Том Кланси
Под обсада (45)

44.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Неделя, 00:04 ч.

Веднага щом Роджърс и Худ минаха под мощната охранителна камера, генералът извади от джоба си клетъчния телефон на Худ. Спря в коридора и известно време слуша мълком, сетне изключи апарата. Върна го на Худ, подаде му и единия от двата пистолета.

— Какво стана? — попита Худ.

— Оная ни издъни — отвърна Роджърс.

Извади от вътрешния джоб на сакото радиостанцията и я включи.

— Брет! — каза Роджърс.

— Слушам, генерале!

— Операция „Капан“ е последната ни възможност — поясни Роджърс. — Ще се справиш ли?

— И още как! — отвърна Огъст.

— Чудесно — рече Роджърс. — Кога да включа пак радиостанцията?

— След две минути — отвърна Огъст.

Роджърс си погледна часовника.

— Дадено. Ще заема позиция в северната част на сградата. Ще съм готов след седем минути.

— Разбрано. И дано имаш късмет!

— Чул те господ! — отвърна Роджърс и прибра радиостанцията в джоба си.

Худ поклати глава.

— Добре го каза!

— За нещастие трябва да се надяваме на късмета си — призна генералът. Погледна си часовника. — Слушай! Време е да тръгвам. Звънни в Нюйоркското управление на полицията. Нека се навъртат около етажа и задържат нашата приятелка. Вероятно е въоръжена, затова, ако се опита да се измъкне, преди да са дошли от полицията, може би ще се наложи да я задържиш ти.

— Не се притеснявай — отвърна Худ.

Всички шефове в Оперативния център бяха обучени да си служат с оръжие, тъй като бе твърде възможно да се превърнат в мишена на терористите. Точно сега Худ на драго сърце би стрелял по Анабел Хамптън. И то не само защото ги беше предала, а защото Роджърс бе предвидил всичко, справяше се блестящо и Худ не виждаше смисъл да не се подчинява на заповедите му. Нали за това са пълководците — да издават заповеди, които да бъдат изпълнявани!

— Опитай и онова, което предложи в началото.

— С Чатерджи ли?

Роджърс кимна.

— Знам, няма да ти е никак лесно, но се постарай да й обясниш какво ще се случи. Откаже ли съдействие, кажи й, че няма как да ни спре, вече сме решили…

— Знам си урока — прекъсна го Худ.

— Не се и съмнявам, извинявай — рече генералът. — Предай й, че от нея и хората й искам само едно.

— Какво? — попита Худ.

Роджърс погледна знака „Изход“ и се запъти към стълбището.

— Да не ни се пречкат.