Том Кланси
Под обсада (7)

6.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Събота, 18:45 ч.

Обществото на народите е създадено след Първата световна война, та, както гласи уставът му, „да спомага за международното сътрудничество и да отстоява мира и сигурността в цял свят“. Президентът Удроу Уилсън е убеден поборник на Обществото, но Сенатът на САЩ не иска и да чуе за него. Основните му възражения са, че въоръжените сили на Съединените щати могат да бъдат използвани за отстояването на териториалната цялост и политическата независимост на други държави и че Обществото ще има правомощия по въпроси, засягащи Северна, Централна и Южна Америка. Президентът Уилсън работи неуморно, за да наложи на Конгреса да приеме Обществото и неговия мандат, и накрая губи съзнание и получава удар.

Седалището на Обществото на народите се намира във великолепен дворец за шест милиона долара, построен специално в Женева. Но организацията се проваля и не изпълнява благородните си задачи. Не успява да спре Япония, която през 1931 година превзема Манджурия, нито Италия, окупирала през 1935 година Етиопия, и Германия, завладяла през 1938 година Австрия. Проваля се с гръм и трясък и в опитите си да предотврати Втората световна война. И досега се спори дали ако Съединените щати са членували в Обществото на народите, това е щяло да повлияе на развоя на събитията.

Организацията на обединените нации е създадена през 1945 година, за да се опита да постигне онова, което Обществото на народите не успява. Този път обаче положението е по-различно. САЩ имат причина да отстояват активно суверенитета на другите държави. Комунизмът е смятан за най-голямата заплаха за американския начин на живот и всяка страна, не успяла да защити своята независимост, се превръща в поредната крепост на врага.

ООН избира за свое седалище Съединените американски щати: те не само излизат от Втората световна война като най-могъщата военна и икономическа сила, но и се съгласяват да осигуряват на организацията една четвърт от годишния й бюджет. И не само това — в много европейски държави преобладават деспотичните традиции, затова се смята, че Стария свят не бива да се превръща в седалище на световна организация, призвана да наложи нова епоха на мир и разбирателство. Ню Йорк е предпочетен, понеже се е превърнал в средоточие на световните комуникации и финанси, и традиционно олицетворява връзката между Стария и Новия свят. По съвсем различни причини са отхвърлени две други предложения за градове, където да се намира седалището на ООН: СССР налага вето на предпочитания от австралийците и азиатците Сан Франциско, разположен твърде удобно за омразните китайци и японци. А окръг Феърфийлд в дълбоката провинция, край залива на Лонг Айланд в Кънектикът, отпада от надпреварата, когато жителите на Нова Англия, противопоставили се на онова, което според тях ще се превърне в „световно правителство“, посрещат с камъни строителните предприемачи, наети от ООН да изберат подходящо място за сградата.

За седалището на Обединените нации е откупен голям парцел земя край река Ийст, където навремето е имало кланица и който струва цели осем и половина милиона долара, дарени от Рокфелерови. В замяна на щедрия дар семейството получава намаление на данъците. Рокфелерови се облагодетелстват и от това, че на земята около новия комплекс, която все още е тяхна, се разгръща бурно строителство. Порутеният квартал отстъпва място на нови жилищни и административни сгради, магазини и увеселителни заведения, които да обслужват хилядите делегати и служители в ООН.

Но парцелът все пак не е достатъчно голям и заради това седалището на международната организация е проектирано във формата на небостъргач, чисто американско изобретение, появило се, за да се използва максимално площта на малкия остров Манхатън — така обликът на сградата става още по̀ американски. Тези ограничения обаче са само добре дошли за учредителите на ООН. Така те имат повод да децентрализират дейността на организацията и да преместят някои нейни органи, например Международния съд и Международната организация на труда, в други световни столици и по-точно в Женева, в двореца, където някога се е помещавало Обществото на народите. По този начин, наред с другото, учредителите напомнят на Съединените щати, че вече е съществувала световна организация, която е била призвана да опази мира, но не го е сторила, тъй като някои държави не са се включили в дейността й.

Пол Худ си спомни някои от тези данни, които бе изучавал в началните гимназиални класове. Пак оттогава помнеше още нещо, предопределящо и досега мнението му за самата сграда. Навремето една коледна ваканция бе дошъл заедно с други отличници от гимназията от Лос Анджелис в Ню Йорк. Докато пътуваха от международното летище „Кенеди“ към града, Худ беше погледнал оттатък река Ийст и бе видял в сумрака сградата на Обединените нации. Другите небостъргачи: Емпайър Стейт Билдинг, сградата на „Крайслер“ и на „Пан Ам“, бяха обърнати на север и на юг. Само трийсет и девет етажният небостъргач от стъкло и мрамор на Секретариата на ООН гледаше на изток и запад. Худ го сподели с Джеймс Лавин, който седеше до него.

Тъничкият очилатко се беше захласнал по комикса „Тор Всемогъщия“. Беше го пъхнал в брой на „Сайънтифик Американ“.

— Знаеш ли на какво ми прилича? — попита малчуганът.

Худ отвърна, че нямал представа.

— На символа върху гърдите на Батман.

— В смисъл? — поинтересува се Худ.

Не бе чел нищо за Батман, само веднъж бе гледал едно филмче по телевизията, за да разбере какво толкова обсъждат другите момчета.

— Батман носи върху гърдите си символ — ярка златисто-черна бухалка — поясни Лавин. — И знаеш ли защо?

— Защо?

— Защото под костюма Батман е с бронежилетка — отвърна другият хлапак. — Ако някой престъпник тръгне да стреля по него, Батман иска той да се цели тъкмо там. В гърдите.

После съученикът на Худ се зачете отново в комикса. Дванайсетгодишният Пол пак се вторачи в сградата на ООН. Лавин често говореше доста странни неща, например, че историята на Супермен била преразказ на Новия завет. Този път обаче забележката му си беше уместна. Худ се запита дали сградата не е построена в Ню Йорк тъкмо за това. Ако някой кубинец или китаец решеше да нападне Обединените нации откъм реката или летището, сградата щеше да се превърне в огромна щръкнала цел.

Заради този ярък детски спомен Пол Худ винаги си представяше, че ООН е мишената на Ню Йорк. И сега, докато се намираше в сградата, колкото и да беше странно, се чувстваше уязвим. С разума си даваше сметка, че това е нелепо. Обединените нации се намираха на международна територия. Ако терористите искаха да нападнат САЩ, щяха да се насочат към инфраструктурата: железопътни линии, мостове, тунели, точно като атентаторите, взривили тунела Куинс-Мидтаун и принудили Оперативния център да потърси съдействието на руснаците. Или Статуята на свободата. Сутринта, докато беше на острова със статуята, Худ се изненада колко лесно се стига до него по въздух и море. На слизане от ферибота си каза, че стига да се намерят пилоти самоубийци, те за нула време ще превърнат със самолетите си статуята в купчина камъни. В административната сграда имаше радари, но Худ знаеше, че патрулът на залива от Нюйоркското управление на полицията разполага с едно-единствено оръдие, сложено на близкия остров Гъвърнър. Ако към Статуята на свободата от противоположни посоки се зададяха два самолета, така че тя да ги прикрива от огъня на оръдието, поне единият терорист щеше да достигне целта.

„Заседях се в Оперативния център“ — скастри се той. Уж бе дошъл тук да кара отпуската си, а непрекъснато прехвърляше наум един или друг сценарий в случай на криза.

Поклати глава и се огледа. Двамата с Шарън бяха дошли по-рано и бяха слезли долу в магазина за сувенири, за да купят на Александър тениска. После се качиха в просторното фоайе на сградата на Общото събрание недалеч от бронзовата статуя на Зевс, за да изчакат човека, който отговаряше в ООН за детското и младежкото изкуство. От четири часа следобед фоайето беше затворено за външни лица, та служителите да подготвят годишния прием в чест на мира. Времето беше хубаво, вечерта беше ясна и гостите щяха да хапнат вътре във фоайето, а после, който иска можеше да се поразходи и да побъбри отвън на двора откъм северната страна, сред скулптурите и градините или по алеята покрай река Ийст. В седем и половина индийката Мала Чатерджи, току-що избрана за генерален секретар на Организацията на обединените нации, щеше да влезе в залата заедно с представителите на страните членки на Съвета за сигурност. Там тя и испанският посланик щяха да поздравят всички, участвали в усилията на ООН да възстанови мира и да предотврати изострянето на етническото напрежение в Испания. После Харли и другите млади цигуларки щяха да изпълнят „Песен за мира“, написана от един испански композитор в памет на загиналите в Гражданската война в Испания отпреди шейсет години. Бяха поканени музиканти от Вашингтон, което си бе съвсем уместно: първата жертва на избухналите наскоро в Испания размирици бе именно американка — Марта Маккол от Оперативния център. Наистина, какво съвпадение, че дъщерята на Пол Худ бе сред осемте избрани цигуларки.

Вече бяха дошли и другите родители, общо дванайсет души, а Шарън бе изтичала по стълбите, за да потърси тоалетната. Малко преди това младите музиканти се бяха отбили да се видят с тях. Облечена в бяла сатенена рокля, с наниз перли на вратлето, Харли изглеждаше съвсем зряла. Приятелката на Харли — Барбара Матис, която стоеше до нея, също беше спокойна и ведра — същинска бъдеща дива. Худ знаеше, че Шарън е побягнала именно след като е видяла Харли. Жена му не обичаше да плаче пред чужди хора. Харли ходеше на цигулка още от четиригодишна, когато я обличаха в гащеризонче. Худ бе свикнал да я вижда именно във всекидневни дрехи — момичето не се беше обличало официално дори когато бе печелило многобройните си награди. А сега се бе появила от гримьорната като истинска изпълнителка и жена, и Худ и Шарън се бяха трогнали до сълзи. Той попита дъщеря си дали се притеснява. Харли отвърна, че не. Композиторът бил свършил тежката работа. Момичето беше съвсем спокойно, изобщо не се беше уплашило от обстановката.

Худ се позамисли и си рече, че се чувства уязвим не толкова заради начина, по който възприема сградата на ООН — като огромна мишена, а заради този миг, заради тази повратна точка в живота си.

Беше му много самотно в огромното фоайе, стигащо на височина чак до четвъртия етаж. Беше се откъснал от много неща. Децата си растяха, той бе сложил край на блестящата си кариера, беше се отчуждил от жена си, беше се разделил с хората, с които бе работил рамо до рамо цели две и половина години. Уж бе на попрището жизнено в средата, а се чувстваше уязвим, сякаш нямаше никаква власт над живота си.

И той не знаеше къде да търси причината. Всички, които свързваше с Оперативния център: Боб Хърбърт, Майк Роджърс, Даръл Маккаски, компютърният гений Мат Стол, дори покойната Марта Маккол, не бяха семейни. За тях работата беше всичко. Същото важеше и за полковник Брет Огъст, оглавяващ групата за бързо реагиране. Дали Худ беше объркал личния си живот, защото бе работил с тези хора? Или обратното, те го привличаха, понеже искаше да живее като тях?

Ако вярно беше второто, щеше да му бъде доста трудно да позакърпи положението и да спаси брака си. Дали да не поговори с Лиз Гордън, докато все още имаше право да се допитва до психоложката в службата? Всъщност и тя нямаше семейство и работеше по шейсет часа седмично — почти не се свърташе вкъщи.

Худ видя, че Шарън се връща по витата стълба в другия край на фоайето. Беше облечена в модно бежово сако и панталон, и изглеждаше страхотно. Мъжът й го беше казал още в хотела, от което стъпката й бе станала по-напета. Шарън му се усмихна и се приближи, а той й отвърна на усмивката. Изведнъж обзелото го чувство за самотност се поразсея.

При тях дойде млада японка. Носеше тъмносин костюм, на горното джобче на сакото бе забодена ламинирана значка, върху която бе написано името й, а върху лицето си беше лепнала лъчезарна гостоприемна усмивка. Беше се появила откъм малкото фоайе в източната част на сградата на Общото събрание. За разлика от голямото фоайе в северната част, малкото излизаше на площада пред високата сграда на Секретариата. Освен кабинетите на страните членки, в Секретариата се намираха и заседателните зали на Съвета за сигурност, на Икономическия и социалния съвет и на Съвета за попечителство. Родителите на младите цигуларки се насочиха именно натам. Трите величествени зали бяха разположени една до друга и гледаха към река Ийст. Кореспондентският пункт на ООН, където отиваха родителите, се намираше в другия край на фоайето, пред залата на Съвета за сигурност.

Младата екскурзоводка се представи като Како Ногами. След като родителите я последваха, тя се впусна да им разказва за сградата.

— Колцина от вас са идвали и преди в ООН? — попита младата жена и тръгна заднишком.

Някои родители вдигнаха ръка. Худ се въздържа. Току-виж Како го попитала какво помни от предишното си посещение! Само това оставаше — той да разказва за Джеймс Лавин и Батман.

— За да освежа спомените ви — продължи японката — и заради новите ни гости, ще ви разкажа накратко за частта от сградата на Обединените нации, която ще посетим.

Екскурзоводката се впусна да обяснява, че Съветът за сигурност е най-влиятелният орган на ООН, чиято основна задача е да отстоява мира и сигурността по света.

— Съветът за сигурност има пет постоянни членки, сред които и САЩ — каза жената, — в него членуват и десет други държави, избирани за срок от две години. Тази вечер вашите деца ще свирят за посланиците на тези страни и за техните сътрудници. Както личи и от името, Икономическият и социалният съвет е форум, където се обсъждат наболелите въпроси на световната икономика, а също социални проблеми — продължи младата японка. — Съветът е призван да отстоява и човешките права и основни свободи. Съветът за попечителство, прекратил дейността си през 1994 година, е помагал на територии в цял свят да получат самоуправление или независимост било като суверенни държави, било в рамките на други страни.

Худ си помисли, че сигурно е много интересно да ръководиш учреждение като това. Да поддържаш мира вътре между делегатите бе не по-малко предизвикателство, отколкото да запазиш мира по света. Шарън сякаш прочете мислите му — хвана го за ръката и я стисна силно. Той отпъди идеята.

Групата мина покрай голям прозорец на партера с изглед към централния площад. Отпред имаше светилище в шинтоистки стил, където се намираше японската Камбана на мира. Беше излята от монети и късчета метал, дарени от представители на шейсет държави. Веднага след прозореца фоайето се вливаше в широк коридор. Точно отпред бяха асансьорите, използвани от делегатите в ООН и от техните сътрудници. Вдясно имаше няколко витринки. Екскурзоводката ги поведе натам. Във витрините имаше вещи, останали след взривяването на атомната бомба над Хирошима: смачкани консервени кутии, овъглени училищни униформи и керемиди, стопени бутилки и мъничка каменна статуйка на света Агнеса. Младата японка описа разрушителната сила и мощ на бомбата.

Подобни музейни експонати не трогнаха нито Худ, нито бащата на Барбара — Хал Матис, чийто баща беше загинал на Окинава. Худ съжали, че тук с тях не са и Боб Хърбърт, и Майк Роджърс. Роджърс щеше да помоли екскурзоводката да им покаже и нещо, останало от Пърл Харбър и от нападението, предприето, когато двете държави не са били във война. Японката беше най-много на двайсет и две-три години и Худ се запита дали тя би разбрала смисъла на въпроса. Хърбърт щеше да вдигне пара още преди да са стигнали до тази витринка. Шефът на разузнаването в Оперативния център бе загубил жена си и бе останал парализиран от кръста надолу през 1983 година, когато терористите бяха обстрелвали американското посолство в Бейрут. Не се беше отчаял, бе продължил да живее, както и преди трагедията, но не беше и простил. Според Худ си беше напълно разбираемо. В едно от изданията на ООН, което той бе прелистил набързо в магазина за сувенири, Пърл Харбър се описваше като „нападението на Хирохито“ — авторите оневиняваха японския народ. Дори Худ, който гледаше да се придържа към политическата целесъобразност, не можеше да приеме подобно пренаписване на историята.

След като разгледа витрините, посветени на Хирошима, групата се качи с ескалаторите във фоайето на горния етаж. Вляво се падаха трите зали — залата на Съвета за сигурност се намираше в дъното. Екскурзоводката поведе родителите през фоайето, към някогашната ложа за журналисти. Отпред стоеше човек от службата за сигурност към ООН. Чернокожият мъж беше облечен в сивосинкава риза с къс ръкав и панталони с тъмен кант отстрани на крачолите, на главата си носеше тъмносиньо кепе. Върху значката на джобчето бе написано името му — Дилън. Господин Дилън отключи вратата на ложата и пусна родителите вътре.

В днешно време репортерите работят главно в обзаведения по последна дума на техниката пресцентър, разположен в дългите остъклени кабини с телевизори от двете страни на заседателната зала на Съвета за сигурност. В тях се влиза от коридора между тази зала и залата на Икономическия и социалния съвет. Но през четирийсетте години именно това просторно помещение без прозорци и с формата на буквата Г е служело за пресцентър на Организацията на обединените нации. В единия край имаше стари писалища, телефони, няколко допотопни компютъра и факс апарата. В по-широката част на помещението имаше канапета с изкуствена тапицерия, нещо като кът за почивка, щанд за закуски и телевизионни монитори по стените. Обикновено мониторите излъчваха заседанията на Съвета за сигурност или на Икономическия и социалния съвет. Присъстващите можеха да си сложат слушалки и да слушат пренията на който език пожелаят. Тази вечер щяха да изгледат речта на Чатерджи, а после и концерта. Върху двете масички в дъното бяха наредени сандвичи, имаше и кафемашина. Малкият хладилник беше зареден с безалкохолни напитки.

След като благодари на родителите за съдействието, Како им напомни много учтиво, че както вече са били предупредени с писма, а също и от представителя на ООН предната вечер в хотела, от съображения за сигурност те не трябва да напускат помещението, докато приемът не приключи. Съобщи още, че в осем и половина ще се върне заедно с техните деца. Худ се запита защо ли човекът от охраната стои отпред — за да не пуска натрапници вътре или за да не позволява на тях, родителите, да излизат навън.

Отиде заедно с Шарън при масите със закуските.

Един от мъжете посочи пластмасовите чинийки и прибори.

— Ето какво се случва, когато Съединените щати не си плащат вноската! — изграчи той.

Ветеранът от полицията във Вашингтон говореше за милиардния дълг на САЩ към организацията — Сенатът не искаше да й отпусне и цент заради, както пишеше в решенията му, хроничните разхищения, измами и злоупотреби в ООН. Сред най-тежките обвинения бе, че парите, отпускани за умиротворителните сили към ООН, отиват във военните бюджети на страните участнички.

Худ се усмихна учтиво. Не му се мислеше за раздути бюджети, за политика и извиване на ръце. Днес двамата с жена му бяха прекарали чудесен ден. След напрегнатата първа вечер в Ню Йорк Шарън се бе опитала да се поотпусне. Беше се наслаждавала на приятното залязващо слънчице на острова със Статуята на свободата и си беше наложила да не обръща внимание на тълпите. Беше се радвала заедно с Александър, развълнуван, че е научил всички технически подробности за паметника и че са го оставили да се забавлява с видеоигрите и да си похапва от салатата, която му бяха взели от един ресторант на Седмо авеню и която надали бе особено полезна за здравето. Худ нямаше да допусне долнопробните прибори за хранене, шикалкавенето на американските политици или това, че ги държат тук като затворници, да му развалят хубавото настроение.

Харли може и да беше дала тласък на тези прекрасни чувства, но нито тя, нито Александър не бяха в състояние да се превърнат в спойка на брака му.

„Сами трябва да се преборим“ — помисли Худ, докато си слагаше в чинията от храната и сядаше на продънените канапета с изкуствена тапицерия, за да чака дебюта на дъщеря си в Ню Йорк. Искаше му се да задържи ведрото чувство точно както държеше ръката на Шарън — силно.