пол, изведнъж се усетили, че жените са много по-малко, отколкото мъжете, и заради това Управлението е подлагано на ожесточена критика. По онова време Ани пет пари не даваше по какви точно причини са я взели на работа. Важното за нея бе, че вече е в ЦРУ. Започнаха да я пращат по американските посолства в Азия — на хартия се водеше на работа в консулския отдел. Всъщност обаче бе натоварена да вербува агенти сред правителствените среди и сред военните. Държавни чиновници и офицери, недоволни от своето положение. Мъже и жени, изгорели по време на финансовата криза в Азия от средата на деветдесетте години. Хора, които можеха да бъдат убедени да предоставят информация срещу заплащане.

Ани нямаше равна във вербуването на агенти. Бързо се убеди, че колкото и странно да звучи, най-много й помагат далеч не познанията й за културата и държавното устройство в Азия и дори не това, че е видяла как родителите й губят своя дял от американската мечта и умее да разговаря с хора, почувствали се отритнати от обществото. Най-силният й коз бе, че не се обвързваше емоционално с хората, които вербуваше. Понякога й се беше налагало да жертва някого, само и само да се добере до едни или други данни, и го беше правила, без да й мигне окото. От училище, от живота, от познанията си по история бе разбрала, че хората не са нищо друго, освен разменна монета, с която жонглират управници и военни, и че човек не бива да се страхува да ги жертва. Всъщност си беше почти същото, както да кажеш на някоя жена, че една или друга рокля й отива много, макар че й стои като чувал. Навремето магазинът бе имал нужда от парите на купувачите и Ани не се беше спирала пред нищо, за да им ги вземе.

За беда установи, че дарбата и амбициите й не са достатъчни. Въпреки че бе изпълнила в чужбина поставените й задачи, не я повишиха, не започнаха да й възлагат по-поверителни неща. Колкото и да се стараеха да го скрият, в ЦРУ си бяха настроени зле към жените и хубавите постове отиваха все при мъжете. Ани беше пратена в Сеул, където да събира данните, предоставяни от хората, които вече бе вербувала. Повечето постъпваха по електронен път и на нея дори не й възлагаха да обработва информацията, нещо, което се правеше в централата на ЦРУ.

Половин година тя седя пред компютъра колкото да прехвърля сведенията и накрая не издържа, настоя да я изтеглят във Вашингтон. Шефовете обаче я пратиха в Ню Йорк — пак да прехвърля информация.

Заради опита й в чужбина й възложиха да работи под прикритие в спедиторска фирма „Дойл“. Тайната квартира на ЦРУ, където уж беше седалището на фирмата, се намираше на четвъртия етаж в небостъргач на площада пред ООН. Агентите в нея бяха натоварени да следят високопоставени хора от Обединените нации. Квартирата се състоеше от малка приемна със секретарка, която днес, понеже беше събота, почиваше, от кабинета на шефа на службата Дейвид Бата и от още един кабинет — за Ани. Имаше и трети кабинет за двама агенти, които само се отбиваха от време на време и работеха главно в друга тайна квартира във финансовия квартал — следяха дипломати, заподозрени, че се срещат с шпиони или с американци, които се опитват да вербуват. В третия кабинет държаха и оръжието — като се започне от пистолети и се стигне до ракетни установки, предназначено и за агентите тук, в Ню Йорк, и за хората на ЦРУ в чужбина, които го получаваха с дипломатическата поща. Всъщност дейността на тайната квартира бе съсредоточена в тесния кабинет на Ани с изглед към река Ийст. Вътре беше задръстено с папки уж на спедиторската фирма, със справочници с разписания на самолети, влакове и кораби, и с данъчни закони, имаше и компютър, който бе съединен в мрежа с високотехнологичното оборудване, скрито в килера в дъното на коридорчето.

Работата на Ани беше да следи какво вършат високопоставените служители на Организацията на обединените нации. Правеше го с нови подслушвателни устройства, разработени от отдел „Научни изследвания“ към ЦРУ и изпробвани за пръв път сега, в ООН, та както се изразяваше Бата, после „да бъдат внедрени“. „Бръмбарите“ наистина си приличаха на механични буболечки с размерите на голяма пчела. Бяха изработени от титаний и изключително лека пиезоелектрическа керамика — материали, които изтощаваха много бавно батериите, така че „бръмбарите“ можеха да бъдат използвани с години, без да се презареждат. По електронен път биваха настройвани на гласа на един или друг обект. Пускаш ги в сградата и няма нужда да ги поддържаш или настройваш. За двайсет минути шесткраките пъргави устройства можеха да достигнат до всяка точка в сградата и да проследят своя обект, придвижвайки се зад стени и по тръбите на отдушниците. Крачетата им с форма на куки им позволяваха да се местят отвесно по всякакви повърхности. „Бръмбарите“ препращаха гласовете до приемника в компютъра на Ани, наречен „пчелин“. Ани обикновено прослушваше препредаденото със слушалки, за да не й пречат шумовете в кабинета или на улицата.

Със седемте подвижни устройства вътре в комплекса на Обединените нации ЦРУ подслушваше влиятелни посланици, а също и самия генерален секретар. Всички „бръмбари“ предаваха на една и съща много ограничена звукова честота, затова Ани можеше да ги прослушва само по един и да се прехвърля чрез компютъра от „бръмбар“ на „бръмбар“. Вътре в „бръмбарите“ имаше и звукови генераторчета, издаващи на няколко секунди ултразвуково „пиу“, което да сплаши гладните прилепи и другите животинки, хранещи се с насекоми. Само това оставаше — някое да излапа механичните „бръмбари“, които струваха два милиона единият.

На Ани й беше много криво, че са я пратили тук и са й възложили тая неблагодарна задача, но все пак тя си имаше и хубавите страни. Макар и работата да си беше доста еднообразна, Ани шпионираше възможно най-тайно: на воайорката в нея й доставяше удоволствие. Второ, шефът й през повечето време беше във Вашингтон или в бюрото на ЦРУ в американското посолство в Москва — и в момента отново беше в руската столица — така че всъщност Ани командваше тук. И накрая, хваната в клопката на най-женомразкото управление в Щатите, тя си беше припомнила, че каквото и да продаваш — дали дамско облекло или сведения, трябва да намираш начини да се чувстваш щастлива. Откакто беше дошла в Ню Йорк, се беше запалила по изобразителното изкуство и музиката, по хубавите ресторанти и елегантните дрехи, по сладкия живот и глезотийките. За пръв път, откакто се помнеше, си поставяше цели, които нямаха нищо общо със службата или с това да помага на някого да се чувства горд. И й беше приятно.

Много приятно.

Ани се заслуша внимателно, за да разбере какво става на заседанието при генералния секретар на ООН. Забравила за разочарованията, си повтори, че не бива да пропуска нищо. Подслушваният разговор се записваше, въпреки това шефът щеше да й иска най-подробен отчет за казаното.

Беше й интересно да опознава хората само по гласовете. Беше се научила да не пропуска нищо — интонация, паузи, бързина на говора, все неща, на които при обичаен разговор не обръщаш внимание. Беше занимателно да научава нови и нови неща за различните хора, особено за генералния секретар на ООН Мала Чатерджи, една от двете жени, които следеше. Посвещаваше й, кажи-речи, половината си време. Родената в Делхи четирийсет и три годишна адвокатка беше дъщеря на Суджит Чатерджи, един от най-преуспелите кинопродуценти в Индия. Беше пожънала небивал успех, отстоявайки човешките права, и беше работила като консултантка към Центъра за световен мир в Лондон, преди да приеме длъжността заместник специален представител на генералния секретар по човешките права в Женева. През 1977 година беше дошла в Ню Йорк като заместник генерален секретар по хуманитарните въпроси. Беше издигната за генерален секретар на ООН колкото от политически съображения, толкова и заради своите заслуги и фотогеничност. Това стана точно по времето, когато напрежението между Идния и Пакистан заради атомните ракети растеше от ден на ден. Индийците се гордееха с назначаването й толкова много, че я подкрепиха дори когато малко след това тя отиде в Исламабад, за да увещава Пакистан да се разоръжи. Застанаха зад нея въпреки уводната статия в излизащия на английски пакистански вестник „Дон“, където Делхи се упрекваше, че „проявява малодушие пред лицето на унищожението“.

През кратката си кариера в ООН генералният секретар Мала Чатерджи се заемаше да решава сама проблемите, като се осланяше на своята упоритост, интелигентност и лично обаяние. Тъкмо заради това Ани се вълнуваше толкова. Знаеше прекрасно животът на колко много хора е заложен на карта и какво изживяват в този момент те. Но през последните няколко месеца бе започнала да чувства Чатерджи едва ли не като близка приятелка и уважаван колега. Беше й страшно любопитно как индийката ще излезе от задънената улица. Веднага след като ЦРУ бе известено, че са взети заложници, Ани провери дали някой от делегатите с „бръмбари“ не е в залата на Съвета за сигурност — никой от тях не беше там.

Чатерджи бе свикала в голямата заседателна зала до просторния си кабинет съвещание, на което присъстваха първият заместник генерален секретар Такахара от Япония, двама от другите й заместници и шефът на службата за сигурност към генералния секретар на ООН. Участваха и заместник генералният секретар по административните въпроси и началникът на обслужващия персонал — заедно със сътрудниците си той съобщаваше по телефона последните новини на правителствата, чиито представители бяха сред заложниците. Тук бе и сътрудникът на Чатерджи Енцо Донати.

Почти не обсъждаха откупа. Дори и да съберяха сумата, което си беше съмнително, генералният секретар нямаше право да я изплати. През 1973 година ООН бе приело решение как да се справя в ситуации, когато представители на организацията са взети за заложници и за тяхното освобождаване се иска откуп. Съветът за сигурност бе внесъл предложение, одобрено по надлежния ред, с две трети от гласовете в Общото събрание. Според него, в случай че бъдат отвлечени представители на ООН, засегнатите държави се задължават да се придържат към одобрената от правителствата им политика, а ООН ще се намесва единствено като посредник.

Дотук само една от засегнатите държави — Франция, бе склонила да помогне със събирането на искания откуп. Останалите или трябваше да получат официално одобрението на своите правителства, или се придържаха към политика, отхвърляща преговорите с терористи. Съединените щати, чиято представителка — Флора Мериуедър, не беше сред заложниците, също отказаха да платят откупа, но приеха да участват, ако с похитителите започнат преговори. Чатерджи и заместниците й решиха да се свържат повторно със засегнатите държави, след като крайният срок за плащане на откупа изтече.

В момента най-наболял беше проблемът кой да бъде натоварен с решенията по преодоляване на кризата. Ако задържаните бяха най-обикновени туристи, последна дума щяха да имат полковник Рик Мот и неговият Военен съвет. Случаят обаче беше по-различен. Според Устава на ООН по въпроси, засягащи Съвета за сигурност, можеха да се произнасят единствено самият Съвет или Общото събрание. Председателят на Съвета за сигурност — полякът Станислав Зинтел, беше сред заложниците, Общото събрание нямаше как да бъде свикано и затова Чатерджи реши, че като ръководителка на Общото събрание тя е в правото си да реши какви стъпки и инициативи да предприеме.

Ани подозираше, че за пръв път в историята на Обединените нации се взима решение за действия, което не е подложено на гласуване. И на това се беше престрашила, разбира се, една жена.

След това Мот препоръча охраната на ООН да бъде прехвърлена и съсредоточена изцяло около заседателната зала на Съвета за сигурност. Изложи накратко възможностите за ответни действия, които да бъдат предприети от охраната на ООН и от групата за реагиране при извънредни ситуации към Нюйоркското управление на полицията, предложило да помогне с подготвени хора.

— Невъзможно е да разработим план за ответен военен удар, докато не получим по-пълна представа какво точно става вътре — поясни Мот. — Пратил съм двама офицери да се опитат да чуят нещо през двойните врати откъм страната на Съвета за попечителство. За беда терористите са сложили в коридорите към пресцентъра детектори, които реагират и на най-малкото движение, значи не можем да проникнем оттам. Изключили са и охранителните камери вътре в самата заседателна зала. Опитваме се да видим какво става там с тънки като жички фиброоптични лещи. Ще пробием с ръчни бургии две дупчици в пода на залата. За съжаление ще получим зрителна представа какво става вътре едва след крайния срок от деветдесет минути. Чрез сателит ще пратим екземпляри от направените с охранителните камери видеоснимки на убийците в бюрата на Интерпол в Лондон, Париж, Мадрид и Бон, а също в полицията в Япония, Москва и град Мексико. Надяваме се агентите там вече да са се натъквали на нещо, което да наподобява нападението тук.

— Въпросът сега е дали наистина ще убият някого от заложниците? — прекъсна го Чатерджи.

— Според мен — да — отвърна Мот.

— Въз основа на какви сведения правите това заключение? — намеси се някой от другите присъстващи.

Ани не познаваше гласа и акцента.

— На мои си сведения — натърти Мот. Изрече думата сведения така, че Ани си представи как той сочи отчаяно главата си. — И да убият още някого, терористите вече не губят нищо.

— Тогава какво можем да предприемем преди изтичането на крайния срок? — настоя генералният секретар Чатерджи.

— Във военно отношение ли? — уточни Мот. — Ако се налага, моите хора са готови да проникнат вътре и без данните, получени със специални разузнавателни средства.

— А екипът ви обучен ли е за подобни акции? — попита индийката.

Ани знаеше отговора на въпроса. Сътрудниците на Военния съвет изобщо не бяха подготвени. Не бяха участвали никога в подобни операции, не им достигаха и хора. Ако един-двама бъдеха покосени, нямаше попълнение, които да ги замени. През последните няколко години персоналът в секретариата на ООН, включително във Военния съвет бе съкратен с една четвърт. И не само това, най-кадърните се бяха преместили в охраната на частни фирми, където им плащаха повече и където имаха по-големи възможности да се издигнат.

— Подготвени сме да проникнем и да спасим положението — отвърна Мот. — Но трябва да съм откровен, уважаема госпожо. Влезем ли, за да обезвредим терористите, има опасност да загинат не само някои от моите подчинени, но и делегати и деца, които безспорно ще изпаднат в паника.

— Не можем да ги излагаме на такава опасност — рече Чатерджи.

— Имаме повече шансове за успех, ако изчакаме и поразузнаем — призна си Мот.

— А ако използваме срещу терористите сълзотворен газ? — предложи заместник генералният секретар Такахара.

— Заседателната зала на Съвета за сигурност е огромна — напомни Мот. — Необходими са поне седемдесет секунди, за да пуснем газа през вентилационната система, и няколко секунди по-малко, за да отворим вратите и да хвърлим вътре гранати. И в двата случая терористите ще си сложат противогази, ако носят такива, ще счупят със стрелба двата прозореца, така че газът да се разреди, ще убият заложниците, щом разберат какво точно става, или ще се преместят на друго място, като ги използват за жив щит. Ако наистина разполагат, както твърдят, с отровен газ, значи имат и противогази.

— И без това ще убият всички заложници — намеси се един от другите заместник генерални секретари. Според Ани това бе португалецът Фернанду Кампуш, един от малцината военни, в чието мнение Чатерджи се вслушваше. — Нахлуем ли сега, има някакъв шанс да спасим ако не всички, то поне някои от хората вътре.

Около масата се разнесе шушукане. Генералният секретар Чатерджи помоли за тишина и отново даде думата на Мот.

— Още веднъж препоръчвам да изчакаме, докато получим зрителна представа за ставащото в залата — рече в заключение той. — Така поне ще знаем къде точно се намира врагът и къде — заложниците.

— Това протакане, както и снимките, ще бъдат платени с живота на делегатите — намеси се отново мъжът, който според Ани бе заместник генералният секретар Кампуш. — Смятам, че трябва да нахлуем и да сложим край на всичко това.

Чатерджи постави на обсъждане военната страна на въпроса и попита Мот дали няма да предложи и друго. Полковникът отвърна, че са обмисляли дали да не изключат достъпа на въздух и тока в залата на Съвета за сигурност или пък да спрат климатичната инсталация, за да попритиснат терористите. Но според него и останалите членове на Военния съвет така само щели да предизвикат нападателите и нямало да постигнат почти нищо. Поне засега не виждали как да предотвратят касапницата.

Настана мълчание. Ани забеляза, че последният половин час, отпуснат от терористите, вече е изтекъл. Агентката се досещаше какво ще предприеме Чатерджи: онова, което тя предприемаше винаги.

— Макар и да съм склонна да подкрепя предложенията на полковник Мот и на заместник генералния секретар Кампуш, не можем да изпълним исканията на терористите — рече накрая Чатерджи — гласът й беше по-пресипнал и гърлен от обикновено. — Затова пък можем да предприемем стъпки, с които да признаем статута им.

— Статутът им ли! — ахна полковник Мот.

— Точно така, статута им — потвърди индийката.

— И какъв е този статут, уважаема госпожо! — подвикна полковникът. — Това са безпощадни убийци, които…

— Полковник, не му е времето да даваме воля на възмущението си — прекъсна го Чатерджи. — Щом не можем да дадем на терористите онова, което искат, нека им предложим нещо, с което разполагаме.

— И какво по-точно? — сопна се Мот.

— Нашето смирение.

— Боже господи! — изпелтечи полковникът.

— Не забравяйте, че вече не сте в частите за бързо реагиране — напомни му свъсена индийката. — Трябва да „търсим решение чрез преговори, размисъл, примирение, арбитраж, по съдебен път“…

— Знам Устава на ООН, госпожо — прекъсна я Мот. — Той обаче не е писан за ситуации като тази.

— Тогава ще го пригодим — възрази Чатерджи. — Духът си остава същият. Трябва да признаем, че тези хора държат в ръцете си съдбата на делегатите и на децата — могат да ги убият, могат и да ги освободят. Ако им го признаем, може би ще спечелим време и доверие.

— Но не и уважението им — знаеше си своето Мот.

— Не съм съгласен, полковник Мот — намеси се Такахара. — Известно е, че при подчинение терористите омекват. Но ми е интересно, госпожо генерален секретар, как смятате да им покажете, че им признавате правото на последна дума.

Такахара винаги бе изненадвал Ани. От историята агентката знаеше, че японските водачи никога не са приемали примирието, освен ако не са се престрували, че искат мир, колкото за да се подготвят за война. Такахара обаче беше друг. Той наистина предпочиташе мирните средства.

— Ще отида при терористите — отвърна индийката. — Ще им съобщя, че искаме да им съдействаме, и ще помоля за време, през което да им предоставим възможността да отправят исканията направо към засегнатите държави.

— Това е равнозначно на обсада — тросна се Мот.

— Предпочитам обсада пред кървава баня — рече Чатерджи. — Пък и нека решаваме въпросите един по един. Ако постигнем отсрочка, вероятно междувременно ще намерим и изход от задънената улица.

— Нека ви напомня все пак — намеси се отново Такахара, — убийците изрично подчертаха, че нямало да обсъждат повече исканията си и очакват само да им съобщим, че сме им осигурили парите и вертолета.

— Не е нужно да обсъждат каквото и да било с мен — възрази индийката. — Важно е да ме изслушат.

— Да, ще ви изслушат. Със стрелба — подметна Мот.

— Та тези чудовища проникнаха с оръжие в заседателната зала на Съвета за сигурност! Не губят нищо, ако теглят куршума на още двама-трима души.

— Господа — натърти генералният секретар. — Не можем да платим откупа, а аз няма да допусна още едно нападение срещу заседателната зала на Съвета. — Ани долови неприкритото отчаяние на индийката. — От нас се очаква да сме най-добрите дипломати в света, пък и сега нямаме друг избор, волю-неволю трябва да прибегнем до дипломацията. Полковник Мот, ще дойдете ли с мен в Съвета за сигурност?

— То се знае — отвърна офицерът. Каза го с облекчение в гласа.

Чатерджи беше проявила далновидност — беше се сетила да вземе със себе си и военен. „Говори благо и носи в ръката си дебела тояга.“

Ани чу как някой кашля и присъстващите избутват столовете назад. Погледна часовника върху компютъра. Чатерджи разполагаше с около седем минути до последния срок, определен от нападателите. Имаше предостатъчно време да отиде в залата. „Бръмбарът“ щеше да я последва почти веднага. Ани смъкна слушалките и се обърна към телефонния апарат — смяташе да звънне на Дейвид Бата. Линията беше обезопасена, сигналът минаваше през устройство последна дума на техниката, монтирано вътре в писалището, и после се прехвърляше чрез сателит.

Тъкмо Ани се пресегна да вдигне телефонната слушалка, и апаратът иззвъня. Обаждаше се не друг, а Бата.

— Там си — рече той на Ани.

— Да, тук съм — потвърди тя. — Изтървах срещата с последното си гадже, но какво да се прави, наложи се да дойда веднага щом разбрах какво се е случило.

— Браво на теб, добро момиче! — похвали я четирийсет и две годишният й шеф — беше родом от Атланта.

Ани стисна слушалката толкова силно, че кокалчетата на пръстите й чак побеляха. Бата се ядваше, не беше чак такъв злобар като някои други в ЦРУ и надали я бе унизил преднамерено. Но какво да се прави, и той не беше свикнал в затворения мъжки клуб на шпионите да попадат жени.

— Току-що съобщиха по новините тук за нападението — рече Бата. — Жалко, че не съм при вас. Какво става, за бога?

Младата жена му обясни накратко какво смята да прави генералният секретар на ООН. Бата въздъхна тежко.

— Терористите ще видят сметката на шведа — завайка се той.

— Може и да му се размине — възрази Ани. — Чатерджи си я бива в тия неща.

— Дипломацията е измислена за замазване на очи, досега не съм виждал да се увенчава с особени успехи — напомни Бата. — Това е една от причините да ти звънна. Преди двайсетина минути ми се обади един бивш служител на Управлението, казва се Боб Хърбърт. Сега работи в Националния оперативен център по кризисните ситуации, търси къде да разположи отряда си за бързо реагиране. Стига да им разрешат отгоре, вероятно ще се опитат да измъкнат децата. Шефовете нямат нищо против Хърбърт да използва офиса на фирмата, която ни служи за прикритие, при условие че не забъркват поне официално ЦРУ в операцията. След час и половина при теб ще дойдат някой си генерал Майк Роджърс, полковник Брет Огъст и още неколцина души.

— Слушам, шефе — отвърна Ани.

Затвори и поизчака, преди да надене отново слушалките, за да осмисли изненадващата новина за групата за бързо реагиране към Оперативния център. Вече цели три часа подслушваше всички разговори на генералния секретар на ООН Мала Чатерджи. Индийката не бе отваряла и дума, че Съединените щати могат да предприемат военна акция. Ани направо не можеше да повярва на ушите си: САЩ да се забъркват в операция в сградата на Обединените нации!

Но ако съобщеното от шефа й беше истина, тя поне щеше да следи отблизо развоя на събитията. А защо да не помогне и в разработването на плана!

При обичайни обстоятелства би дала мило и драго да е в епицентъра на онова, което в ЦРУ наричаха „събитие“. Но сега обстоятелствата не бяха обичайни.

Ани погледна монитора на компютъра — върху него имаше подробен план на сградата на ООН с иконки, показващи къде точно се намират всички „бръмбари“. Младата агентка загледа как едно от „бръмбарчетата“ следва Чатерджи. Най-много до минута щеше да я настигне.

Агентката си сложи отново слушалките. Обстоятелствата не бяха обичайни, защото вътре в ООН бе проникнала група, която зависеше от Ани, от това тя да я държи в течение на всяка дума и стъпка на генералния секретар. Група, която нямаше нищо общо с ЦРУ. Беше ръководена от мъж, с когото Ани се бе запознала още в Камбоджа, докато търсеше подходящи за вербуване хора. Мъж, работил като таен агент на ЦРУ в България и подобно на Ани разочарован от начина, по който Управлението се бе отнесло към него. Мъж, който години наред беше вербувал свои си хора, но не за да му събират разузнавателни данни. Мъж, който пет пари не даваше дали си жена, стига да работиш добре.

Точно заради това Ани беше дошла в тайната квартира още в седем часа, а не, както бе казала на Бата, вече след нападението. Беше дошла, защото искаше да е в готовност още преди мъжете да проникнат в ООН и да предостави на Георгиев всички необходими сведения, в случай че той я потърси по обезопасения сателитен телефон. Ани държеше под око и банковата сметка в Цюрих. Веднага щом преведяха парите, тя щеше да ги пръсне по десетина други сметки в различни кътчета на света, за да заличи следите. Колкото и да душеха, никога нямаше да ги открият.

Успееше ли Георгиев, щеше да успее и Ани. А това означаваше успех и за родителите й. С нейния дял от двеста и петдесетте милиона долара майка й и баща й най-сетне щяха да осъществят американската мечта.

Бата грешеше в две неща. Ани Хамптън не му беше никакво момиче. Камо ли пък добро.

Тя просто бе най-умната и щеше да изиграе всички.