Том Кланси
Под обсада (5)

4.

Чеви Чейс, щата Мериленд

Петък, 9:12 ч.

По небето нямаше и едничко облаче, когато Пол Худ, жена му Шарън, дъщеря им Харли, която току-що беше навършила четиринайсет години, и единайсетгодишният им син Александър се качиха на новата каравана и поеха към Ню Йорк. Децата веднага се заслушаха в дискмените. Харли си беше пуснала цигулков концерт, за да се настрои за изпълнението си в ООН, и току въздишаше или възкликваше, възхитена от музиката или обезсърчена от блестящото изпълнение. В това отношение беше същата като майка си. Все не беше доволна как свири на цигулка, точно както Шарън не бе доволна от онова, което е постигнала в здравословната кулинария. Вече от доста години Шарън използваше обаянието и искреността си, за да убеди хората да се откажат от бекона и поничките — водеше по една кабелна телевизия половинчасово предаване, озаглавено „Хранете се здравословно с Макдонъл“. Преди няколко месеца бе напуснала телевизията, за да посвети повече време на готварската книга за здравословно хранене, която вече бе почти готова. Шарън искаше да прекарва повече време и вкъщи. Децата растяха бързо и според нея щеше да им се отрази добре, ако живееха като сплотено семейство, например ако вечеряха всички заедно или караха заедно отпуските и ваканциите. Но Худ все пропускаше вечерите и отлагаше отпуските.

Александър си беше бащичко. Падаше си по личните предизвикателства. Обичаше компютърните игри — колкото по-сложни, толкова по-добре. А също кръстословиците и картинните мозайки. Сега, докато пътуваха, момчето слушаше поредния нашумял певец и решаваше игрословица. Под книжката с кръстословиците и главоблъсканиците имаше купчинка комикси. В момента за Александър не съществуваше нищо друго. Пол се гордееше много с момчето — радваше се, че е толкова целеустремено и знае какво иска.

Шарън Худ седеше притихнала до съпруга си. Преди седмица го беше напуснала, бе взела децата и беше заминала при родителите си в Олд Сейбрук в щата Кънектикът. Беше се върнала по същата причина, заради която Худ бе подал оставката си в Оперативния център: за да се опитат да спасят семейството си. Худ нямаше и представа какво ще работи от тук нататък, но щеше да мисли за това едва в сряда, след като се приберяха от Ню Йорк. Беше продал акции, които като борсов посредник бе закупувал през годините, и парите щяха да им стигнат за две години. По-важни в случая бяха не толкова постоянните доходи, колкото удовлетворението и банкерската работа. Но Шарън беше права. Сега в караваната Худ се чувстваше част от семейството и въпреки всички несъвършенства му беше много приятно.

Колкото до несъвършенствата, най-сериозни бяха обтегнатите му отношения с Шарън. Преди да потеглят, тя го беше хванала за ръката, ала Худ пак се чувстваше като в изпитателен срок. Не че пътуването се отличаваше от всички останали. Той обаче усещаше, че между него и жена му стои нещо. Може би огорчение. Или разочарование. При всички положения бе обратното на сексуалното привличане, което Худ изпитваше в присъствието на Ан Фарис.

Поговориха с Шарън какво ще правят в Ню Йорк. Довечера имаше официална вечеря за семействата на цигуларките. Ако тя свършеше по-рано, Худ, жена му и децата щяха да се поразходят по Таймс Скуеър. В събота сутринта щяха да оставят Харли в сградата на ООН и както бяха обещали на Александър, щяха да го заведат при Статуята на свободата. Момчето искаше да види отблизо как „се крепяла“. В шест вечерта щяха да отидат на тържеството, но без Александър — него щяха да оставят в хотела, при видеоигрите.

Пол и Шарън не бяха поканени на самия прием в ООН, който щеше да се състои във фоайето на сградата на Общото събрание. Заедно с останалите родители щяха да гледат концерта по телевизора в пресцентъра на втория етаж. В неделя щяха да идат на следобедния концерт в Карнеги Хол, където оркестърът на „Метрополитън“ щеше да свири любимия композитор на Шарън — Вивалди, после щяха да отскочат до заведение, препоръчано им от Ан Фарис, за да хапнат сладолед и пасти. Шарън не изгаряше от желание да ходят по сладкарници, но Худ беше изтъкнал, че ваканциите са за това — децата да се забавляват, и че те ще очакват да ги заведат да хапнат нещо сладко. Худ беше сигурен и че жена му се муси, защото заведението им е препоръчано именно от Ан Фарис. В понеделник смятаха да минат през Олд Сейбрук, за да погостуват на родителите на Шарън, този път семейно. Беше го предложил именно Худ. Харесваше тъста и тъщата си, те също го харесваха. А и искаше да заздрави брака си.

Беше петък, затова и движението в Балтимор, Филаделфия и Нюарк беше доста натоварено. Накрая в пет и половина следобед пристигнаха в Ню Йорк и се настаниха в хотела на Седмо авеню и Петдесет и първа улица, висок и оживен, който от известно време бе на веригата „Шератон“ — Худ го помнеше още от времето, когато бе собственост на „Американа“. Сетне прекосиха улицата и отидоха в „Карнеги“, където вече се бяха събрали и другите родители. Поднесоха им богата вечеря: пастърма, телешко печено, хотдог. Худ и жена му познаваха само семейство Матис, чиято дъщеря Барбара бе сред най-добрите приятелки на Харли. И майката, и бащата на момичето работеха във Вашингтонското управление на полицията. Някои майки — сред които две разведени хубавелки, познаваха Пол от времето, когато той бе кмет на Лос Анджелис. Озариха го с усмивки, сякаш е някаква знаменитост, и го попитаха какво е да „управляваш“ Холивуд. Той им отвърна, че не знае. Да питали Гилдията на киноактьорите или някой друг съюз на филмовите дейци.

От всичко това — от обилната храна и вниманието, Шарън се почувства неудобно. Или може би й се бе струпало много и сега тя даде воля на киселото си настроение. Худ реши да си поговори с нея, след като децата си легнат.

Виж, за едно Шарън наистина беше права. Пол отсъстваше прекалено често от къщи. Докато гледаше как Харли си бъбри с другите момичета и момчета и с техните родители, той си даде сметка, че дъщеря му вече не е дете, а млада жена. Така и не бе забелязал кога тя се е преобразила. Гордееше се с нея, но не както с Александър. Харли притежаваше обаянието на майка си, а също самочувствието на утвърдена музикантка.

Александър се беше вторачил в препечената пица с домати. Натискаше я с вилицата, та мазнината да излезе на повърхността, сетне наблюдаваше как тя отново попива в тестото. Майка му му се скара да не си играел с храната.

Худ беше запазил апартамент в хотела. След като се прибраха, момчето се зае да наблюдава с бинокъла улиците и отсрещните прозорци, после децата си легнаха на разтегателните легла в хола и ги оставиха сами с Шарън.

Сами в хотелска стая! Навремето това неизменно бе означавало, че ще се любят, вместо да си говорят или да мълчат неловко. На Худ му докривя: през последните няколко години бяха посветили прекалено много време и сили на други неща, на това да се измъчват от угризения на съвестта и да отстояват собствената си територия. Как ли се бяха докарали дотук? И как можеха да спасят брака си? Худ се досещаше, но не беше сигурен, че Шарън ще се съгласи.

Тя се пъхна под завивките и се сви на кравай, обърната с лице към него.

— Чувствам се ужасно — сподели жената.

— Знам — отвърна Худ, после се усмихна и я помилва по бузата. — Но нещата ще се оправят.

— Как ще се оправят! Всичко ме вбесява.

— Какво, освен храната те е ядосало толкова?

— Родителите, децата им, които не знаят как да държат приборите, колите, които минават на червено и спират насред пешеходната пътека. Какво ли не!

— Всеки има лоши дни — опита се да я успокои той.

— Вече не помня, Пол, последния път, когато не съм била вкисната — крив ми е целият свят — възрази Шарън. — Вече не издържам, а не искам да провалям прекарването на Харли и Александър.

— Събра ти се много — рече мъжът й. — На мен също. Но децата не са чак толкова загубени. Досещат се какво става между нас. Искаше ми се, надявах се, докато сме тук, между нас да не застава нищо.

— Как? — поклати тъжно глава Шарън.

— Не бързаме за никъде — отвърна Худ. — Единственото, което трябва да правим следващите няколко дни, е да трупаме хубави спомени за нас и за децата. И да започнем да се измъкваме от тази каша. Хайде да опитаме!

Шарън отпусна длан върху неговата. Пръстите й лъхтяха на чесън, явно снощи бе готвила нещо. Худ волю-неволю си помисли, че и това не разпалва особено страстта. Какво да се прави, житейски навици! Сега тези миризми му бяха по-познати, отколкото незабравимото първо ухание на косата на някоя жена. Такъв беше животът — всекидневните задължения превръщаха крилете на твоя ангел в най-обикновена ръка.

— Искам нещата да се променят — подхвана пак Шарън. — Докато пътувахме с караваната, усетих нещо…

— Знам — прекъсна я мъжът й. — И аз го усетих. Беше хубаво.

Шарън го погледна. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Не, Пол — възрази тя. — Онова, което изпитах аз, ме уплаши.

— Уплашило те е? — изненада се Худ. — В смисъл?

— Все си мислех как пътувахме навремето, когато децата още бяха малки. Как ходехме до Палм Спрингс и езерото Биг Беър. Тогава бяхме съвсем различни.

— Бяхме по-млади — уточни мъжът й.

— Не само това.

— Бяхме по-устремени — допълни Худ. — Децата се нуждаеха от нас повече, отколкото сега. Ако не се държахме един за друг, всичко щеше да се разпадне.

— Така е — съгласи се Шарън. По страните й се застичаха сълзи. — И днес ми се искаше да усетя, че сме заедно, но не се получи. Копнея отново да се почувствам както едно време.

— Защо не! — възкликна Худ.

— Защото душата ми се е свила на кълбо — отвърна Шарън. — Заради горчилката, разочарованието, обидата. Иска ми се да се върна назад във времето, когато правехме всичко заедно, а не поотделно. Иска ми се отново да е така.

Худ се взря в жена си. Когато се притесняваше, тя имаше навика да извръща очи. Сега го гледаше право в лицето.

— Няма как да се върнем назад — отбеляза Худ. — Но можем да опитаме да оправим нещата. Малко по малко.

Притегли я към себе си. Тя се премести при него на леглото, но в близостта им нямаше топлота. Худ даваше на жена си каквото му бе поискала и от каквото бе казала, че се нуждае, а тя пак не можеше да се отпусне. Може би Шарън просто си беше изляла гнева, нещо, което напоследък не бе имала възможност да направи. Той продължи да я прегръща мълком.

— Знам, скъпа, досега отказваше да стигаме чак дотам, но може би не е зле да поговорим със специалист. Ако се решиш, Лиз Гордън ми е дала някои имена.

Шарън не каза нищо. Худ я притисна още по-силно до себе си и усети, че дишането й е по-равномерно. Поотдръпна се малко. Жена му гледаше някъде в пространството и се мъчеше да преглътне сълзите.

— Добре поне че възпитахме свестни деца — рече тя. — С това поне се справихме.

— Не само с това, Шарън — възрази мъжът й. — Създадохме дом. Е, не е съвършен, но е по-добър, отколкото при мнозина други. Животът ни е хубав. И ще бъде още по-хубав.

Прегърна я отново и тя вече даде воля на сълзите и на съжалението. Худ се надяваше, че до сутринта ще й мине и двамата отново ще се опитат да поемат по дългия път нагоре.

Щеше да им бъде трудно да напредват малко по малко, без усилие, както той бе обещал на жена си. Но й го дължеше. Не само защото бе подчинил живота си на кариерата, но и защото бе насочил страстта си към Нанси Бозуърт и Ан Фарис. Не телом, ала в помислите, мечтите и сънищата си. А трябваше да пази силите и вниманието си за своята съпруга и семейство.

Шарън заспа, сгушена в прегръдката му. Худ си представяше по друг начин близостта, но и това си беше нещо. Когато беше сигурен, че няма да събуди жена си, се дръпна лекичко, пресегна се и угаси нощната лампа върху шкафчето. Легна и се загледа в тавана — беше отвратен от себе си така, както се отвращаваме само нощем. Питаше се има ли начин да зарадва през следващите няколко дни тримата души, които по един или друг начин е подвел.